2 Р Е Ш Е Н И Е № 113 София, 01.11.2021 год. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на десети май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева ЧЛЕНОВЕ: Василка Илиева Десислава Попколева при участието на секретаря Ани Давидова като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2895 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение № 838/21.04.2020 г. по в.гр.д. № 4680/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 3856/30.05.2019 г. по гр.д. № 2650/2017 г. по описа на Софийски градски съд, предявените от касатора срещу „Рапид“ ЕООД искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.99 ЗЗД за заплащане на сумата 57 500 евро-възнаграждение по споразумение от 08.10.2014 г. и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 4 689,31 евро-лихва за забава за периода 01.03.2016 г. – 19.12.2016 г., са отхвърлени. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд по чл.12 и чл.235 ГПК да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи и възраженията, както и на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право и по материалноправния въпрос дали при сключен установителен договор, с който страните декларират и описват съществуващите между тях безспорни отношения, действителното съществуване на вземането по установителния договор следва да се поставя в зависимост от доказване съществуването на правопораждащите факти, при наличието на които е възникнало вземането, съответно правната квалификация на спора само на установителния договор ли следва да се основава или и на предходните отношения между страните, които са възпроизведени в установителния договор. По повдигнатия процесуалноправен въпрос е налице трайна практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, вкл. и тези посочени в изложението на касационната жалба, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и да извърши преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди всички събрани по надлежния ред доказателства във връзка с тези факти и да отрази в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други – за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 и чл.235 ГПК. Въззивната инстанция има задължение да отговори на всички доводи и възражения на страните, изложени във въззивната жалба и отговора, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, като може да приеме за доказани или недоказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. По повдигнатия материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира следното: В посоченото от касатора решение № 25/01.03.2013 г. по т.д. № 287/2012 г. е дадено разрешение на въпроса дали приемането на СМР по договор за строителство следва да става с акт обр.19 като условие за заплащане на възнаграждение, когато това е изрично уговорено между страните. В конкретния случай съдът е тълкувал сключено между страните споразумение към договор за строителство, с което се установява, че ответникът-възложител констатира изпълнението на допълнителни СМР, подробно описани в споразумението, без да излага възражения за неправилно изпълнение, от което следва, че те са приети по смисъла на чл.264 ЗЗД. Допълнителните СМР са остойностени, а в друга клауза от споразумението, имаща характер на установителен договор относно дължимата за процесните СМР сума, плащането на тази сума е поставена под условие: окончателна рекапитулация на дължимата сума по предходната уговорка. При тълкуване на споразумението към договора, съставът на ВКС е приел, че в случая не е налице клауза, която да поставя приемане на извършените СМР чрез издаване на акт обр.19 като условие за плащане на дължимото възнаграждение на изпълнителя от страна на възложителя, доколкото извършените СМР са приети със самото споразумение и само конкретният размер на тяхното остойностяване е останал неизяснен и недоказан, т.е. съдът е зачел правоустановяващото действие на споразумението, имащо характер на установителен договор относно факта на извършване на процесните СМР, описани в него и тяхното приемане от страна на възложителя. Трайна и последователна е практиката на ВКС и по въпроса, че когато констативният протокол за извършени СМР, е подписан от възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверението работи не са изпълнени, е върху възложителя - така решение № 65/16.07.2012 г. по т.д. № 333/2011 г. на II т.о., решение № 43 по т.д. № 61341/2016 г. на I г.о., решение № 209/20.02.2018 г. по т.д. № 2017 г. на I т.о. и др./ В доктрината /Сталев Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес, Сиела, 2007г., с.125-129; Българско гражданско процесуално право, десето преработено и допълнено издание, Сиела, 2020 г., с.492/ се приема, че установителният договор, за разлика от спогодбата, не включва взаимни отстъпки и следователно няма преобразуващо въздействие върху материалноправните отношения между страните. Установителният договор, който най-често има характер на констативен протокол, е насочен единствено към установяване на действителното правно положение между страните, а правната последица от сключването му, е да задължи спорещите да се съобразяват с установеното от договора правно положение, т.е. присъщи на установителния договор са материалноправните последици на спогодбата – правоустановяващото /декларативното/ и регулиращо действие, което наподобява силата не пресъдено нещо, но се различава от нея по своето облигационно естество. За разлика от спогодбата, установителният договор цели правния мир, но на основата на действителното правно положение, като чрез него страните искат да сложат край на спора, на съществуващата неопределеност на техните отношения и да създадат за в бъдеще взаимно задължение да се зачита установеното правно положение. Със сключването му двете страни се задължават да считат, че действителното правно положение между тях е такова, каквото го прогласява договора, като се въздържат занапред от всякакво негово оспорване. Докато установителният договор обвързва страните, никоя от тях не може да претендира, че материалноправните отношения са различни от декларираните в договора. Наред с това взаимно задължение, договарящите страни са задължават да спазват занапред такова поведение, което отговаря на установеното с договора правно положение. Тези задължения разбира се важат докато сключеният в границите на чл.9 ЗЗД установителен договор обвързва страните със силата на закон съгласно чл.20а, ал.1 ЗЗД, т.е. докато договорът не бъде обявен за нищожен или не бъде унищожен поради пороци на волята, вкл. грешка в преценката на действителното правно положение, никоя от страните не може да претендира, че декларираните в договора материалноправни отношения не отговарят на действителното правно положение. За да се релевира действителното правно положение между страните е необходимо установителният договор да е прогласен за нищожен или да бъде унищожен поради пороци на волята, като тежестта на доказване на наличието на основание за нищожност или унищожаемост на договора, е за страната, която се позовава на него. Съобразявайки целта на сключване на установителния договор и произтичащите от нея материалноправни последици – декларативно и регулиращо действие, на повдигнатия въпрос, следва да бъде даден отрицателен отговор. Докато установителният договор обвързва валидно страните, действителното правно положение между тях е това, което е установено в договора и никоя от тях не може да претендира, че материалните отношения са различни от тези, декларирани в него, т.е. докато договорът е в сила между страните, действителното съществуване на вземането по установителния договор не може да се поставя в зависимост от доказване съществуването на правопораждащите факти, при наличието на които е възникнало вземането. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, я намира за основателна. Въззивното решението е неправилно, тъй като даденото от съда разрешение по повдигнатия правен въпрос, свеждащ се до материалноправни последици на установителния договор, противоречи на материалния закон, както и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доводи и възражения на страните, изложени във въззивната жалба и в отговора на въззиваемата страна, включени в предмета на проверката по чл.269 ГПК. В конкретния случай, тълкувайки споразумението от 08.10.2014 г., въззивният съд правилно е приел, че последното представлява установителен договор, с който не са поети нови задължения, а са декларирани и описани съществуващите между страните безспорни правоотношения, както и че този договор е насочен към установяване единствено на действителното правно положение между тях. Неправилно обаче – в противоречие с целта и следващите от нея последици от сключването на установителния договор, съдът е приел, че при заявено от ответника оспорване, че декларираното в договора вземането действително съществува, в тежест на ищеца било да докаже съществуването на правопораждащите факти, при наличие на които е възникнало вземането, като неустановяването на тези факти има за последица и неустановяване на основанието за възникване на задължение за плащане, което обуславя извод за неоснователност на иска. Незачитайки материалноправните последиците на валидно сключения установителен договор, който обвързва страните, въззивният съд е отхвърлил иска поради недоказване от страна на ищеца на вида, количеството и стойността на конкретно извършените адвокатски услуги, възложени от ответника. Допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон е довело до необсъждане на доводите и възраженията на страните, заявени във въззивната жалба и в отговора на насрещната страна и имащи отношение към действителността на процесния установителен договор, респ. дали същият е породил желаното от страните правно действие, доколкото този въпрос е надлежно въведен в предмета на делото от ответника, който в срока за отговор е заявил възражения за наличие на пороци в договора, обуславящи неговата недействителност, както и възражение, че вземането не е изискуемо, които не са разгледани от въззивнния съд, с което е допуснато съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай изобщо липсва обсъждане и на събраните по делото доказателства и формиране на изводи досежно релевантните за спора факти. Гореизложеното налага отмяна на обжалваното решение на основание чл.293, ал.2 ГПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който след обсъждане на събраните по делото доказателства, да се произнесе по доводите и възраженията на страните по релевантните за спора въпроси - налице ли са заявените от ответника в отговора на исковата молба юридически факти и съответно дали същите представляват правопрепятстващи такива, с настъпването на които възниква определен вид недействителност на договора и съответно дали описаното в него вземане е изискуемо. При новото разглеждане на спора, в зависимост от неговия изход, въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноските и за касационното производство – чл.294, ал.2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 838/21.04.2020 г., постановено по в.гр.д. № 4680/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: