Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 529
гр. София 27.06.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ


изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр. дело № 3733/2021 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Родопи Еко Проджектс“ ЕООД, чрез адв. В. Р., против въззивно решение № 92/10.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 68/2021 г. на Окръжен съд - Смолян, с което е потвърдено решение № 20006/25.01.2021 г. по гр. д. № 2/2020 г. на Районен съд - Златоград, в частите му, с които на основание чл. 200 КТ „Родопи Еко Проджектс“ ЕООД е осъдено да заплати на М. С. М. и М. Ю. Д., като наследници на Ю. Д. М., починал на 13.12.2020 г.: 1. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на професионалното заболяване „Силикоза I-ва степен, късна, бавноразвиваща се с 30 % степен на увреждане“, от която е страдал Ю. Д. М. в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.01.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението; 2. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на професионалното заболяване „Вегетативна полиневропатия на горните крайници, II-ри стадий, от която е страдал Ю. Д. М. в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.01.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението; 3. обезщетение за неимуществени вреди от заболяването „Инсулинозависим захарен диабет“, причинено на Ю. Д. М. от трудова злополука, възникнала на 20.10.1982 г. в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.01.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението и 4. разноски по делото в размер на 888,89 лева, съобразно уважената част от иска и „Родопи Еко Проджектс“ ЕООД е осъдено да заплати в полза на Районен съд - Златоград разноски в размер на 2200 лева, от които – 1600 лева държавна такса върху присъдените обезщетения за неимуществени вреди и 600 лева – за съдебномедицински експертизи. С решението в полза на адвокат Б. М. е присъдено възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за въззивното производство.
В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2-ро ГПК. Поддържа, че решението е вероятно недопустимо и излага съображения, че: 1. е постановено по нередовна исковата молба, тъй като от твърденията в обстоятелствената част и от петитума не ставало ясно дали се касае за първоначално обезщетение или за вреди от ексцес; 2. е налице сила на пресъдено нещо, касателно обезщетението за заболяването „Инсулинозависим захарен диабет“, причинено на Ю. Д. М. от трудова злополука, възникнала на 20.10.1982 г. и 3. съдът се е произнесъл свръхпетитум – претендират се вреди от експертно решение от 2019 г., а са присъдени обезщетения за по-ранен период. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Правото на работника на обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване обусловено ли е от констатирането му с решение на ТЕЛК?”; 2. „Кой е правопораждащият факт за присъждане на обезщетение за влошено здраве или заболяване, породено от трудова злополука – самата трудовата злополука или проявлението на заболяването, вследствие същата тази трудова злополука? Следва ли да се установи причинно следствена връзка?”; 3. „Кои са критериите за определяне на справедливо по смисъла на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД по размер обезщетение за причинени от професиално заболяване и деликт неимуществени вреди? Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?”; 4. „Кои са релевантните по време обществено-икономически отношения, които съдът следва да съобрази при определяне размера на обезщетението – актуалните към момента на присъждането на обезщетението или тези обществено-икономически отношения съществували към момента на увреждането? Кой ще е релевантният за определяне размера на обезщетението момент, при положение че заболяването е констатирано преди да бъде определено като професионално?” и 5. „Следва ли въззивният съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба фактически твърдения, оплаквания и възражения на страните и следва ли въззивният съд да разреши повторно материалния спор, като установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез преценка на доказателствата и приложимите материални и процесуални норми?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 185/27.05.2010 г. по гр. д. № 5264/2008 г. на ВКС, III г. о., решение № 273/19.05.2011 г. по гр. д. № 652/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 132/11.07.2019 г. по гр. д. № 3496/2018 г. на ВКС, IV г. о., вторият с решение № 710/19.01.2011 г. по гр. д. № 1824/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 164/30.06.2016 г. по гр. д. № 5255/2015 г. на ВКС, IV г. о., третият с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 226/30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 198/03.10.2014 г. по гр. д. № 2307/2014 г. на ВКС, III г. о. и решение № 125/04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г. на ВКС, IV г. о., четвъртият с решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., а петият с решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о. и др.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпили писмен отговор и допълнителен писмен отговор от ответните страни по касационната жалба М. С. М. и М. Ю. Д., подадени чрез адв. Б. М., в които излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
В обжалваното решение е прието, че е налице причинно-следствена връзка между условията на труд в ответното дружество, при които е работил Ю. Д. М. и професионалните заболявания, от които е заболял – „Вегетативна полиневропатия“ и „Силикоза“. Заболяването му „Силикоза I степен, късна, бавноразвиваща се с 30 % степен на увреждане“, установено с ЕР на ТЕЛК № 2211 от 12.11.2019 г., уврежда целия организъм, но най-напред засяга белите дробове и води до кашлица с отделяне на храчки, болки в гърдите, задух и заморяване при малки усилия. Същото е нелечимо и започналия силикозен процес не спира своето развитие и след прекъсване на праховата еспозиция. Установено е от показанията на разпитаните свидетели, че Ю. Д. М. трудно се е движел, имал е задух, не е можел да се изкачи до третия етаж, много бързо се е изморявал, не можел да се придвижва далече, задушавал се е, не можел да работи и да помага на семейството си, което много го е притеснявало. Притеснявал се е също, че не може да общува с приятели и съседи, постоянно трябва да е с придружител. Чувствал се е неудобно, че ангажира близките си. При определяне на справедливото обезщетение въззивният съд е отчел, че заболяването е установено още през 1994 г., видно от етапната епикриза от отделението по професионални болести при УМБАЛ „Св. Георги“ - Пловдив. Освен това, Ю. Д. М. е страдал от едно от най-често срещаните усложнения на силикозата, а именно ХОББ, за което е диспансеризиран през 2016 г. и са му изписвани медикаменти за поддържащо лечение, поради което присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 20 000 лева е справедлив еквивалент на претърпените болки, страдания и негативни психически изживявания от заболяването. Установено е от показанията на разпитаните свидетели и СМЕ, че вследствие на заболяването „Вегетативна полиневропатия на горните крайници, II стадий“ Ю. Д. М. е страдал от болки в ръцете и краката, трудното се придвижвал, оплаквал се от болки и в раменете и врата. Понасял е болки и страдания предимно в дисталните части на горните крайници, като болките са били с дифузен характер и са придружени с чувство на разпъване, изтръпване, парене или измръзване. Болките са от леки до силни и мъчителни и се засилват при студ и влага, наблюдава се промяна в цвета на кожата, усещане за скованост или обезчувстване, посиняване, зачервяване или побеляване в пръстите, усеща се слабост в ръцете, невъзможност за задържане или дори изпускане на предмети, намаляване на мускулната сила. Възможен е и оток по пръстите и дланите. Тези болки са търпяни в продължителен период от време, като заболяването е констатирано с Протокол на ДЕК от 06.07.1989 г. и ЕР на ТЕЛК № 1126 от 31.07.1992 г. Ю. Д. М. се чувствал неудобно, че не може да помогне по никакъв начин на близките си, а самия той се нуждае от помощ и ги ангажира. Въззивният съд е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 10 000 лева е справедлив еквивалент на претърпените болки, страдания и негативни психически изживявания от заболяването.
С влязло в сила решение № 1212/19.09.1997 г. по гр. д. № 831/1995 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че е налице причинно-следствена връзка и между претърпяната от ищеца трудова злополука на 20.10.1982 г. и заболяването „Инсулинозависим захарен диабет“, констатирано с решение на ЦТЕЛК № 75 от 08.12.1994 г. Прието е, че заболяването е отключено вследствие преживения стрес от станалата на 20.10.1982 г. при изпълнение на задача по вентилация на рудника злополука. Въззивният съд е приел, че макар и последното заболяване да не е включено в списъка на професионалните заболявания, то е последица от претърпяната трудова злополука, поради което за него на ищеца се дължи обезщетение, каквото не е било присъдено с посоченото решение на ВКС. От показанията на разпитаните свидетели, които кореспондират със заключението на СМЕ е установено, че Ю. Д. М. е бил измъчван от диабета, който му е създавал проблеми. Имал е болки в краката и трудно се е придвижвал, като е бил необходим придружител. Заболяването води до прогресираща умора и отпадналост, жажда и сухота в устата, често уриниране, повишено чувство за глад, сърбеж по кожата, нарушение в зрението, тръпнене, мравучкане и болки в краката. Въззивният съд е приел, че присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 10 000 лева е справедлив и обоснован.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и жалбоподателят да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. В случая, настоящият състав не констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, от които да следва да се допусне до касационно обжалване въззивното решение. Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя за нередовност на исковата молба и сила на пресъдено нещо с решение между страните. В исковата молба ясно е посочено, че се претендират вреди от професионалните заболявания „Силикоза“ /констатирано с ЕР на ТЕЛК № 2211 от 12.11.2019 г., но установено още през 1994 г./ и „Вегетативна полиневропатия“ /констатирано за пръв път с Протокол на ДЕК от 06.07.1989 г. и ЕР на ТЕЛК № 1126 от 31.07.1992 г./ и установеното с решение на ВКС на основание чл. 159, ал. 3 КТ /отм./ заболяване „Инсулинозависим захарен диабет“ /проявило се два месеца след злополуката от 20.10.1982 г./. На Ю. Д. М. не е било присъждано обезщетение по чл. 200 КТ. Ето защо, не е налице твърдяното произнасяне свръхпетитум.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по поставените от жалбоподателя въпроси. Първите два въпроса не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване. Същите не са били предмет на разглеждане в обжалваното решение и предпоставят приемане на различна от възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. За да присъди обезщетението за неимуществени вреди от „Инсулинозависим захарен диабет“ съдът се е аргументирал, че с влязлото в сила решение на ВКС е установено, че е налице причинно-следствена връзка между претърпяната от ищеца трудова злополука на 20.10.1982 г. и заболяването, като доколкото с посоченото решение не е било присъдено обезщетение, такова се следва на ищеца съобразно действително претърпените от него вреди. Третият и четвъртият въпроси са обусловили решаващите изводи на съда, но не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС, възприета в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г.,според която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта визирана в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Принципа на справедливост включва в най-пълна степен обезщетението за вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените морални вреди /болки и страдания/ от увреденото лице, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост визиран в р. ІІІ на ППВС № 4/1961 г. и трайната и последователна практика на ВКС. Въззивният съд е изложил, че ищецът е претендирал посочените обезщетения за неимуществени вреди на основание ЕР на ТЕЛК № 2211 от 12.11.2019 г., а не на основание медицинските документи за първоначално установяване на заболяванията, поради което при определяне на размера на обезщетението са съобразени обществено-икономическите условия в страната към момента на установяване на заболяванията с ЕР на ТЕЛК. Петият въпрос е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и посочените от жалбоподателя. Съгласно приетото разрешение, задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.) и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е определил правилно предмета на спора, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е изложил собствени съображения за основателността на исковете. Несъгласието на жалбоподателя с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпроси по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано.
Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.
С оглед изхода на делото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на пълномощника на ответните страни по касационната жалба адвокат Б. М. М. следва да се присъди сумата 1730 лева - адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.за настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 92/10.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 68/2021 г. на Окръжен съд - Смолян.
ОСЪЖДА „Родопи Еко Проджектс“ ЕООД, ЕИК 120550180, със седалище и адрес на управление: гр. Златоград, ул. "Ст. Стамболов" № 2 да заплати на адвокат Б. М. М. от АК – Смолян сумата 1730 лева /хиляда седемстотин и тридесет/, представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Определението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: