Р Е Ш Е Н И Е № 204 София, 05.09.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело N 1158/2010 година Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Централен кооперативен съюз срещу въззивно решение № 266 от 21.05.2010 г. по т.д.№ 3296/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 12.08.2009 г. по гр.д.№ 402/2006 г. на Софийски градски съд е отхвърлил предявения от касатора срещу „П., рехабилитация и отдих” Е.-София иск по чл.59 ЗЗД в уважения му размер от 31 611 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание от ответника на собствения на ищеца почивен дом „Е.” в периода 03.01.2001 г. – 31.12.2002 г., находящ се в к.к.Д., като е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.86 ЗЗД. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон, касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация „П., рехабилитация и отдих” Е. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмения му отговор по чл.287, ал.1 ГПК. От същия е подадена и частна жалба срещу определение от 06.10.2010 г. постановено по реда на чл.192, ал.4 ГПК, с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи във връзка с наведените оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 и сл.ГПК приема следното: С обжалваното решение въззивният съд приел за установено въз основа на влязло в сила решение, че собствеността върху процесния почивен дом е възстановена на ищеца по силата на § 1 от ДР на Закона за кооперациите. Прието е, че предвид липсата на възникнало след постановяване на решението на валидно правоотношение между страните по отношение на процесния почивен дом, ответникът държи имота без основание. За да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и да отхвърли иска на касатора, въззивният съд е приел, че предявеният касатора срещу „П., рехабилитация и отдих” Е., [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, предвид липсата на част от задължителните елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване, а именно – обогатяване на ответника за сметка на обедняването на ищеца, настъпило в резултат от ползването на процесния почивен дом. Този извод е обоснован с липсата на конкретни данни за неговото ползване в аспект обогатяване на ответника, за които обстоятелства не са ангажирани доказателства по делото, като според единственият свидетел, разпитан по делото, имотът в исковия период не е ползван, а единствено охраняван. Същевременно се позовал и на допълнителните обстоятелства – липсата на реална характеристика на имота през процесния период, с оглед остойностяване на действителната наемна цена, съизмеряваща обедняването на ищеца, като според заключението на изслушаната СТЕ към момента на изготвянето му сградите не са съществуват, тъй като са разрушени и на тяхно място се изгражда нов обект. С определение № 557 от 24.07.2012 г., по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на делото материалноправнен въпрос, формулиран както следва: Съставлява ли реалното ползване и получаването на облаги от държаната без правно основание чужда вещ предпоставка за уважаване на иска по чл.59 ЗЗ. По поставения въпрос според едното становище, което се възприема в обжалваното решение, обезщетение за лишаване от ползване по смисъла на чл. 59 ЗЗД дължи онзи, който е извличал ползите от имота, т. е. реално е ползвал същия. С оглед на това се приема, че определящо за отговорността по чл. 59 ЗЗД е доказването на неоснователното разместване на блага - обогатяване на ответника за сметка на обедняването на ищеца. Другото становище е изразено от ВКС в Решение № 4 от 23.01.2009 г. по гр.д.№ 5382/2007 г., ГК, ІІ г.о. и Решение № 42 от 10.07.2009 г. по т.д.№ 587/2008 г., ТК, І т.о., второто постановено по реда на чл. 290 ГПК, но извън правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, поради което дадените с тях разрешения не са задължителни за съдилищата - ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав споделя изцяло становищата, застъпени по поставения правен въпрос с цитираните съдебни актове, според които лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл.59, ал.1 ЗЗД всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правноирелавнтно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи. Такива държателят на чужда вещ без правно основание лице винаги би могъл да получи, като я отдаде под наем, тъй като правото на собственост не е условие за действителността на наемния договор. Правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на това лице дали да реализира ли не доходи от държаната без основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска е, че вещ на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има основание за това. По този начин собственикът е бил лишен от възможността да я ползва, поради което за него е налице обедняване. От друга страна – ответникът е държал една чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва в зависимост единствено и само от волята си. По изложените съображения и на основание чл.291, ал.1 ГПК по поставения правен въпрос настоящият касационен състав намира за правилна практиката, обективирана в Решение № 4 от 23.01.2009 г. по гр.д.№ 5382/2007 г., ГК, ІІ г.о. и Решение № 42 от 10.07.2009 г. по т.д.№ 587/2008 г., ТК, І т.о., съобразно която на същия се даде отговор в следния смисъл: Реалното ползване на чужда вещ, държана без правно основание и получаването на облаги от него не са предпоставки за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, като правнорелевантно е единствено обстоятелството, че собственикът й е бил лишен от ползването й. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е неправилно. В противоречие с отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване въззивинят съд е приел, че предявеният иск по чл.59, ал.1 ЗЗД е неоснователен. Безспорно е установено по делото, че ищецът е собственик на процесния почивен дом, държан без правно основание от ответника през исковия период, поради което последният му дължи обезщетение за ползите, от които го е лишил, без оглед на факта извличал ли е реално изгода от недвижимия имот. При предявена претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на собственика на вещта се присъжда такава сума, каквато той би получил от ползващото без основание тази вещ лице, ако помежду им беше сключен договор за отдаването й под наем, респ. собственикът би могъл да получи ако беше отдал вещта под наем на трето лице. Тази сума собственикът безусловно би получил, а ползващото вещта лице безусловно дължи при ползването и в този смисъл е налице обогатяване на ползващото вещта лице за сметка на обедняването на нейния собственик. При наличие на доказателства за основателност на иска съдът не е могъл да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер - чл. 130 ГПК (отм.) и чл.162 ГПК /нов/. Обект на иска е описаният в исковата молба недвижим имот с описано предназначение, за чийто среднопазарен наем е прието заключение на съдебно-техническа експертиза. Правилно съдът не е коментирал посочената в него стойност, определена спрямо актуално изградения на парцела сграден фонд. Неправилно обаче е отдадено правно значение на липсата на доказателства за състоянието на сградите към момента на изготвяне на експертизата, тъй като релевантно за изхода на делото е тяхното състояние към исковия период, предшестващ съществено по време тяхното разрушаване. При наличие на гласни доказателства, че процесния имот е бил в държане на ответника до 2004 г., т.е. преди исковия период, за разрешаването на гражданскоправния спор относно размера на дължимото обезщетение, въззивният съд съгласно т. 10 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е имал възможност и без да е направено искане, служебно да назначи счетоводна експертиза, която след проверка на балансите и счетоводните книги на ответника през исковия период, да установи как е заприходена процесната почивна станция /недвижими и движими вещи/, балансовата й стойност, като въз основа на това заключение допусне втора, съдебно-техническа експертиза за установяване на среднопазарния наем на имота за процесния период. По изложените съображения настоящият съдебен състав, счита че допуснатите нарушения на материалния и процесуалния закон са довели до неправилност на обжалваното въззивно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а делото - върнато на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Това се налага на основание ал. 3 на чл. 293 ГПК предвид необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия, включително и назначаване на съответните съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 266 от 21.05.2010 г. по т.д.№ 3296/2009 г. на Софийски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: