2 Р Е Ш Е Н И Е № 275 гр. София, 15.12.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5174 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото И. Д. Б. срещу решение № 1335/27.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1872/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 399/02.09.2015 г. по гр. дело № 307/2015 г. на Врачанския окръжен съд (ВОС), като краен резултат искът му срещу П. на Р. Б. (ПРБ), квалифициран като такъв с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно воденото срещу него наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, по н.о.х.д. № 1400/2012 г. на Врачанския районен съд (ВРС), в.н.о.х.д. № 335/2013 г. на ВОС и в.н.о.х.д. № 319/2013 г. на ВОС, е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.08.2014 г. до окончателното изплащане, както и в частта относно разноските по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба; оспорва същата и излага съображения за нейната неоснователност в откритото съдебно заседание. С определение № 677/19.06.2017 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост“ и какви конкретни обстоятелства следва да вземе предвид съдът при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, и в частност – следва ли да вземе предвид задържането на ищеца, когато той е оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение. Отговор на този въпрос е даден с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, като в случаите, когато ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража, т.е. – при определяне размера на обезщетението съдът следва да вземе предвид и това обстоятелство. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. В случая, за да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата от 1 000 лв. (респ. – за да намали до този размер, присъденото от първата инстанция обезщетение от 25 000 лв.), въззивният съд – в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС – е изложил вътрешно противоречиви мотиви, от които не става ясно кои конкретни обстоятелства, приети за установени от него по делото, е взел предвид, за да приеме, че именно сумата 1 000 лв. е справедливият в случая размер на обезщетението. Вътрешно противоречиви са и мотивите към обжалваното решение относно обстоятелствата във връзка със задържането на касатора-ищец. От една страна апелативният съд е приел, че предвид постановената оправдателна присъда, с която е приключило воденото срещу ищеца наказателно производство, действията на органите на ответната ПРБ срещу него относно образуването на предварителното производство, вземането на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и обвинението в извършване на престъпление, поддържано пред първата и въззивната инстанция, са незаконни по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ и са довели до търпените от ищеца страдания, изразяващи се в ограничаване на личната му свобода, препятствали са контактите му с близките му хора, довели са до негативни емоции, субективно чувство на срам и вина, трудности при завръщането му към обичайния му начин на живот след постановяването на оправдателната присъда. По-натам в мотивите си въззивният съд, обаче е приел за недоказани твърденията на ищеца относно незаконосъобразност на действията на органите на ответната ПРБ при налагането и изтърпяването на мярката за неотклонение „задържане под стража“, като в тази връзка са изложени съображения, че тази мярка е наложена не от органи на ответника, изтърпяването ѝ също е организирано не от органи на ответника, както и че предвид влезлите в сила присъди и вече наложените с тях наказания на ищеца по други наказателни производства, така поисканата от органите на ответната ПРБ мярка за неотклонение, не може да се квалифицира като незаконосъобразно действие. На следващо място апелативният съд е приел, че наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била със значителна продължителност (през периода 28.03.2012 г. – 31.07.2014 г. – около 2 години и 4 месеца), но същата е била наложена от съда, макар и поддържана от органи на ответната ПРБ, както и че е била напълно обусловена от предходни наложени наказания на ищеца, а не само от действията на органи на ответника. Част от последните изводи на въззивния съд са в противоречие и с разясненията, дадени в мотивите към ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС. Основателни са оплакванията в касационната жалба на ищеца, че в обжалваната част въззивното решение е необосновано, тъй като от изложените от апелативния съд вътрешно противоречиви мотиви, не става ясно кои конкретни обстоятелства, приети за установени по делото, са взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване. Основателни са и оплакванията на касатора, че от вътрешно противоречивите мотиви на въззивния съд не става ясно и дали при определянето на този размер въззивният съд е взел предвид вредите, търпени от ищеца от наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, за която съдът е приел, че е била със значителна продължителност – 2 години и 4 месеца. Необоснован, и не само в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, а и в нарушение на материалния закон е и изводът на апелативния съд, че така поисканата от органите на ответната ПРБ мярка за неотклонение, не можела да се квалифицира като незаконосъобразно действие. Основателно е и оплакването за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като той не е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което не само не е взел предвид всички обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението, а и неправилно е приел, че са налице влезли в сила присъди срещу ищеца само по други наказателни дела. Такава влязла в сила присъда, с която ищецът е осъден на лишаване от свобода, поради което е пребивавал не само в ареста, а и в затвора, е била постановена и в рамките на процесното по настоящото дело наказателно производство, като е била отменена от ВКС по реда за възобновяване на наказателното производство, и едва след това е постановена присъдата, с която ищецът е оправдан. Така допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на мотивите на въззивния съд, от своя страна са довели и до нарушение, не само на материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД, респ. – до определяне на несправедлив размер на процесното обезщетение, а и до неправилна материалноправна квалификация на предявения иск – по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, вместо по чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ЗОДОВ. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено, като неправилно – в обжалваната от ищеца отхвърлителна част, постановена по предявения по делото иск. Допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия по събиране на доказателства. В тази връзка следва да се отбележи, че фактическите състави на деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ и по чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ЗОДОВ, изразяващи се в причиняване на вреди от незаконосъобразно наказателно преследване, се различават единствено по обстоятелствата (съставляващи основание на иска), че във втората хипотеза е налице налагане на наказание по НК с влязла в сила присъда и едва след нейната отмяна по реда за възобновяване на наказателното производство е постановена влязлата в сила оправдателна присъда. Доказателства за тези обстоятелства са събрани по настоящото дело (наказателното дело е изискано и приложено за послужване в неговата цялост) и са обсъдени от първата, но не и от въззивната инстанция, поради което също не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия по делото. Следва да се отбележи и че възприетото в задължителната практика на ВКС и изложено по-горе, разрешение на поставения по делото правен въпрос е приложимо изцяло и при деликта, респ. – при иска по чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ЗОДОВ, с тази разлика, че осъждането на ищеца на наказание по НК с влязла в сила присъда преди неговото оправдаване, е обстоятелство, обуславящо по-голям размер на търпените от него неимуществени вреди, респ. – по-голям размер на дължимото му се обезщетение. Предвид изложеното, материалноравният спор между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. По делото е установено следното: На 28.03.2012 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по образувано досъдебно наказателно производство, като на същата дата е бил задържан с прокурорско постановление за 72 часа, а по направено искане от прокурора с определение на съда от 31.03.2012 г. по отношение на ищеца е постановена мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 21.11.2012 г. срещу ищеца е внесен обвинителен акт в съда, като е поддържано повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – взломна кражба, извършена в съучастие с други лица. С присъда № 39/04.04.2013 г. по образуваното н.о.х.д. № 1400/2012 г. на ВРС, ищецът е бил признат за виновен по това обвинение и е осъден на 5 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор. С окончателно решение № 111/25.09.2013 г. по в.н.о.х.д. № 335/2013 г. на ВОС тази част от присъдата е била потвърдена и е влязла в сила. По делото е установено и че срещу ищеца е имало постановени четири предходни присъди/споразумения – всички влезли в сила преди започването на процесното по настоящото дело наказателно производство, като с тях той е признат за виновен в извършването на следните престъпления: кражба при предварителен сговор, два грабежа, както и изнасилване на ненавършила 16-годишна възраст, извършено при условията на продължавано престъпление (на два пъти), като непълнолетен и в съучастие с още 6 лица. С последната присъда, за двата грабежа и изнасилването му е определено едно общо наказание – най-тежкото от трите – 3 години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от 5 години. По искане на прокурора, след влизането в сила на присъдата по процесното наказателно производство е било постановено определение от 10.10.2013 г. по н.о.х.д. № 1400/2012 г. на ВРС, с което е прието, че взломната кражба (престъплението по процесното обвинение) е извършена в рамките на изпитателния срок и е приведено в изпълнение общото наказание от 3 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор, поради което на 09.11.2013 г. ищецът е бил преведен от следствения арест в затвора. По искане на ищеца, с решение № 291/26.06.2014 г. по к.н.д. № 903/2014 г. на ВКС е било възобновено наказателното производство и е отменено решение № 111/25.09.2013 г. по в.н.о.х.д. № 335/2013 г. на ВОС, като делото е върнато за ново разглеждане на второинстанционния съд. С присъда № 17/31.07.2014 г. по в.н.о.х.д. № 319/2013 г. на ВОС ищецът е признат за невиновен и е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като на същата дата 31.07.2014 г. ищецът е бил освободен от затвора. Присъдата е влязла в сила на 18.08.2014 г. По делото е установено и че условията в ареста са били много лоши, а в затвора – нормални, както и че по време на престоя си в ареста ищецът често е нарушавал реда и е влизал в пререкания с надзирателите и с други задържани. Установено е и че по време на наказателното преследване ищецът се е считал и е твърдял, че е невинен и несправедливо обвинен, поради което, особено при престоя си в ареста често е бил нервен, раздразнителен, „неадекватен“, споделял, че ще направи опит за самоубиство, плачел и треперел; тежко изживял обвинението и осъждането си, отслабнал; след освобождаването си се страхувал да не бъде отново несправедливо обвинен. Предвид така установените по делото обстоятелства и разрешението на поставения по делото правен въпрос, изложено по-горе, настоящият съдебен състав намира следното: Срещу ищеца е било повдигнато и поддържано едно обвинение за извършване на тежко умишлено престъпление, по което той е бил осъден с влязла в сила присъда на 5 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор, а впоследствие – оправдан. Продължителността на воденото срещу него наказателно производство е общо около 2 години и 4 месеца и половина, като почти през цялото това време (с изключение на последните 18 дни) той е бил лишен от право на свободно придвижване, като за период от около 1 година и 7 месеца и половина е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“ при много лоши условия в ареста, а за период от около 8 месеца и половина – също в пряка причинна връзка с процесното обвинение и осъждането по него, е изтърпявал наказанието „лишаване от свобода“ при първоначален строг режим в затвора, постановено по предходните влезли в сила присъди срещу него. През цялото времетраене на наказателното производство, и най-вече – по време на престоя му в ареста, на ищеца са били причинени посочените по-горе отрицателни психо-емоционални изживявания. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответната ПРБ на ищеца процесно обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд. От друга страна, наказателното производство като цяло и всяка от неговите фази са протекли в разумен срок. Изтърпяването на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и на наказанието „лишаване от свобода“ в значителна степен е обусловено и от поведението на самия ищец – предходните му четири осъждания, последните три от които са непосредствено преди и за значително по-тежки престъпления (особено изнасилването) от това по обвинението по процесното наказателно производство. Отрицателните му изживявания в ареста също в голяма степен са обусловени от неговото поведение – чести нарушения на реда и пререкания с надзирателите и с други задържани. С изключение на много лошите условия в ареста, търпените от ищеца отрицателни психо-емоционални изживявания не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. По делото не е установено да е било увредено здравословното състояние на ищеца; не е установено процесното наказателно производство да се е отразило на отношенията в семейството му и с близките му; не е установено в резултат на процесното обвинение и осъждането му по него да е било накърнено доброто име на ищеца в обществото, което вече е било дискредитирано с предходните му осъждания за значително по-тежките престъпления. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят значително по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца процесно обезщетение, в сравнение с присъденото от първоинстанционния съд. Предвид така обсъдените обстоятелства, установени по делото, и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на постановяване на оправдателната присъда, настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 6 000 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Обезщетението се дължи ведно с претендираната от ищеца законна лихва (обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД), считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда - 18.08.2014 г. до окончателното плащане на главницата. По изложените съображения, вместо отменяната – обжалвана отхвърлителна част на въззивното решение, следва да се постанови ново решение на настоящата инстанция, с което предявеният по делото осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ЗОДОВ следва да се уважи за сумата 5 000 лв., представляваща разликата над присъдения размер от 1 000 лв. с необжалваната и влязла в сила част от въззивното решение, и дължимия размер на обезщетението от 6 000 лв., ведно с посочената законна лихва върху сумата; като искът следва да се отхвърли в останалата част – за разликата над общия му уважен по делото размер от 6 000 лв. до пълния му предявен размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика. Касационната жалба на ищеца е неоснователна в частта ѝ относно разноските по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ, при частично уважаване на иска, каквото се постановява и от настоящата инстанция, ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати изцяло на ищеца, направените от последния разноски за внесените държавни такси по делото, чиито общ размер – за трите съдебни инстанции, възлиза на сумата 65 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, при частичното уважаване на иска ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца и направените от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение по делото, но не изцяло, нито в минималния размер за една инстанция по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, както неоснователно се поддържа в жалбата, а – съразмерно с уважената част от иска, както изрично постановява тази разпоредба. Още пред първата инстанция ищецът е представил доказателства, че е заплатил на процесуалния си представител по делото възнаграждение в размер 5 530 лв., като впоследствие е уточнил, че то е за всички инстанции по делото. При това положение, дължимият размер на разноските за заплатеното адвокатско възнаграждение – съразмерно с уважената част от иска по делото (6000/300000 лв.), възлиза на сумата 110.60 лв. Общият дължим от ответната ПРБ на ищеца размер на разноските по делото възлиза на 175.60 лв., като въззивният съд е присъдил на ищеца сумата 200 лв. Предвид процесуалната забрана да не се влошава положението на жалбоподателя, когато не е подадена жалба от насрещната страна по делото, тази обжалвана само от ищеца част от въззивното решение – относно разноските, макар и неправилна досежно разликата над сумата 175.60 лв. до сумата 200 лв., не следва да се отменя, а следва да се остави в сила. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1335/27.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1872/2016 г. на Софийския апелативен съд – в обжалваната част, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди, квалифициран като такъв с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лв. (хиляда лева) до пълния му предявен размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.08.2014 г. до окончателното плащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ЗОДОВ, П. на Р. Б. да заплати на И. Д. Б. още и сумата 5 000 лв. (пет хиляди лева), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди през периода 28.03.2012 г. – 18.08.2014 г., вследствие незаконосъобразното наказателно преследване срещу него – повдигане и поддържане на обвинение и налагане на наказание за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за което той е оправдан с присъда № 17/31.07.2014 г. по в.н.о.х.д. № 319/2013 г. на Врачанския окръжен съд; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.08.2014 г. до окончателното ѝ плащане; като ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Д. Б. срещу П. на Р. Б., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ЗОДОВ за разликата над общия му уважен по делото размер от 6 000 лв. (шест хиляди лева) до пълния му предявен размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.08.2014 г. до окончателното изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1335/27.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1872/2016 г. на Софийския апелативен съд – в останалата обжалвана част – относно разноските, с която П.а на Р. Б. е осъдена да заплати на И. Д. Б. сумата 200 лв. (двеста лева). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: