Р Е Ш Е Н И Е № 97 гр. София, 11.04.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ...Теодора Стамболова... ЧЛЕНОВЕ: ...Галина Захарова... ...Петя Шишкова... при секретар Кр.Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Пенка Маринова, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНОХД № 238/17 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК. Постъпила е касационна жалба от защитника на подсъдимия И. Г. Д. срещу решение № 46/09.12.2016г., постановено по ВНОХД № 44/2016г. по описа на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 24/13.04.2016г., постановена по НОХД № 34/2016г. по описа на Софийски военен съд. С атакуваните актове Д. е признат за виновен в това, че в периода от 09.07.2008г. до 09.10.2008г. в [населено място], без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, като отпуснал кредити с лихви на лицето И. В. Д. и от тази дейност получил неправомерни доходи общо в размер на 945лв. На основание чл.252, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, което да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален „строг“ режим. Признат е за невиновен и е оправдан по обвинението на 15.10.2008г. без съответно разрешение да е извършвал по занятие банкови сделки, като отпуснал на А. И. З. кредит в размер на 5000лв. с 8% месечна лихва. Сумата от 945лв. е отнета в полза на държавата. В жалбата от защитника на подсъдимия се твърди, че неправилно е приложен наказателен закон по отношение на гражданско-правни отношения. Възразява се срещу отказа на съда да приложи разпоредбата на чл.66 от НК. Постъпило е допълнение към касационната жалба от самия подсъдим. В него се твърди, че е нарушен принципа non bis in idem, поради постановена присъда по НОХД № П-217/2011г. на Софийски военен съд. Поддържа се нарушение на материалния закон, поради гражданско-правния характер на обществените отношения, изтекла давност и отказ да се наложи общо наказание по реда на чл.25 от НК. Оспорва се подсъдността, с оглед на това, че Д. е загубил качеството „военнослужещ“. Изложени са и редица съображения, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство, тъй като се отнасят до обосноваността на съдебния акт – заинтересованост на свидетелите, противоречия в показанията им и др. В съдебно заседание защитникът поддържа изложените в жалбата доводи. Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила. Намира, че осъществената дейност действително е по занятие, както и че всички доказателства са надлежно анализирани и съдът не е допуснал процесуални нарушения. Самият подсъдим моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Обжалваното решение следва да бъде отменено, тъй като е постановено в нарушение на императивната разпоредба на чл.24, ал.1, т.6 от НПК. С присъда от 16.02.2012г., постановена по НОХД № П 217/2011г. по описа на Софийския военен съд, влязла в законна сила на 18.04.2013г. подсъдимият И. Г. Д. е признат за виновен в това, че за времето от м. октомври 2006г. до м. октомври 2010г. в [населено място], без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова по Закона за банките и Закона за кредитните институции, като отпускал кредити с лихви и получил значителни неправомерни доходи, общо в размер на 40 850лв., и на основание чл.252, ал.2, вр. ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години, на глоба в размер на 5 000лв. и конфискация на част от имуществото му. Съпоставката между съдържанието на цитираната присъда и обвинението, по което Д. е привлечен да отговаря в настоящото наказателно производство, дава основание за извод, че за деянието, за което е предаден на съд, вече е постановена влязла в законна сила присъда. Изискването е едно и също лице да не бъде съдено два пъти за едно и също престъпление. Няма спор, че подсъдимият Д. е същото лице, по отношение на което е постановена присъдата по НОХД П-217/2011г. Присъствал е лично в съдебно заседание, самоличността му е установена по надлежния ред и индивидуализиращите го белези са достатъчно на брой и непротиворечиви. Следващото изискване е престъплението да е същото. Правната квалаификация на двете деяния е еднаква, независимо че първата присъда е за престъпление, квалифицирано по-тежко с оглед размера на придобитите от престъпната дейност средства. Тъй като правилото „non bis in idem“ се прилага с оглед на фактите, предмет на приключилото наказателно производство, а не с оглед на правната им квалификация, същественият въпрос е дали фактически обвинението е за същото престъпление. Преценката кои са фактическите рамки на обвинението, следва да бъде извършена в съответствие с разпоредбата на чл.246, ал.2 от НПК и относимата към нея съдебна практика. Обстоятелствената част на обвинението включва всички фактически данни, свързани с начина на извършване на престъплението, които са от значение за квалификацията на деянието, така, както е посочена в заключителната част на обвинителния акт. Обстоятелствата, които индивидуализират престъплението са тези, свързани с обективните елементите на състава му. В конкретния случай мястото на осъществяване на престъплението е едно и също – [населено място]. Периодът, през който е осъществено второто деяние от 09.07.2008г. до 09.10.2008г. е включен във времето от м. октомври 2006г. до м. октомври 2010г., когато е извършено първото престъпление. И в двата случая Д. е обвинен, в това, че е извършвал банкови сделки по занятие – първата от възможните три форми на изпълнителното деяние, като обстоятелствата, при които това е ставало са идентични – в поне три случая е предоставял кредити на физически лица срещу задължение за връщането им с лихва. Едни и същи са правилата, изпълващи съдържанието на бланкетната норма – чл.2, ал.1 и чл.3, ал.1 т.1 от Закона за кредитните институции. Съществуващите различия в отделните сделки /страна-заемополучател, размер на кредита и размер на лихвата/, не правят престъплението различно. Тези обстоятелства не се отнасят към съществените за обвинението факти, поради което не определят неговите рамки. Посегателството в случая е срещу обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на кредитната система в страната, т.е. правнозащитеният обект не е личността или собствеността на гражданите, за да е от значение кое точно е лицето, взело заем от подсъдимия или в какъв размер е договорената лихва. Установяването на отделните физически лица, страни по сделките е било необходимо, не поради това, че са пострадали, тъй като те нямат това качество, извън квалифицираните случаи по ал.2, пр.1 а като способ за доказване на факта, че Д. е осъществявал банкови сделки – предоставяне на кредити, както и че е извършвал това по занятие, т.е. три или повече пъти. По принцип не съществува законова пречка едно лице да бъде признато за виновно в извършване на престъпление по чл.252 от НК, ако се докаже, че без разрешение по занятие е извършвало банкови сделки, и без да са установени имената на лицата - страни по сделките. По същи начин, за съставомерността на деянието е ирелевантен размерът на отпуснатите заеми. Относимото обстоятелство е извършването на сделка, отговаряща на действията, включени в понятието за банкова дейност, определено в чл.2, ал.1 от ЗКИ като публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити. Очевидно е, че размерът на кредита не е от значение за определяне на сделката като «банкова», следователно не представлява елемент от обстоятелствената част на обвинението. Ирелевантен по същата причина е и размерът на договорената лихва. Обстоятелството каква е сумата, получена от извършителя на това основание е относимо единствено към по-тежко квалифициращия деянието признак по ал.2, пр.2, но забраната по чл.24, ал.1 т.6 от НПК, както беше изтъкнато, преклудира изобщо възможността за повторно наказателно преследване за същото престъпление, независимо от начина, по който то е квалифицирано. Само за пълнота на изложението, настоящият състав намира за необходимо да обърне внимание на инстанциите по същество и на обстоятелството, че с разпоредбата на чл.252 от НК е инкриминирано системното осъществяване на еднородни деяния, поради което изискуемият минимум е три, а Д. е признат за виновен за това, че е предоставил два кредита. С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.1 т.2 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение№ 46/09.12.2016г., постановено по ВНОХД № 44/2016г. по описа на Военно-апелативния съд и присъда № 24/13.04.2016г., постановена по НОХД № 34/2016г. по описа на Софийски военен съд. ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по касационно наказателно дело № 238/2017г. по описа на ВКС, НК, II н.о. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.