4 Р Е Ш Е Н И Е № 59 Гр. София, 20 май 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МИРА НЕДЕВА с участието на прокурора ТОМА КОМОВ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 119/2021 година по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 424, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Образувано е по искане на осъдения Р. Д. Х., лично и чрез договорния му защитник - адв. Г. Т. от САК, за възобновяване на н.о.х.д. № 5167/2017 година по описа на СГС и в.н.о.х.д. № 43/2020 година на Апелативен съд – София. Обобщено, в искането, изготвено лично от Р. Х. на английски език, се съдържа твърдение, че е жертва на съдебна грешка, която е резултат от неправилната оценка на решаващите инстанции на събраните и проверени доказателства и доказателствени средства –показанията на пострадалата Г., извършеното разпознаване по снимки и личният обиск, при който от осъдения е иззето вещественото доказателство нож. Съдиите, разглеждали делото, отказали да назначат експертиза, която да установи, че нараняването на пострадалата е причинено именно с този нож, както и да изискат записите от охранителните камери на намиращия се в близост до местопрестъплението Г. хотел „София“. Осъденият счита, че по този начин му е попречено да докаже, че е оказвал само помощ на жертвата, че е невинен и не е съпричастен към престъпното деяние. Освен това намира, че за живота на пострадалата Г. никога не е имало непосредствена опасност, тъй като нараняването й е било повърхностно и това се установявало от заключението на съдебно-медицинската експертиза. От върховната инстанция се иска да разгледа подробно фактите по делото, да направи обективна оценка на допуснатата сериозна процесуална грешка и да произнесе присъда, която да е подходяща и справедлива според законите на Република България, но не и да връща делото обратно на „пристрастните, претенциозните, дискриминационните, корумпираните и некомпетентните съдии от първа или втора инстанция“. Според осъдения Х. справедливата присъда е да бъде оправдан. В искането на осъдения, депозирано чрез неговия защитник - адв. Т., се заявява наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НК. Материалният закон бил нарушен поради несъответствието между установените обстоятелства и дадената им със съдебните актове правна квалификация, а деянието на осъдения било несъставомерно от субективна страна – не е извършено виновно, осъденият не е съзнавал обективните характеристики на състава на престъплението, неговия общественоопасен характер и не е предвиждал и не е целял настъпването на общественоопасните последици. В подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК се сочат общо нарушения на процесуалния ред за изготвяне на приложените доказателствени средства, неправилна оценка на показанията на пострадалата, които били противоречиви и несъответстващи на останалите събрани в хода на производството доказателства, включително и по въпроса за механизма на причиняване на травматичните увреждания, установен чрез заключението на СМЕ. Макар да не е формулирано изрично, се претендира нарушение на принципите на чл. 13, чл. 14 и чл. 15 НПК поради отказа на съдилищата да назначат експертиза за установяването на връзката между жертвата и оръжието, иззето от осъдения и игнорирането на обстоятелствата, че кръв от пострадалата не била открита по калъфа, в който е бил поставен ножът, нито по цялото му острие, каквито следи било логично да има, ако това е средството, с което е причинено увреждането. Несправедливостта на наложеното наказание се свързва с противоречивите показания на пострадалата, недопускането на многократно исканите от осъдения експертизи, отказа за достъп до видеозаписите на Г. хотел „София“, които следвало да бъдат преценени като смекчаващи вината обстоятелства, след като компетентните разследващи органи не се изпълнили задълженията си да събират доказателства, които не само разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, но така също и тези, които го оправдават или смекчават отговорността му. В съдебното заседание защитникът на осъдения пледира за наличие на основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК и не излага съображения за явната несправедливост на наложеното наказание. Конкретизират се оплакванията, че съдебните актове се основават на доказателствени средства, които не са събрани и изготвени по установения ред - твърди се, че не са били налице предпоставките за извършване на разпознаване на осъдения по снимки на основание чл. 171, ал. 4 НПК, опорочено било и изземването на вещественото доказателство нож, което се установявало от показанията на разпитаното поемно лице. Иска се наказателното дело да бъде възобновено. Осъденият Х. поддържа заявеното от защитника му в пледоарията. В допълнение към изложените лично от него в сезиращия процесуален документ оплаквания във връзка с видеозаписите от Г. хотел „София“ и отказа да бъде назначена исканата експертиза на ножа, оценени от осъдения като „изключително много професионални грешки, допуснати по време на първоинстанционното и въззивното производство“, заявява още и оплакване, че делата не са водени обективно. Пострадалата Г. се е явила пред съда само веднъж и така осъденият бил лишен от възможността да я попита защо сочи него като извършител, след като няма никаква връзка с нея и няма сексуален или паричен мотив да извърши престъплението. Осъденият Х. счита, че е бил най-лесната мишена, тъй като е мъж и чужденец, а нападението е извършено над българска жена. Прокурорът от ВКС пледира искането за възобновяване на наказателното дело да бъде оставено без уважение като неоснователно. Излага становището си, че материалният закон е приложен правилно от въззивния съд, който е потвърдил първоинстанционната присъда, тъй като доказателствата и доказателствените средства - разпознаване по фотоснимка, протокол за обиск, претърсване и изземване, биологична експертиза и ДНК експертиза с категоричност установяват авторството на осъдения като единствен извършител на пробождането на пострадалата в шията. Счита, че решаващият съд не е допуснал процесуални нарушения и е обсъдил всички доказателства, както и доводите и възраженията на осъдения и защитата му, а наложеното наказание не е явно несправедливо и няма основания за допълнително смекчаване, тъй като е определено значително под най-ниския предел, предвиден в закона, при условията на чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Върховният касационен съд, като провери данните по делото и в пределите на правомощията си, намери следното: С присъда № 189/11.09.2018 година, постановена по н.о.х.д. № 5167/2017 година по описа на Софийски градски съд, Р. Д. Х. е осъден на основание чл. 116, ал. 1, т. 11, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 2 НК и чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, за извършен от него на 14.12.2016 година в [населено място] довършен опит за убийство по хулигански подбуди на М. В. Г. на девет години лишаване от свобода при първоначален „Строг“ режим на изтърпяване на наказанието с приспадане на предварителното задържане, считано от 14.12.2016 година. С присъдата на основание чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение и наложеното на осъдения Х. наказание по н.о.х.д. № 480/2014 година на СРС, НО, 96-ти състав от една година лишаване от свобода, търпимо при първоначален „Общ“ режим, с приспадане на предварителното задържане в периода от 14.06.2013 година до 19.09.2013 година. Х. е осъден да заплати на пострадалата Г. обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 60 000 лв., като е отхвърлена претенцията за обезвреда до пълния размер от 95 000 лв. С присъдата СГС се е произнесъл по разноските по делото и по веществените доказателства. С решение № 184/09.12.2019 година по н.д. № 690/2019 година на ВКС, І н.о., е отменено въззивно решение № 96/06.03.2019 година, постановено по в.н.о.х.д. № 1473/2018 година на Софийски апелативен съд, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда и делото е върнато от върховната инстанция за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд. При повторната въззивна проверка с решение № 155/22.05.2020 година, постановено по в.н.о.х.д. № 43/2020 година, Апелативен съд – София отново потвърдил присъдата. Решението не е обжалвано от Р. Х. лично или чрез защитник в срока по чл. 350, ал. 2 НПК пред Върховния касационен съд и е влязло в сила на 30.07.2020 година. На 17.11.2020 година Върховната касационна прокуратура е препратила във Върховния касационен съд по компетентност за разглеждане по реда на глава ХХХІІІ НПК две жалби на осъдения Р. Х., адресирани до главния прокурор на Република България, съдържащи недоволство от присъдата по н.о.х.д. № 5167/2017 година и потвърждаващото я решение по в.н.о.х.д. № 43/2020 година. Тъй като в жалбите не се съдържа подобно искане, с разпореждане от 26.11.2020 година заместник-председателят на Върховния касационен съд и ръководител на наказателна колегия е дал на осъдения 7-дневен срок от получаването му да изпрати отговор до наказателната колегия на Върховния касационен съд дали желае възобновяване на н.о.х.д. № 5167/2017 година на Софийски градски съд, респективно на в.н.о.х.д. № 43/2020 година на Апелативен съд – София като наред с това в същия срок, ако желае възобновяване на производството по посоченото дело/дела, да посочи основание/основания за възобновяване на производството по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, а именно: нарушения на материалния закон и/или съществени нарушения на процесуалните правила, и/или явна несправедливост на наложеното наказание, както и данни в подкрепа на заявените касационни основания. В разпореждането изрично е разяснен характерът на производството по възобновяване – че се касае за самостоятелен и извънреден способ за проверка на влезли в сила присъди, решения и определения, както и че на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК осъденият има право сам да поиска проверка по този извънреден способ на непроверената по касационен ред присъда, при постановяването на която са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Указано е препис от разпореждането, извадка от цитираните в него разпоредби на НПК ведно с техен неофициален превод на английски език, както и копие на препратените от ВКП две жалби на осъдения Х. да се връчат на осъдения чрез началника на Затвора – гр. София. На 15.12.2020 година във Върховния касационен съд е постъпило саморъчно изготвеното на английски език искане на осъдения Х. за възобновяване на н.о.х.д. № 5167/2017 година на Софийски градски съд и в.н.о.х.д. № 43/2020 година на Софийски апелативен съд, а на 21.01.2021 година - и изготвеното от адв. Г. Т., упълномощен защитник на осъденото лице искане за възобновяването на двете дела поради наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. При тези факти върховната инстанция намира, че искането за възобновяване на н.о.х.д. № 5167/2017 година на Софийски градски съд и в.н.о.х.д. № 43/2020 година на Софийски апелативен съд е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано лице по чл. 420, ал. 2 от НПК, в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК и е по отношение на съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, който не е проверен по касационен ред. Развитието на съдебната фаза на наказателното производство, съдържанието на сезиращия процесуален документ и отправеното от Р. Х. искане към Върховния касационен съд да се произнесе по същество във връзка с престъплението, за което е осъден, като постанови справедлива оправдателна присъда, налагат преди произнасянето по същество да бъдат очертани за яснота на искателя пределите и правомощията на касационната инстанция в производството по възобновяване на наказателни дела на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Производството по глава ХХХIII НПК – „Възобновяване на наказателни дела“, е извънреден и самостоятелен способ за проверка на влезли в сила съдебни актове, който има за цел да установи налице ли са предвидените в закона основания за възобновяване на приключило наказателно производство, но като държи сметка за стабилитета на влезлия в сила съдебен акт. Когато основанието за възобновяване е по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, проверката се свежда до установяването налице ли е някое от касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК – нарушения на материалния закон (приложен е неправилно или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен) и/или допуснати съществени нарушения на процесуалните правила (довели до ограничаване на процесуалните права на страните, които не са отстранени; липса на мотиви или протокол за съдебното заседание на първата или въззивната инстанция; постановяване на присъдата или решението от незаконен състав; нарушаване тайната на съвещанието по време на постановяване на присъдата или решението), и/или явна несправедливост на наложеното наказание (наказанието очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, както и на целите на наказанието по чл. 36 НК). Въззивната инстанция, в случая - Апелативен съд – София, е втора по ред първа инстанция и като такава е длъжна да провери изцяло правилността на първоинстанционния съдебен акт, независимо от посочените от страните основания за обжалване и разполага с правомощието да отмени или измени присъдата, когато има основание за това, както в необжалваната част, така и по отношение на лицата, които не са подали жалба. Въззивният съд може да установява нови фактически положения и при необходимост, за да бъде разкрита обективната истина – да допуска служебно или по искане на страните всички доказателства, които могат да бъдат събрани по предвидения в НПК ред. Затова, когато производството е протекло на две инстанции, какъвто е настоящият случай, предмет на проверка по реда на възобновяването е решението на въззивния съд. При наличие на касационни основания, които не позволяват касационния съд да упражни правомощията си по чл. 425, ал. 1, т. 2, 3 или 4 НПК, наказателното производство се възобновява, постановеното въззивно решение се отменя и делото се връща за ново разглеждане на въззивния съд, освен ако не са касае за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила, които са неотстраними във въззивното производство, но са отстраними при ново разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Нарушения на процесуалните правила, които са неотстраними нито от първата, нито от втората инстанция, не са годно основание за възобновяване на наказателното производство. Съдържанието на искането за възобновяване налага да бъде пояснено още, че оплакванията, така както са формулирани в него, в голямата си част представляват доводи за необоснованост на постановените съдебни актове. Необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание, респективно – основание за възобновяване на наказателното дело и отмяна на влезлия в сила съдебен акт, освен ако тя не се дължи на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с допускането, събирането и оценката на доказателствата и доказателствените средства от решаващите съдилища, които поставят под съмнение законосъобразността на постановените съдебни актове. В производството по възобновяване на наказателни дела касационната инстанция не може да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения и да приема за доказана друга фактология по делото. Касационният съд е инстанция по правото, а не по фактите. Въззивната инстанция е последната по установяване и приемане на правно релевантните факти и когато при събирането и преценката на доказателствата не са допуснати нарушения на процесуалните правила, а вътрешното убеждение на съда е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, за Върховния касационен съд фактите са такива, каквито са приети от въззивния съд. Проверката за правилното приложение на закона е свързана с преценката дали установените от решаващите инстанции факти правилно са подведени към съответстващата им материалноправна норма. По тази причина оправдателна присъда, каквото е искането на осъдения Х., е възможно да бъде постановена в производството по възобновяване на наказателните дела само, когато са налице две кумулативни предпоставки - при разглеждането на делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и установените от въззивната инстанция факти сочат на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Извършвайки проверка в така очертаните предели, Върховният касационен съд намира искането на осъдения Р. Д. Х. за възобновяване на в.н.о.х.д. № 43/2020 година на Софийски апелативен съд и н.о.х.д. № 5167/2017 година на Софийски градски съд за неоснователно по следните съображения: По оплакванията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК: Съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 – т. 4 НПК не са налице. Не се констатира заявеното от искателя нарушение на чл. 171, ал. 4 НПК. Разпознаването като едно от неотложните процесуално-следствени действия е проведено в деня на нападението, в болничното заведение, в което е била оказана медицинската помощ и пострадалата е била настанена на лечение. Местонахождението и състоянието на Г. в този момент напълно е изключвала възможността осъденият Х. да й бъде показан на живо заедно с още не по-малко от три лица със сходна външност в болничната стая. Самото разпознаване по снимки на осъдения Х. е извършено при спазване на процесуалния ред за това – след разпит на пострадалата Г., в присъствието на две поемни лица, по фотоалбум със снимки на лица със сходен на осъдения външен вид. За процесуално-следственото действие е съставен протокол, който е процесуално валидно доказателствено средство и удостоверява извършването му, реда, по който е станало това и обстоятелството, че осъденият е посочен от пострадалата като нейния нападател. Не се констатира и нарушение на процесуалните правила при извършеното изземване от осъдения на вещественото доказателство – нож. Процесуално-следственото действие е осъществено в присъствието на две поемни лица, съставен е протокол за него, той е подписан от разследващия орган, от експерта, обезпечил запазването на вещественото доказателство чрез опаковане и запечатване и от поемните лица, при отказ да бъде подписан от самия осъден. Липсата на подпис на обискираното лице върху протокола не компрометира неговата процесуалната валидност след като се касае за отказ да бъде подписан и този отказ надлежно е отразен. Протоколът е одобрен в срока по чл. 164, ал. 3 НПК от съдия от Софийски градски съд, който е осъществил предвидения в процесуалния закон съдебен контрол за неотложност и законосъобразност на процесуално-следственото действие. Показанията на разпитаното в съдебното следствие пред първата инстанция поемно лице Г., на които се позовава осъденият, не разколебават доказателствената стойност на протокола като писмено доказателствено средство и не опровергават неговата процесуална валидност, тъй като нямат съдържанието, което Р. Х. е изложил в искането за възобновяване – те са в подкрепа на фактите, отразени в съставения протокол. Не се констатира нарушение на чл. 314, ал. 1 НПК в протеклото въззивно производство. Въззивният съд е изпълнил задълженията си и е проверил изцяло правилността на присъдата по н.о.х.д. № 5167/2017 година. Наличните доказателства, събрани от първоинстанционния съд, са прецени от гледна точка на допустимост, относимост и валидност, подложени са от контролираната инстанция на изключително внимателен и детайлен анализ и са обсъдени както поотделно, така и в тяхната взаимовръзка. Фактите, установени от въззивния съд, се основават на доказателства и доказателствени средства, събрани по предвидения в НПК процесуален ред и съвпадат с фактическите изводи на Софийски градски съд. Не се констатира игнорирането на доказателствени източници, нито пък съдържанието на всички или на част от тях да е интерпретирано превратно и в нарушение на правилата на формалната логика. Спазено е и изискването на чл. 339, ал. 2 НПК и в проверявания съдебен акт Апелативен съд - София ясно е изложил защо не приема възраженията и доводите на осъдения Х. и неговия защитник по въпроса, който наново е поставен на разглеждане с искането за възобновяване на наказателното производство – за наличие на противоречие между показанията на св. Г. и заключението на съдебно-медицинската експертиза. Осъществената от въззивната инстанция аналитично-оценъчна дейност не може да бъде подложена на критика. Апелативният съд се е отнесъл към показанията на Г. изключително внимателно, съобразявайки се с това, че от една страна в тях се съдържат единствените преки доказателства за авторство, време, място и начин на извършване на престъплението, а от друга – с процесуалното й качество на пострадала, което би могло да бъде причина тя да не бъде обективна в разказа си. Решаващият съд е следвал правилния процесуален подход – да прецени достоверността на показанията на свидетелката от гледна точка на тяхната последователност, логичност, вътрешна непротиворечивост, устойчивост във времето и наличието на корелация с други доказателствени източници. С основание след осъществения детайлен анализ въззивният съд е приел, че показанията на Г. са достоверен доказателствен източник и съобщените от пострадалата факти не са изолирани, а се намират в синхрон и се подкрепят от приетите и неоспорени от страните заключения на видеотехническите експертизи на видеозаписите от охранителните камери на Ц. и Х., които дават насока за пол, облекло на нападателя и обстоятелството, че с него е имало куче (факт, който и самият осъден е съобщил в обясненията си и в нито един момент не е отричал), заключенията на биологичната и ДНК експертизи, установили наличието на кръв от пострадалата по дрехите на осъдения Х. и по острието на иззетия от него нож, заключението на СМЕ, установяващо механизма на причиняване на увреждането и взаимното разположение на пострадала и нападател. Въззивният съд не е пренебрегнал колебанията на свидетелката, свързани с възприятията й дали е видяла нож или не, дали е усетила пробождане от нож в гърлото си или тежест и правилно е заключил, че те нямат отношение към предмета на доказване по чл. 102, т. 1 и т. 2 НПК – извършеното престъпление, участието на осъдения Х. в него и характерът на вредите, поради което въз основа на тях не могат да бъдат поставени под съмнение резултатите от проведеното разпознаване, при което Г. е идентифицирала искателя като лицето, осъществило нападението й. Същото се отнася и за обстоятелството, че СМЕ изключва счупването на носа да се дължи на падането на пострадалата върху терена, каквото е било нейното обяснение. Това увреждане, което според експерта е получено по друг механизъм - чрез удар, няма никакво отношение към престъплението, за което Х. е осъден – опит за убийство чрез нанасяне на прободно-порезно нараняване с нож в областта на шията. Решаващите съдилища не са допуснали нарушение на чл. 13 НПК и чл. 15 НПК с отказа си да назначат експертиза, която да установи дали нараняването на Г. е извършено с иззетия от Х. нож. Съображенията им за това не са произволни, а се основават на заключението на СМЕ и поясненията на вещото лице Б. пред първата инстанция, че се касае за прободно-порезно нараняване с тангенциално и косо попадение на режещата част на предмет с остър връх и режещ ръб, какъвто е ножът, което по своя характер е динамично, а не статично и това обстоятелство не позволява сравнение на размера на ножа с размера на раната. Затова по експертен път, така както настоява осъденият, е невъзможно нараняването на жертвата и ножа - веществено доказателство да бъдат сравнени за установяване на връзката между тях. То е и ненужно, тъй като заключението на СМЕ, посочващо вида на използваното средство - нож, протоколът за личен обиск на осъдения и изземване от него на точно такова средство като веществено доказателство и извършената ДНК експертиза, установила наличието на кръв от пострадалата по острието на иззетия нож, убедително установяват тази връзка между нараняването на жертвата и иззетия от подсъдимия нож. Неоснователно е и оплакването на осъдения Х., че обективната истина по делото не е разкрита и е ограничено правото му на защита, в частност – да докаже, че не е извършил престъплението, а само е помагал на жертвата, тъй като към доказателствената съвкупност не са приобщени видеозаписите от охранителните камери на Г. хотел „София“. Първоинстанционният съд е удовлетворил доказателственото искане на Х. и е изискал записите от управата на хотела, но е получил официален отговор, че те не се съхраняват и че поначало охранителните камери имат малък периметър на обхват – територията в непосредствена близост до сградата на хотела. При това положение първоинстанционният съд не може да бъде укорен, че е бездействал и така е нарушил процесуалните права на осъдения. В решението си въззивният съд не е пропуснал да се произнесе и по този въпрос. Апелативен съд - София основателно е заключил въз основа на отговора от администрацията на хотела, че видеозаписите, дори и да са били своевременно запазени и съхранени за целите на наказателното производство срещу Х., обективно не могат да послужат за опровергаване на обвинителната теза, така, както твърди осъдения, защото местопрестъплението не е на [улица]в София срещу Г. хотел „София“ и пред Телефонната палата, а на друго място – [улица], където камерите нямат обхват. Видеозаписите евентуално биха могли да установят оказаната от осъдения помощ на пострадалата след деянието, за която са налице гласни доказателства. В обобщение, Върховният касационен съд намира, че фактите по делото, установени от въззивната инстанция при спазване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствата и доказателствените средства, изключват възможността осъденият Х. да е жертва на съдебна грешка и престъплението, от което е пострадала Г. да е извършено от друго, неустановено в наказателното производство лице. В искането и съдебните прения осъденият по същество индикира оплаквания и за това, че е бил лишен от правото му по чл. 6, § 1 и по чл. 6, § 3, б. „d“ на ЕКПЧ на справедлив процес в две от неговите проявления – делото му да се разгледа от безпристрастен съд и да участва в разпита на пострадалата Г.. Върховният касационен съд намира тези оплаквания за неоснователни по следните съображения: Разглеждането на делото от съд, който не е бил безпристрастен, съставлява касационното основание по чл. 348, ал. 2, т. 3 НПК – постановяване на присъдата или решението от незаконен състав. Това нарушение на процесуалните правила е от категорията на „абсолютните“, обуславящи винаги отмяна на постановените съдебни актове и за него върховната инстанция следи служебно, дори при липса на оплакване, защото иначе биха били накърнени конституционните основи на правосъдието. Осъденият и защитникът му са наясно с това, тъй като именно на това основание, без то да е било посочено от тях, е отменено първото въззивно решение - това по в.н.о.х.д. № 1473/2018 година на Софийски апелативен съд, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Употребените от осъдения Х. квалификации по отношение на съдебните състави на решаващите съдилища, в подкрепа на които не са изложени конкретни съображения, твърдението, че делата не са водени обективно, както и че е признат за виновен и осъден, защото е мъж и чужденец, а нападението е извършено над българска жена, изключват преценката за наличие на което и да е от основанията за отвод на съдебните състави по чл. 29, ал. 1 НПК и налагат преценка дали решаващите съдилища поради други обстоятелства могат на основание чл. 29, ал. 2 НПК да се считат за предубедени или заинтересовани пряко или косвено от изхода по делото. За да се счете, че съдът не е бил безпристрастен, е необходимо да съществуват обективно конкретни обстоятелства и факти, които да са от такова естество, че от позицията на външен наблюдател по делото да поставят под съмнение обективността и безпристрастието на съда и да указват на предубедеността или на пряката или косвена заинтересованост на съдебния състав или на негов отделен член от изхода му. Поначало полът и гражданството на подсъдимия и жертвата не съставляват такива факти. Според чл. 6, ал. 2 и чл. 26, ал. 2 от Конституцията на Република България всички граждани, без значение дали са български граждани или чужденци, са равни пред закона и не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Цитираните конституционни норми намират своя конкретен израз в равенството на гражданите в наказателното производство, което въздигнато от чл. 11 на НПК в основен принцип на наказателния процес, вменяващ в задължение на съда, прокурора и разследващите органи да прилагат законите точно и еднакво, без каквито и да е ограничения на права и привилегии, спрямо всички граждани. Затова, без наличието на други конкретни обстоятелства, чрез които да се прояви твърдяната пристрастност на съда, основана на пол и гражданство, не може да се презумира неправилно осъществяване на процесуалната функция на решаващите съдилища заради това, че са упражнили суверенното си правомощие по вътрешно убеждение, след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, мотивирано да приемат, че обвинителните твърдения на прокурора са установени по несъмнен начин. При внимателния преглед на протоколите от заседанията на решаващите съдилища не се откриват каквито и да е обективни данни за преднамерена необективна дейност по ръководство на процеса. Липсват и индиции, които да пораждат каквото и да е опасение, че членовете на съдебните състави са били обвързани по описания от искателя начин – дискриминация по пол и гражданство, както и корупция, от предварително формирано убеждение във виновността му. В съдебните протоколи не е отразено предшестващо оттеглянето на тайно съвещание за постановяване на присъдата и решението становище по въпросите по съществото на делото, касаещи наказателната отговорност на искателя, в съдебните определения и актовете по същество не са използвани неприемливи изрази, издаващи тенденциозна и още повече - мотивирана от пол, гражданство и корупция нагласа за осъждането на Р. Х.. Когато липсват конкретни и реални основания от обективен или субективен характер, пораждащи съмнение в безпристрастността на съда, пряката или косвена заинтересованост на съдебния състав или негов отделен член от изхода на делото или неговата предубеденост не може голословно да се заявява единствено и само поради факта, че защитната позиция на подсъдимия е отречена като недостоверна. По тези съображения Върховният касационен съд намира за неоснователно оплакването на осъдения за нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКПЧ на справедлив процес, което да съставлява касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК. Неоснователно е и второто оплакване – по чл. 6, § 3, б. „d“ на ЕКПЧ, което отговаря на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. Разпитът на пострадалата Г. е проведен в откритото съдебно заседание на 12.02.2018 година, в присъствието на осъдения и неговите защитници – адв. Х. и адв. Т.. Съдебният протокол установява, че Г. е отговаряла на техните въпроси, включително и на тези, които сам осъденият е поставил, след което той е направил изявление, че няма повече въпроси. Не отговаря на действителното положение по делото и твърдението на Д. Х., че пострадалата се е явила пред съда само един път и така той е бил лишен от правото да й зададе въпроса защо посочва него като извършител. Пострадалата е присъствала лично в качеството й на граждански ищец и частен обвинител и в съдебното заседание на 29.05.2018 година, но искане за нейния допълнителен разпит лично от осъдения или от неговите защитници не е правено нито тогава, нито в който и да е друг момент след съдебното заседание на 12.02.2018 година до датата на приключване на съдебното следствие на 11.09.2018 година. При това положение Върховният касационен съд намира, че осъденият Х. не само е разполагал с процесуалната възможност да постави на пострадалата от престъплението каквито желае въпроси във връзка с предмета на делото, но ефективно е упражнил това свое процесуално право, включително и при разпитите на останалите свидетели по делото, а така също - и на вещите лица във връзка с изслушваните и приемани по делото експертизи. Следва да се отбележи още, че решаващите съдилища са обезпечили в пълен обем процесуалната възможност осъденият реално да осъществи лично правото си на защита, като наред със задължителните по чл. 55, ал. 4 НПК актове, са удовлетворили исканията на осъдения Х. и са му предоставили в превод както заключения на експертизи, така и протоколи от проведените съдебни заседания. Първоинстанционният съд е уважил възраженията срещу писмения превод на обвинителния акт, назначил е извършването на нов превод, осигурил е друг преводач по делото и се е уверил, че подсъдимият Х. не изпитва затруднения в комуникацията си с него и разбира на какво се основава обвинението срещу него. Нещо повече – първоинстанционният съд паралелно с разглежданото дело е проявил процесуална активност, за да провери дали действително по отношение на обвиненият Х. не е упражнено полицейско насилие при задържането и в хода на досъдебното производство. Подобен подход от страна на Софийски градски съд изцяло опровергава поддържаната сега пред касационната инстанция теза, че делото не е разгледано от безпристрастен съд. По оплакванията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК: При установената от контролираната инстанция фактическа обстановка не е налице нарушение на материалния закон. Апелативният съд законосъобразно е приел, че от обективна и субективна страна деянието на осъдения Х. е съставомерно по чл. 116, т. 11, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК и се касае за довършен опит за убийство по хулигански подбуди. Изводите на контролираната инстанция относно наличието на обективните и субективните признаци, са направени при стриктно съобразяване с указанията, дадени в ППВС № 2/57 година. Не може да се коментира липсата на виновно поведение, така както е заявена тя в искането на осъдения, подадено чрез неговия защитник. Според заключението на съдебно-психиатричната и психологична експертиза осъденият е вменяем и следователно – могъл е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Аргументите, че осъденият не е съзнавал обективните характеристики на състава на престъплението, неговия общественоопасен характер и не е предвиждал и не е целял настъпването на общественоопасните последици не са нови, те са били заявени и пред двете решаващи съдилища и на тях е отговорено. Съдебната практика е последователна в разбирането, че за умисъла на дееца се съди по обективните му действия, а не от заявеното от него намерение за вида на целеното увреждане и в този смисъл от психичното му отношение към деянието. В конкретният случай обективно извършените от осъдения Х. действия, конкретният механизъм и средство на извършване на посегателството – нанасяне с нож на прободно-порезно нараняване на шията на пострадалата Г. отпред с раневи канал в посока наляво и отпред-назад, с прерязване на мускули и два кръвоносни съда, с предизвикано струйно кървене от тях довело до развитието на хеморагичен (следкръвоизливен) шок, сочат на умисъл за лишаване от живот, а не за нанасяне на телесна повреда, каквато обективно е била причинена и която съобразно медико-биологичната й характеристика отговаря на средна телесна повреда от вида – разстройство на здравето временно опасно за живота. Контролираната инстанция правилно, в съответствие с константната съдебна практика, която коректно е цитирана, е приела, че осъденият е извършил деянието при пряк алтернативен умисъл и следва да отговаря не за причинената средна телесна повреда като по-лек престъпен резултат, а като за опит за постигане на по-тежкия резултат – умишленото причиняване на смъртта на пострадалата. По оплакванията за явна несправедливост на наказанието: Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е налице. Наложеното на осъдения Х. наказание от 9 години лишаване от свобода не е явно несправедливо. То е определено при условията на чл. 58, б. „а“, вр. 55, ал. 1, т. 1 от НК и е индивидуализирано с пет години години под специалния законов минимум от петнадесет години на наказанието „лишаване от свобода“, което решаващите съдилища са счели за най-подходящо по вид при избора измежду предвидените за престъплението по чл. 116, ал. 1 НК наказания „лишаване от свобода“, „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“. Преценени са обективно настъпилите вредни последици по засягането на телесната цялост на пострадалата и обстоятелството, че тя физически напълно се е възстановила след посегателството. Отчетени са всички смекчаващи отговорността на осъдения обстоятелства - възраст, трудова ангажираност, семейни и социални връзки, взети са предвид поведението му непосредствено след извършване на деянието и предприетите действия по оказване на помощ на пострадалата в опита му да предотврати настъпването на общественоопасните последици. Проявлението на по-голяма снизходителност не би била съответна на степента на обществена опасност на конкретното деяние и на личната степен на обществена опасност на дееца, който е извършил престъплението в установения изпитателен срок, за който е отложено изтърпяването на наказание лишаване от свобода за други престъпления против личността – закана за убийство и причиняването на средна телесна повреда, тъй като би компрометирала целите на наказанието по чл. 36 НК. По тези съображения Върховният касационен съд не намери да е налице което и да е от касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК, което да налага упражняването на правомощието да възобнови наказателното производство. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. Д. Х. за възобновяване на в.н.о.х.д № 43/2020 година по описа на Апелативен съд – София и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 115 от 22.05.2020 година, с което е била потвърдена присъда № 189/11.00.2018 година по н.о.х.д № 5167/2017 година на Софийски градски съд. Решението е окончателно. На основание чл. 395а, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 3 НПК настоящото решение да се преведе на английски език, като писмен превод се връчи на осъдения Р. Д. Х.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.