Р Е Ш Е Н И Е № 291 гр.София 02.08.2011г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря Юлия Георгиева, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 959/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Ж. „Б. х.” против решение от 06.01.2010 г., постановено по гр.д. № 3529/2008 г. на Софийски градски съд. Касационното обжалване е допуснато с определение № 42/17.01.2011 г., поради противоречива съдебна практика по аналогични случаи относно правото на собственост на„Б. х.” върху бл. 259 в [населено място] местност „К. с.-П. к.”. Представените доказателства и обсъжданите от съдилищата обстоятелства са идентични: Със заповед № 1552/31.08.1963г. е одобрен регулационния план на “К. с.-П. к.”, а със заповед № 165/1964г. п.ІV от кв. 133-д с площ 10 122 кв.м. е отреден за нуждите на С. на б. х. /С./, който е изплатил и обезщетението при отчуждаването. От тази площ 1622 кв.м. са предадени на ПП”Ч. з.”. С констативен н.а. № 162/1975г. С. е призната за собственик на парцел № ІV от кв. 135-д с площ 8500 кв.м. Със заповед от 1986г. е изменен плана, като са обединени парцели V на Столична община с площ 12 099 и парцел VІ /бившия ІV на С./ и е образуван общ парцел V с площ 20 599 кв.м., отреден “за високо етажно строителство - жилища, магазини, гаражи и изложбена зала.”. С., като обществена организация взема решение още на 23.09.1986г. да се учреди Ж., която да извърши жилищно строителство. През 1989г. е учредена Ж. “Б. х.”, на която С. дарява 1/10 ид.ч. от 8500/20595 ид.ч. от парцел V от кв. 133-д, целия с площ 20 595 кв.м. а с н.а. № 184/19.05.1994г. С. й продава 9/10 ид.ч. от същата идеална част от същия парцел. С решение № 9/30.05.1989г. Общински РНС”Т.” определя Ж. “Б. х.” като инвеститор на десет блока в западната част на парцела със 70 апартамента, от които 7 да останат за обществени нужди. Уговорени са и условията за изграждане на магазини и озеленяването. Общината счита, че е отстъпила право на строеж на Ж. /писмо № 92-00-144 от 18.11.1999г. на главния архитект на С./, поради което е издадено разрешение за строеж № 87/18.07.1990г. за `изграждане десет жилищни блока, първоначално номерирани от 1 до 10. Ж. е сключила договор за строителство с фирма “МБ” на 22.10.1991г. При тези данни, съставът на Върховния касационен съд намира, че правилно е становището, според което е прието, че Ж. е собственик на 8500/20595 ид.ч. от дворното место и на толкова ид. части от отделните имоти от жилищната сграда по силата на приращението, тъй като не се установява Общината да е учредила валидно право на строеж на Ж. върху съсобствения парцел. Придобивното основание е по чл. 92 ЗС. Възприетото в обжалваното решение, че кооперацията – ищец не притежава право на собственост върху сградата и в частност върху спорния апартамент, при така установените обстоятелства, е неправилно. Съставът на Софийски градски съд, също така в нарушение на материалния закон е приел, че ищецът /касатор/ не може да се легитимира като собственик на процесния имот, след като през юли 2007 г. е извършена доброволна делба между Ж., Столична община, Н. Л. В., Т. Л.. В. и Т. С. Р.. Въз основа на делбата кооперацията е получила в дял УПИ-І, без изградените в имота десет свързани жилищни блока. Конститутивният ефект на делбата няма отношение към релевантния за спора период 19.05.2002 г. - 23.05.2006 г. Освен това, предмет на същата е само терена, който в резултат на промяна в регулацията е обособен в няколко самостоятелни урегулирани поземлени имота. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд, също така приел, че ищецът не е собственик на процесния апартамент, като се е позовал на решение от 08.10.1999 г. на СГС, ІІ ГО по гр.д. № 440/1997 г., което е обезсилено ведно с решение № 192/03.08.200 г. по гр.д. № 10/ на Софийски апелативен съд с определение № 35/2001 г. от ВКС, ІV ГО по гр.д. № 680/201 г. По горното дело е разгледан иск по чл. 108 ЗС на Ж. „Б. х.” срещу [фирма], София относно 8500/20599 ид.ч. от парцела и построените върху него 10 жилищни блока. Поради отказ от иска, производството по делото е прекратено, а постановените решения на първа и въззивна инстанция – обезсилени. Последицата е, че не може да се предяви същия иск и тя е за страните по цитираното дело, а Д. А. М. не е такава, нито е универсален или частен правоприемник на [фирма], София . По изложените съображения, решението следва да се касира и спора разгледан по същество от състава на Върховния касационен съд. Както стана ясно, ищецът може да се легитимира като собственик на апартамент 127, находящ се в [жилищен адрес] вх. „з”, VІІ етаж до размера на 8500/20595 ид.ч. Качеството на инвеститор и разрешението на строителството, не е равнозначно на отстъпване на вещно право на строеж, което става по предвидени от закона ред, така че доводите на кооперацията в тази връзка са неоснователни. Възраженията на ответника М. срещу валидността на прехвърлителните сделки, осъществени от С. в полза на Ж. „Б. х.”, са неоснователни. С. е изразил съгласие за изповядване на сделките чрез председателя на Оперативното бюро проф. Б. В. С.. Твърденията, че към 19.05.1994 г. такова бюро не било още учредено, касаят представителната власт на юридическото лице и само то е субекта, които може да се позове на този факт. Юридическото лице е обвързано от действията на представляващия го. Когато между представляван и представител няма спорове относно предмета и обема на представителната власт, то насрещната страна по договора или трето лице, не може да предизвиква такива спорове, като черпи права за себе си. Обратното разбиране противоречи на вложения от законодателя смисъл в института на представителството и последиците за страните по договора, по който има действия чрез представител, както и на справедливостта и добрите нрави. При това, нищожността на договор, сключен без представителна власт е висяща, защото може да бъде потвърдена от лицето, от чието име е сключен договора. Безспорно в случая, ако С. на българските художници не е дал мандат или е действал чрез лице, което не го представлява по силата на неговия устав, последващите му действия съдържат надлежни изявления, че С. приема съществуването и правните последици от договора за дарение и договора за продажба, с което по силата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД ги санират. Освен всичко изложено, видно от представените по делото документи, Б. С. е бил председател на Съюза на българските художници към 19.05.1994 г. и е без значение дали решението с избора му е било към същата дата вече вписано по партидата на Съюза при СГС. Последното не се отразява в отношенията между представител и представляван. Възраженията срещу придобиването на право на собственост върху терена от Съюза на българските художници, касаещи законосъобразността на отчуждаването на земята от физически лица, са също неоснователни. Регулацията от 1963-64 г. е приложена; физическите лица са имали възможност да обжалват отчуждаването, ако е имало закононарушения, а ако имотите са били отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред, бившите собственици и техните правоприемници се ползват от реституцията по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, доколкото са налице и останалите условия за това. Няма твърдения, нито фактически данни, от които да се стигне до извод, че по отношение на спорните 8500/20595 ид.ч. е настъпил реституционния ефект в полза на трети по спора лица. Пространният анализ, направен от Д. М. чрез адв. Т. на нот. акт № 162/1975 г. се основава на доводи, въведен за първи път в касационното производство, което е недопустимо. Независимо от това, ищецът не твърди, нито съдилищата са установили, че С. се легитимира и като носител на вещното право на строеж на десетте блока, нито, че е прехвърлил и това ограничено вещно право, ведно с идеални части от земята на Ж. „Б. х.”. Цитираният нотариален акт удостоверява придобитото право на собственост върху терена, отчужден по плана за нуждите на С.. Актът по своята правна природа само констатира, но не създава права, така, че в случая е без значение дали нотариалният акт като такъв е нищожен, защото установените в него права са установени и от събраните по делото доказателства. Както съдът вече изясни, кооперацията като съсобственик на терена е станала собственик и на построеното върху него до обема на своята квота; не е придобила изцяло собствеността върху сградите, защото не е имала надлежно учредено вещно право на строеж от другия съсобственик на земята. Доводите на Ж. „Б. х.”, че собствеността върху целия терен и построеното върху нея е придобито евентуално в собственост по давност, е нововъведено основание по иска в хода на първоинстанционното производство. Ищецът не може да прави правно значими твърдения, представляващи по съществото си изменение на иска по всяко време и по начина, който не е съобразен с изрично предвидения в ГПК, даващ възможност за промяна на иска от обективна или субективна страна. Неоснователно е и възражението на М., че собственик на спорния апартамент е трето лице, позовавайки се на констативен нотариален акт № 183/03.09.2007 г. на нотариус И. Н. с район на действие СРС. Предмет на спора е периода 19.05.2002 г. – 23.05.2006 г., а констативният нотариален акт установява придобита собственост по давност към 03.09.2007 г. от Е. Т. М.. В същото време, от показанията на свидетеля Е. Г. В. се установява, че жилището е обитавано през исковия период от време и по време на процеса от Д. М.. Тези показания, както и по силата на чл. 114, ал. 2 ГПК от 1952 г. /отм./ - неявяването на страната лично да отговори на въпроса дали е ползвала спорния апартамент през горния период; изявлението на процесуалния й представител адв. Б. в открито съдебно заседание на 15. 03. 2007 г., че не желае да отговори на този въпрос; липсата на доказателства, включително и твърдения на самата М. за основанието, на което ползва имота, дават основание да се приеме, че и пасивната легитимация по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е установена. Ответникът М. е ползвала апартамента през спорния период и фактическата й власт няма правно основание. По делото няма доказателства, нито се твърди апартаментът да е разпределен на член-кооператор, поради което и при установените вещни права в патримониума на Ж., тя има право на обезщетение за това, че не е могла да ползва 8500/20595 ид.ч. от вещта. Съобразно заключението на вещото лице Б., средномесечният пазарен наем за исковия период е 492 лв., което е 203,06 лв. за дела на кооперацията. Следователно, на кооперацията се дължи 9 766,34 лв., като иска трябва да се уважи до претендирания размер от 6 000 лв. Неоснователно е възражението на ответника, че ищецът не може да търси обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД щом не е изключителен собственик на вещта. Законът забранява неоснователното обогатяване на едно лице за сметка обедняването на друго. По отношение на трето на съсобствеността лице, няма пречка всеки от обеднилите се съсобственици да потърси обезщетение, като правата му са само до обема на притежавания от него дял. С исковата молба М. е поканена да плати търсеното обезщетение и е изпаднала в забава, поради което основателен е и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - обезщетение в размер на законната лихва, считано от 23.05.2006 г. до окончателното изплащане на главницата. Тя трябва да заплати на касатора и сторените във всички инстанции съдебноделоводни разноски – общо 3630 лв. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение от 06.01.2010 г., постановено по гр.д. № 3529/2008 г. на Софийски градски съд и вместо това ПОСТАНОВИ: ОСЪЖДА Д. А. М. от [населено място],[жк][жилищен адрес] вх. „.”, ет. ., ап. 159 да заплати на Ж. „Б. х.”, [населено място], сумата от 6 000 лв. по частично предявен иск с правно осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползване без основание на 8500/20595 ид.ч от апартамент 127, находящ се в [жилищен адрес] вх. „з”, VІІ етаж, [населено място], местност „К. с.-П. к.” в периода 19.05.2002 г. – 23.05.2006 г., както и обезщетение за забава в размер на законния лихвен процент, считано от 23.05.2006 г. до окончателното изплащане на главницата, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ведно със съдебноделоводните разноски по делото за всички инстанции в размер на 3630 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: