Р Е Ш Е Н И Е № 231 гр.София, 29.09.2016г. в и м е т о н а н а р о д а Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети септември, две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря В.Стоилова като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N986 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е решение от 09.11.2015г. по гр.д.№ 392 / 2015г., с което АС Варна е уважил иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса длъжен ли е въззивния съд да разгледа възражението за прихващане, което е направено в отговора на исковата молба, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител, поддържа, че решението е неправилно имоли да бъде отменено като бъде отхвърлен предявения срещу тях иск. Ответникът Д., представлявана от М.Р.Р.Б., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С обжалваното решение, въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил /фирма/, да заплати на Д., представлявана от М.Р.Р.Б. сумата от 336 085,26 /триста тридесет и шест хиляди осемдесет и пет лева и двадесет и шест ст./ лева, представляваща частичен иск от иск в общ размер от 373 428,26 лв., представляваща обезщетение за ползването без основание на собствения на Д. недвижим имот, представляващ публична държавна собственост - морски плаж /име/, в периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 23.05.2013г., до окончателното й плащане. Съдът е посочил, че с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се цели да се възстанови неоснователното разместване на блага от патримониума на един правен субект в този на друг, без да има правно основание, което да оправдава това разместване, поради което този, който се е обагатил от това разместване дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Прието е, че в рамките на производството по делото е установено, че плаж /име/ е изключителна и публична държавна собственост, чието поддържане и управление е възложено на /х/ и нормативно регламентирано чрез ЗУЧК. Изложени са съображения, че съобразно тази нарочна нормативна регламентация, действала към процесния период, морските плажове с прилежащата им акватория могат да се поддържат и управляват чрез предоставяне на концесия при условията и по реда на Закона за концесиите за срок до 10 години. Посочено е, че съгласно ал. 3 на чл. 7, плажовете, които не са предоставени на концесия, се предоставят за управление на съответните общини с решение на МС, а общините в тези случаи осъществяват задължителните дейности на предоставените им за управление морски плажове. Прието е, че тази редакция на закона е действаща до изменението и допълнението на ЗУЧК, Обн., ДВ, бр. 67 от 29.07.2008г. , а в ал. 5 на чл. 7 в новата редакция на закона е предвидено, че морските плажове, които не са предоставени на концесия, се управляват от МРРБ чрез отдаването им под наем по реда на ППЗДС за срок до 5 години срещу задължение на наемателя да заплаща наемна цена и да извършва задължителните дейности като съгласно изменението на чл. 8, ал. 2 с посочения ДВ от 29.07.2008г., е допълнено, че минималният размер не само на концесионното плащане, но и на наемната цена, за морски плажове се определя по методика, приета от Министерския съвет по предложение на МРРБ. Посочено е също така, че с ПМС № 39/27.02.2008г. е приета Методика за определяне размера на концесионното плащане при предоставяне на концесия за услуга за морските плажове – обекти на концесия, а с ПМС № 67/24.03.2009г. е приета пък Методиката за определяне на минималната цена при отдаване под наем на морските плажове по реда на чл. 8, ал. 2 от ЗУЧК. Установено е по делото, че за целия процесен период ответното дружество е ползувало плажа, без да има правно основание за това, като е предприело и осъществило всички задължителни дейности по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗУЧК - по осигуряване на водното спасяване, по обезопасяване на прилежащата акватория, здравното и медицинско обслужване и санитарно-хигиенното поддържане на морския плаж. Съдът е приел, че имайки предвид, че Д. чрез М.Р.Р.Б. е могла да управлява морския плаж или чрез отдаването му на концесия или чрез предоставянето му на Общината за управление, но последното не е извършено, то обезщетението което се дължи от ползвалия го без правно основание, следва да е съизмеримо с евентуално концесионно възнаграждение /същото остава единствения измерител за остойностяване на спестените разходи/. При тези данни съдът е счел, че дължимото концесионното възнаграждение за периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г., изчислено съобразно Методиката към прекратения между страните на 01.05.08г. концесионен договор за плаж /х/, би било в размер на 381 259,04лв. /от изслушаното на 23.01.15г. допълнително заключение по СИЕ/, като същото е по-ниско и от размера на евентуално дължим наем съобразно данните по цитирания Договор за наем от 30.05.2009г., което според вещото лице за процесния период и съобразно корекция със средногодишната инфлация за 2008-2009г. би било 514 128лв. Съдът е приел, че предявеният иск за заплащане на сумата от 336 085,26лв, представляваща частта над сумата от 37 343лв., присъдена по частичния искв предходно производство, до общо дължимия размер от 373 428,26лв. като обезщетение за ползването без правно основание на собствения на Д.плаж за посочения период, е основателен. Като е уважил предявеният иск въззивният съд не се е произнесъл по направеното още с отговора на исковата молба възражение за прихващане за сумата 123 208,27 лева- направени разходи за поддържане на плажа , водно-спасителни дейности, осигуряване на медицинско обслужване, горива, застраховки, материали и комунални разходи за периода от 01.05.2008г. до 31.12.2008г. Допуснато е касационно обжалване по въпроса длъжен ли е въззивния съд да разгледа възражението за прихващане, което е направено в отговора на исковата молба. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е дал отговор, който противоречи на трайната съдебна практика. В трайната практика на ВКС, намерила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 09.04.2014г. по гр.д.№4085/2013г., ІІІ г.о. на ВКС , се приема, че въззивният съд е задължен да се произнесе по евентуално заявеното пред районния съд възражение за прихващане щом е уважил иска, когато това процесуално действие е предприето своевременно. Посочва се, че когато насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба, какъвто е конкретния случай. Посочената съдебна практика обосновава основателността на твърдението на жалбоподателя, че въззивният съд е трябвало да се произнесе по евентуално заявеното пред районния съд възражение за прихващане, щом е уважил иска на Държавата. Възражението за прихващане е и основателно, защото заплащането на обезщетение за направени разходи за поддържане на плажа: водно-спасителни дейности, осигуряване на медицинско обслужване, горива, застраховки, материали и комунални разходи за периода от 01.05.2008г. до 31.12.2008г., е във връзка с претенцията на Държавата за ползуването на плажната ивица от дружеството. Възражението по 103, ал.1 ЗЗД следва да се уважи до размер на 94 070,21 лева съобразно установения размер на разходите от приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза от 19.06.2014г- л.322 от първоинстанционното производство. Ето защо с оглед разпоредбата на чл.293, ал.1 ГПК настоящата инстанция следва да отмени обжалваното решение в частта му, с която искът с правно основание чл.59 ЗЗД е уважен за сумата над 242 015,05/двеста четиридесет и две хиляди и петнадесет лева и 05ст/ лева, ведно със законната лихва за тази разлика, като същият следва да се отхвърли до размер на 336 085,26/ триста тридесет и шест хиляди и осемдесет и пет лева и 26ст/ лева, ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на исковата молба – 23.05.2013г., поради прихващане. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 и 3 ГПК ответникът по жалба следва да заплати на жалбоподателя разноски по компенсация в размер на 208,37 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд - състав на IV г. о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение от 09.11.2015г. по гр.д.№ 392 / 2015г., с което АС Варна е уважил иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата над 242 015,05/двеста четиридесет и две хиляди и петнадесет лева и 05ст/ лева, ведно със законната лихва за тази разлика, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на Д., представлявана от М.Р.Р.Б. срещу [фирма] за разликата над 242 015,05/двеста четиридесет и две хиляди и петнадесет лева и 05ст/ лева до 336 085,26/ триста тридесет и шест хиляди и осемдесет и пет лева и 26ст/ лева, ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на исковата молба – 23.05.2013г., поради ПРИХВАЩАНЕ. ОСЪЖДА Д., представлявана от М.Р.Р.Б. да заплати на /фирма/ сумата 208,37лева разноски по компенсация. ПРЕДСЕДАТЕЛ: