Р Е Ш Е Н И Е
№ 544
София,.19.07.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на десети юни две хиляди и десета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№850 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Н. В., В. Д. К., Е. Д. К., С. Н. Г. и Е. И. В. срещу решението от 26.02.08г. по гр.д. №1929/03г. на Софийски градски съд, ІІ-Б ГО.
В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./. Изложени са и доводи за това, че при разрешаване на правния спор не следва да се зачита нищожното решение №480/06.08.1973г. на Б. на МС, което нарушава посочената материалноправна норма.
Ответниците в производството М. А. Р., Р. А. Р. и А. А. Р. оспорват жалбата. Подробни доводи излагат във възражение, писмен отговор и писмени бележки.
С определение №935 от 25.08.2009г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по въпроса за приложението на чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./ и за съотношението му с решение №480/06.08.1973г. на Б. на МС.
За да се произнесе по съществото на жалбата, съдът взе предвид следното:
С обжалваното решение състав на Софийски градски съд е оставил в сила решението от 20.05.02г. по гр.д. №6521/2000г. на СРС, 48 с-в, с което е бил отхвърлен предявеният от В. Д. К., Е. Д. К., В. В. Г. , Е. И. В., Т. Н. В. и В. Т. В. срещу А. И. Р. /починал в хода на процеса и заместен по реда на чл.120 от ГПК /отм./ от наследниците си/, М. А. Р. и А. А. Р./ иск по чл.7 от ЗВСВОНИ – за установяване нищожността на договор за замяна от 20.04.79г., с който ответниците са придобили апартамент в гр. С., ул.”Ц” №28, вх.1, ет.2 и на договор от 30.10.89г. за закупуването на гараж с площ от 27,13 кв.м., находящ се на същия адрес.
Въззивният съд е приел, че договорът за замяна на процесния апартамент не е сключен в нарушение на чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./, който въвежда изискването при придобиване на жилище с площ над 120 кв.м. да има разрешение от ИК на ОНС, тъй като по отношение на определена категория лица, посочени в решение №480/06.08.73г. на Б. на МС, това изискване отпада. В списъка към посоченото решение е включена и длъжността “народен представител”, която заменителят А. И. Р. е заемал към момента на атакуваната сделка. Тъй като решението е издадено от най-високо стоящия орган на изпълнителната власт, то обвързва долустоящия орган и той няма право на преценка, а следва да предприеме процедурата по замяна, без да обсъжда дали са налице предпоставките на чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./. В този случай долустоящият административен орган действа при условия на обвързана компетентност. Последващата отмяна на решение №480/06.08.73г. на Б. на МС, извършена с ПМС №37/90г., действа занапред, а признаването му за нищожно с РМС по протокол №25 от 23 и 25 март 1992г. не поражда правни последици, тъй като има за предмет отменен правен акт.
Приетото от въззивния съд противоречи на първоначалното решение по същото дело – решение от 23.02.98г. по гр.д. №2988/97г. на СГС, ІІ-Б ГО, постановено по същия правен спор, между същите страни и влязло в сила, но впоследствие отменено по реда на чл.233 от ГПК /отм./, поради неучастие на необходим другар. С него е прието, че атакуваната замяна противоречи на чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./, поради което предявеният иск по чл.7 от ЗВСВОНИ е основателен. Решение №480/06.08.73г. на Б. на МС е нищожен административен акт, който не поражда правни последици и на нищожността може да се позовава всеки заинтересуван. Прогласяването на нищожността не е обвързано със срок, констатирането и може да стане и при висящ процес по пътя на косвения съдебен контрол върху административните актове. Прогласяването на нищожността има за цел да осуети привидността, че целените с акта последици са възникнали.
В същия смисъл е и решение №299 от 26.08.2009г. по гр.д. №6467/07г. на І ГО на ВКС.
Настоящият състав намира за правилна практиката, отразена в решение от 23.02.98г. по гр.д. №2988/97г. на СГС, ІІ-Б ГО и решение №299 от 26.08.2009г. по гр.д. №6467/07г. на І ГО на ВКС.
С чл.4, ал.1 от ЗСГ /отм./, в редакцията преди измененията с ДВ бр.88/1986г., се въвежда забрана за притежаване от гражданите на жилище, по-голямо от 120 кв.м., освен в изрично изброени хипотези. Първоначалната редакция на чл.4, ал.2 от ЗСГ, а след 1980г. и до измененията през 1986г. – ал.3 предвижда, че ИК на ОНС може да разрешава придобиването и притежаването на жилище над 120 кв.м., когато жилищните, здравните и професионалните нужди на собственика и на членовете на неговото семейство налагат това.
С решение №480 от 06.08.1973г. на Б. на МС е одобрен списък на длъжностните лица в политическите и обществените организации и в държавното управление, които с оглед на общественото си и служебно положение имат право да придобиват жилищна площ по-голяма от 120 кв.м. без разрешение на ИК на ОНС, ако към деня на придобиване на жилището заемат съответната длъжност.
Решението на БМС представлява общ административен акт, тъй като създава права за неопределен кръг лица, които отговарят на посочените критерии. С него на практика се изземва компетентността на ИК на ОНС да разрешава придобиване на жилище над 120 кв.м. и това разрешение се дава от БМС предварително, по отношение на определена категория лица, без преценка на нуждите им. Възможността определена категория лица да бъдат правоимащи само по критерия на общественото и служебно положение, което заемат, без оглед на жилищните, здравните и професионалните им нужди, противоречи на чл.4, ал.2 от ЗСГ. Противоречието е и в това, че разрешението се дава от друг орган, различен от посочения в закона. Решението на БМС е издадено при действието на чл.6, ал.2 от ЗАП от 1970г. /отм./, съгласно който по-горният орган не може да изземе за решаване въпроса от органа, който е натоварен с неговото разглеждане, освен когато това изрично е предвидено в съответния закон. Затова не може да бъде споделено виждането, че най-високо стоящият орган на изпълнителната власт може да обвърже с това решение долустоящия орган и той няма право на преценка, а следва да предприеме процедурата по придобиване на жилище над 120 кв.м., без да обсъжда дали са налице предпоставките на чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./.
По изложените съображения следва да се приеме, че при действието на първоначалната редакция на чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./, законосъобразното придобиване на жилище с площ над 120 кв.м. е могло да стане само с разрешение на посочения в закона административен орган – ИК на ОНС, след конкретна преценка на жилищните здравните и професионални нужди на собственика и членовете на семейството му. Наличието на нищожно решение на БМС, чиято нищожност може да бъде констатирана и в съдебния процес, по линията на косвения съдебен контрол, не може да обоснове извод за законност на придобиването на жилище над 120 кв.м. от определената категория лица през периода на действие на ограничението.
По съществото на касационната жалба:
Обжалваното решение е процесуално допустимо.
Неоснователни са доводите на ответниците по касация, че съдът се е произнесъл по недопустим иск. Тези доводи се свеждат до това, че искът по чл.7 от ЗВСОНИ, който е обвързан с преклузивен срок за предявяването му, в случая е бил предявен само срещу двама от съсобствениците на спорния имот – А. И. Р. и съпругата му М. А. Р., които са и приобретатели по оспорения договор. С влязло в сила решение искът срещу тях е бил уважен, но по реда на чл.233, ал.2 от ГПК /отм./ решението е било отменено поради неучастието на необходим другар – А. А. Р., който още преди завеждането на делото е придобил от родителите си собствеността върху 1/3 ид.част от спорния имот. Тъй като спрямо А. А. Р. срокът за предявяване на иска по чл.7 не е бил спазен, а той е необходим другар на първоначалните ответници, то погасяването на правото на иск срещу него води до погасяване правото на иск и срещу първоначалните ответници, спрямо които срокът по чл.7 от ЗВСВОНИ е бил спазен.
Тези доводи не се споделят от настоящия състав. Въпросът дали А. А. Р. е необходим или обикновен другар на първоначалните ответници е разрешен с решението на ВКС по чл.233, ал.2 от ГПК /отм./ и не подлежи на разискване в настоящото производство. Същественото в случая е дали неконституирането на този ответник в преклузивния срок по чл.7 от ЗВСВОНИ води до недопустимост на цялото производство, или спазването на срока по отношение на праводателите му обуславя допустимост на процеса и по отношение на него. При разрешаването на този въпрос следва да се изхожда не само от характера на процесуалното правоотношение при необходимото другарство, но и от спецификите на иска по чл.7 от ЗВСОНИ. Съгласно ТР №1/17.05.1995г. по гр.д. №3/94г. на ОСГК на ВС, искът по чл.7 от ЗВСОНИ е специален установителен иск, който може да се предяви в едногодишен преклузивен срок от влизане в сила на закона. Предмет на иска е прогласяване нищожността на придобивните гражданскоправни сделки, с които имотите по чл.1 от ЗВСВОНИ са били прехвърлени от държавата на трети лица. Легитимирани ищци в процеса са правоимащите по чл.3, ал.2 и 3 от ЗВСВОНИ, а за ответници – третите лица, приобретатели на имота. В настоящия случай приобретатели по оспорения договор са именно първоначалните ответници – съпрузите А. И. Р. и М. А. Р.. С. тях преклузивният срок за предявяване на иска е спазен и това е определящото за допустимостта на целия процес. Обстоятелството, че последващият приобретател на 1/3 ид.част от същия имот е конституиран след срока по чл.7 от ЗВСОНИ, след отменително решение на ВКС по чл.233, ал.2 от ГПК /отм./, не обуславя извод за недопустимост на целия процес, поради производния характер на правата на този ответник. Не може да се направи извод и за недопустимост на процеса само спрямо този ответник, тъй като той е конституиран в резултат от уважена негова молба за отмяна на влязлото в сила решение по чл.7 от ЗВСВОНИ. Цитираното от ответниците решение №405/2000г. по гр.д. №1556/99г. на ІV ГО не засяга същия процесуалноправен въпрос и не може да се отнесе към настоящия случай, освен това то няма задължителен характер.
Обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на чл.4, ал.2 от ЗСГ /отм./, в редакцията, действала към момента на извършване на оспорения договор. Подробни съображения по този въпрос са изложени по-горе в настоящото решение.
В конкретния случай става въпрос за апартамент с площ от 188,11 кв.м., одържавен по реда на ЗОЕГПНС от наследодателите на ищците и впоследствие заменен от държавата с друг апартамент на първоначалните ответници А. И. Р. и М. А. Р. - договор от 20.04.1979г. Към този момент е действала ограничителната норма на чл.4, ал.1 от ЗСГ /отм./, забраняваща придобиване на жилище над 120 кв.м., освен ако има разрешение на ИК на ОНС, взето след преценка на жилищните, здравните и професионалните нужди на собственика и неговото семейство – чл.4, ал.2. В случая такова разрешение няма, а замяната е извършена при съобразяване на решение №480 от 06.08.1973г. на Б. на МС, тъй като към този момент приобретателят Р. е бил народен представител и е включен в кръга на правоимащите по това решение. По изложените по-горе съображения, договорът противоречи на закона, независимо от решението на БМС, тъй като то също му противоречи. Неоснователно е позоваването от ответниците на чл.1, ал.1, т.4 от У. №522 за тълкуване на някои разпоредби от ЗСГ /ДВ бр.21/14.03.1975г./, с който изискването за даване на разрешение от ИК на ОНС за придобиване на жилище над 120 кв.м. отпада, ако няма купувач, който да отговаря на изискванията на чл.4, ал.2 от ЗСГ. По делото изобщо няма данни този имот да е бил предлаган за продажба от държавата и да не е имало купувачи, отговарящи на чл.4, ал.2 от ЗСГ.
Не може да се възприеме тезата на ответниците по касация, че тяхното поведение е добросъвестно по смисъла на практиката на ЕСПЧ по чл.1, протокол 1 към К. за правата на човека и основните свободи и по-конкретно – на решението от 15.03.2007г. по делото Великови и др. срещу България. Най-общо в това решение се приема, че когато една държава допуска със закон лишаване от право на собственост /посредством провеждане на иска по чл.7 от ЗВСВОНИ/, това трябва да е законно, в обществен интерес и да е установен справедлив баланс между нуждите на общия интерес и изискванията за защита на основните права на индивида. Според съда, изискването за справедлив баланс следва да се свърже с това дали приобретателите по сделката с държавата са били добросъвестни и без възможност да влияят върху условията на сделката, или не. Такава добросъвестност липсва при съществено нарушение на материалноправни разпоредби, както и в случаите, при които определени лица са се облагодетелствали от положението си /т. 168; 176; 183; 186; 188 и др. от решението./. Само при дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не индивидът, добросъвестност е налице, поради което прилагането на чл.7 от ЗВСВОНИ и в тези случаи е твърде широко и противоречи на чл.1 от Протокол №1 към ЕКЗПЧОС.
В конкретния случай не може да се говори за добросъвестност на ответниците при извършване на замяната. Към този момент е действал общ за всички граждани ред, по който е могло да се придобие жилище над 120 кв.м. Този ред не е спазен, а ответниците са се възползвали от незаконосъобразно решение на БМС, осигуряващо привилегия за определена категория лица в нарушение на закона. Тук не е налице дребен пропуск на администрацията, какъвто например “несъобразяване от страна на администрацията с буквата на определена административно-процесуална разпоредба” – т.220 от решението. Затова не може да се приеме, че допуснатото нарушение не може да обуслови уважаването на иска по чл.7 от ЗВСОНИ.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение е неправилно в частта, с която е бил отхвърлен искът по чл.7 от ЗВСВОНИ по отношение на процесния апартамент. В тази част решението следва да бъде отменено и спорът да се реши съобразно изводите на настоящата инстанция.
Тъй като не са изтъкнати никакви касационни оплаквания срещу въззивното решение в частта, с която е бил отхвърлен искът по чл.7 от ЗВСВОНИ по отношение на процесния гараж, в тази част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото, ответниците в касационното производство следва да бъдат осъдени да заплатят на жалбоподателите направените по делото разноски. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 26.02.08г. по гр.д. №1929/03г. на Софийски градски съд, ІІ-Б ГО, в частта, с която е бил отхвърлен искът по чл.7 от ЗВСВОНИ за установяване нищожност на замяната на апартамент по договор от 20.04.1979г. и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА за нищожен на основание чл.7 от ЗВСВОНИ по иска на Т. Н. В., В. Д. К., Е. Д. К., С. Н. Г. и Е. И. В. срещу М. А. Р., А. А. Р. и Р. А. Р., договора за замяна от 20.04.1979г., сключен между председателя на ИК на ЛРНС от една страна и А. И. Р. и М. А. Р. от друга, с който Р. са придобили собствеността върху апартамент, находящ се в гр. С., ул.”Ц” №28, вх.1, ет.2, състоящ се от четири стаи, дневна, кухня и сервизи, застроен на 188,11 кв.м., при съседи: изток и запад – дворно място, север – дворно място, юг – ул.”Ц”, заедно с мазе от 21,81 кв.м., заедно с 30,70% ид.части от общите части на сградата и правото на строеж.
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 26.02.08г. по гр.д. №1929/03г. на Софийски градски съд, ІІ-Б ГО в останалата обжалвана част, с която е бил отхвърлен искът по чл.7 от ЗВСОНИ за прогласяване нищожност на продажбата по договор от 30.10.89г. за закупуването на гараж с площ от 27,13 кв.м., находящ се на същия адрес.
Осъжда М. А. Р., А. А. Р. и Р. А. Р., тримата от гр. С., ул.”Ц” №28 да заплатят на Т. Н. В., В. Д. К., Е. Д. К., С. Н. Г. и Е. И. В. сумата от 330лв. разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|