Ключови фрази

7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 341
гр. София, 08.06.2022 г.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Мадлена Желева

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1724 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Софавто“ ООД, [населено място], срещу решение № 222/14.04.2021 г. по т.д. № 2354/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 606/23.04.2020 г. по гр.д. № 2189/2017 г. на Софийски градски съд в следните части: частта, с която предявеният от настоящия касатор срещу „Застрахователно дружество Е.“ АД иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на застрахователно обезщетение по застрахователен договор /полица/ № 00100100015457 е отхвърлен за сумата от 62 074,97 лв., представляваща разликата над 54 310,58 лв. до 116 385,55 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 07.07.2017 г. до окончателното изплащане на задължението; частта, с която предявеният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода 30.09.2015 г. до 06.07.2017 г. е отхвърлен за сумата от 11 145,35 лв., представляваща разликата над 9 751,29 лв. до 20 896,94 лв., както и частта, с която предявеният от „Застрахователно дружество Е.“ АД срещу „Софавто“ ООД насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е уважен за сумата 36 227,24 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.07.2017 г. до окончателното изплащане.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от главно встъпилите лица „Соф.Ам.Лизинг“ ООД, „Соф П. Лизинг“ ООД, „Т. кредит“ ООД и „Софпартнърс“ ООД срещу „Застрахователно дружество Е.“ АД и срещу „Софавто“ ООД искове, съответно за заплащане на застрахователни обезщетения и за установяване, че са титуляри на вземания за застрахователни обезщетения, е влязло в сила като необжалвано.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът „Застрахователно дружество Е.“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил, на осн. чл.272 ГПК, към мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието за безспорно, че между ищецa „Софавто“ ООД и ответникa „Застрахователно дружество Е.“ АД е сключен на 12.05.2014 г. застрахователен договор /полица/ № 00100100015457 по застраховка „Имущества на юридически лица, еднолични търговци и организации“, по силата на който са застраховани с имуществена застраховка притежаваните от ищеца стоково – материални запаси /леки автомобили, вкл. джипове и SUV/, находящи се в [населено място],[жк], [улица], до бл.6; сред покрититите рискове е рискът „Градушка“, включен в „Клауза Б“ от полицата, като уговорената застрахователна сума е в размер на 4 421 651 лв., със срок на застрахователното покритие от 13.05.2014 г. до 12.05.2015 г.; вследствие на градушка на 08.07.2014 г. между 16:30 ч. и 17:20 ч. в района на[жк]и „Д.“, са увредени МПС, намиращи се на адреса на автокъщата и предназначени за продажба. С оглед на тази фактическа установеност, въззивният съд е приел за неоснователно първото оплакване на „Софавто“ ООД, базирано на твърденията за липса на оспорване от страна на „Застрахователно дружество Е.“ АД на правото на собственост върху част от процесните автомобили. В тази връзка е изтъкнал, че още с отговора на исковата молба е заявено становище за неоснователност на исковете, като е посочено, че ищецът не е представил доказателства за собственост върху описаните в исковата молба автомобили. Заключил е, че правилно първоинстанционният съд е възприел и интерпретирал в определението по чл.146 ГПК, в първото по делото заседание и в решението, че ответникът е възразил, че автомобилите не са собственост на ищеца. Посочил е още, че основателността на иска предполага ищецът да докаже съответствието между твърденията си и действителното правно положение, независимо и въпреки наличието или не на оспорване от ответника.
На следващо място, апелативният съд е приел за неоснователно оплакването, основано на твърденията за упълномощаване от страна на главно встъпилите лица – собственици на деветнадесет измежду процесните автомобили, на „Софавто“ ООД да получи, съответно да претендира по съдебен ред обезщетение за тези автомобили. Позовал се е на представените четири броя пълномощни и е приел, че същите съдържат материалноправно волеизявление ищецът да представлява третите лица по отношение на собствените им автомобили само пред застрахователя. Приел е, че в този смисъл следва да се схваща и упълномощаването с правото ищецът „да получава застрахователни обезщетения“. Изложил е съображения, че този извод не се променя от приетите четири броя писмени изявления, изхождащи от главно встъпилите лица, тъй като искът не е предявен, изменян и/или поддържан през цялото производство до приключването му във въззивна инстанция при заявено от ищеца условие, че е материалноправно легитимиран да получи от ответника обезщетенията и за собствените на третите лица автомобили, а напротив – ищецът е заявил и поддържал, че претендира процесното обезщетение в свое лично качество като страна по договора.
Въззивният съд е счел за неоснователно и оплакването, базирано на твърдения за установяване в действителност на собствеността на ищеца върху посочения в жалбата под № 40 автомобил „Ауди Кю7“, с документи за собственост, находящи се на л.446/447 от делото. Изтъкнал е, че разликата между VIN на автомобила в документите за собственост за посочения автомобил, находящи се на л.466/467 от първоинстанционното дело, и този, посочен в първоначалното заключение на САТЕ за същия автомобил не е констатирана и не е отстранена с второто допълнително заключение на САТЕ. Приел е за неоснователни и производните оплаквания, релевирани в т.4 и т.5 на раздел I от въззивната жалба
По отношение на оплакванията, релевирани в раздел II от въззивната жалба и засягащи насрещния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, апелативният съд е приел същите за неоснователни, както следва: тези по т.1 и т.2 – по съображенията, изложени във връзка с оспорването от ответника на собствеността на процесните автомобили; по т.3 – по съображенията, изложени във връзка с липсата на упълномощаване от главно встъпилите лица, а по т.4 – по съображенията, изложени относно автомобила с пореден № 40.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обективирано в касационната жалба, касаторът поставя следните въпроси: 1. „Възражението за непредставяне на определени документи по делото следва ли да се приравни на оспорване на материалното право, чието съществуване удостоверяват тези документи?“; 2. „Установяването на правото да бъде получено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка винаги ли инкорпорира в себе си доказването на правото на собственост върху застрахованото имущество?“; 3. „Следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба?“. Поддържа, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 95/04.07.2017 г. по т.д. № 1805/2016г. на ВКС, I т.о., а третият въпрос – с решение № 240/15.01.2019г. по т.д. № 518/2018 г. на ВКС, I т.о. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос не се явява обуславящ изхода на спора, доколкото по своята същност представлява единствено питане дали въззивното решение е правилно. В този смисъл отговорът на въпроса не е обусловен от тълкуването на определена материалноправна или процесуалноправна норма. Съгласно задължителните указания на т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.
Вторият въпрос е предпоставен от оплакването на касатора, че застрахователното обезщетение по имуществена застраховка може да бъде присъдено единствено в полза на собственика на застрахованото имущество. С оглед на това въпросът е относим към предмета на спора, но по отношение на него не е доказано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В решение № 34/27.04.2017 г. по т.д. № 2385/2015 г. на ВКС, I т.о., при позоваване на постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 136/30.08.2013 г. по т.д. № 1015/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 156/04.01.2017 г. по т.д. № 1948/2015 г. на ВКС, I т.о., е прието, че в хипотезата на сключен договор от лице без представителна власт по чл.395, ал.2 ТЗ /отм./, аналогична на разпоредбата на чл.201, ал.2 и ал.3 КЗ /отм./, независимо кой е сключил договора за застраховка на чужда вещ /собственикът или трето лице, действало без представителна власт/, правото да получи застрахователното обезщетение принадлежи само на собственика на имуществото, освен ако застрахователната полица е сключена в полза на трето лице /чл.380, пр.2 ТЗ /отм./ или ако собственикът изрично изрази желание, обезщетението да бъде платено на трето лице – мнимо представляващия го. Лицето, договаряло без пълномощие със застрахователя по договора за застраховка на чужда вещ, е легитимирано да получи застрахователното обезщетение в случай на настъпване на застрахователното събитие, когато третото лице – собственик на вещта одобри договора и цедира вземането си /застрахователното обезщетение/ в негова полза. Предвид установените факти и обстоятелства и изложените в обжалваното решение правни изводи, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС относно липсата на материалноправна легитимация на ищеца да претендира, респ. да получи застрахователни обезщетения за увредените автомобили, собственост на трети лица. Неотносимо към установената фактическа обстановка и мотивите на атакувания акт е цитираното от касатора решение № 95/04.07.2017 г. по т.д. № 1805/2016 г. на ВКС, I т.о. В случая следва да се съобразят и уговорките в застрахователната полица относно обекта на застраховката, поради което позоваването на практиката на ВКС по други имуществени застраховки е неточно.
По отношение на третия въпрос също не е доказано наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОГСТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице постоянна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени /в този смисъл решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I .то., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о./. Съгласно решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о., дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл.272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС. По реда на чл.272 ГПК е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, но е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е обсъдил възраженията и доводите, изложени във въззивната жалба. Не съответства на данните по делото твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил релевираните във въззивната жалба във връзка с предявения насрещен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД възражения за липсата на оспорване от ответника на правото на собственост върху процесните автомобили, както и за наличието на изрично упълномощаване от главно встъпилите лица за получаване на застрахователни обезщетения за част от увредените автомобили. Доколкото оплакванията преповтарят възраженията, наведени във връзка с иска по чл.208, ал.1 КЗ, съдът е изложил съображения, като е препратил към аргументите за неоснователността на възраженията по главния иск.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Изложените от касатора доводи за наличието на очевидна неправилност на решението преповтарят наведените аргументи за неправилност на атакувания акт, което не съставлява обосноваване на основанието на по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.

По разноските. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК, в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 222/14.04.2021 г. по т.д. № 2354/2020 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Софавто“ ООД, [населено място] да заплати на „Застрахователно дружество Е.“ АД, [населено място] направените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. /сто лева/.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.