РЕШЕНИЕ № 249 София, 16.10.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря АНИ ДАВИДОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №2251/2014 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№4268/12.02.2014 г., подадена от адв. Т. Ф. – процесуален представител на ищеца К. М. Н. от [населено място], община “Р.”, област П., против въззивно решение №2047/17.12.2013 по гр.д.№3336/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд,в.г.о., ІХ състав. С обжалваното решение частично е отменено решение №3356/30.7.2013 г. по гр.д.№6679/2013 г. по описа на Пловдивския районен съд, І граждански състав, и са отхвърлени изцяло предявените от К. М. Н. против [фирма] – П., обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 3 КТ, , а искът по чл.128, ал.2 КТ е отхвърлен за сумата 200 лева, като в останалата част решението на районния съд е потвърдено. Въззивната инстанция е приела, че прекратяването на трудовото правоотношение по чл.325, т.1 КТ е законосъобразно. В мотивите си съдът е приел, че при липса на точни указания от районния съд във връзка с обстоятелствата, които са правно релевантни, и след като не е посочено , че за конкретно посочени обстоятелства не се сочат доказателства, от страната, която ги твърди и ще се ползва от тях, окръжният съд е приел, че не е настъпила преклузията по чл.313 ГПК за събиране на доказателства, поради което не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за приемане по делото във въззивното производство на приложените към въззивната жалба писмени доказателства – заявление и разписка, подписани от ищеца К. Н.. Въз основа на посоченото заявление съдът е приел, че е налице искане за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и е налице съгласие от страна на работодателя. Освен това съдът е стигнал до извод, че ищеца са изплатени полагащите му се възнаграждения и обезщетение ,като изводът е обоснован с представената разписка. Относно оспорването на датата, на която е входирано искането за прекратяване на трудовия договор е прието, че това оспорване не е доказано, а тази дата е доказана след разпита на свидетеля С.. Въз основа на изложеното въззивната инстанция е стигнала до извод, че е налице взаимно съгласие между страните за прекратяване на трудовото правоотношение. По-нататък в мотивите си съдът е изложил изводи по претенцията за неплатени трудови възнаграждения. С определение №783/10.6.2014 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по материалноправния въпрос “Налице ли е валидно предложение за прекратяване на трудов договор от работника по смисъла на чл.325, т.1 КТ, когато е представено заявление – бланка, без дата на изготвяне и дата, от която се иска прекратяване, и същото е входирано при работодателя от друго лице ?” по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.т. 1 и 3 КТ. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по поставения въпрос съобрази следното: При прекратяване на трудовото правоотношение между страните по трудов договор по чл.325, т.1 ГПК, практиката на ВКС по чл.290 ГПК безпротиворечиво приема, че фактическият състав на посочената правна норма изисква всяка от страните да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос се явява частен случай, при който са налице отклонения от общоприетото лично ангажиране на работника при прекратяване на трудовия договор по чл.325, т.1 КТ, посредством лично подаване на заявление по посочената правна норма, и липса на дата на изготвянето му и дата от която се иска прекратяването. Нормата на чл.325, т.1 КТ не изисква заявлението да съдържа изрично дата на изготвянето и дата, от която отправящия го да иска прекратяване на правоотношението. Законовото изискване е да е налице писмена форма на волеизявлението и да са налице останалите елементи от фактическия състав на нормата, а именно писмено уведомяване от насрещната страна по правоотношението в седемдневен срок от получаването на изявлението, т.е. да е налице съвпадане волеизявленията на страните към момента на получаване волеизявлението на ответната страна. Освен това законът не изисква лично подаване на писменото искане за прекратяване на трудовото правоотношение, което сочи, че това може да бъде извършено и от друго лице или по пощата. По съществото на касационната жалба. В касационната жалба се навеждат оплаквания за процесуалноправна и материалноправна незаконосъобразност на въззивното решение с оглед изводите на окръжния съд, и именно относно представените от работодателя писмени доказателства пред въззивния съд и преклузията по чл.266 ГПК, във връзка с чл.312 и чл.313 ГПК, което е рефлектирало върху изводите на съда за незаконосъобразното, според касационния жалбоподател, издаване на заповедта на работодателя по чл.325, т.1 КТ.Моли се за отмяна на въззивното решение в частта му по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 3 КТ и тяхното уважаване. Претендират се разноски. Ответникът по касация [фирма] – П., не заявява становище в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното: Решението на Пловдивския окръжен съд в обжалваната част е правилно. Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател относно нарушение от страна на въззивната инстанция при приложението на чл.266 ГПК. От данните в първоинстанционното дело е видно, че районния съд не е изпълнил в пълен обем задълженията си по чл.312, ал.1, т.4 ГПК, тъй като не е налице произнасяне по доказателствените искания на ответника по исковата молба, нито са дадени указания към него по смисъла на чл.312, ал.2 ГПК. Поради това правилно въззивната инстанция е допуснала събирането на доказателства пред себе си. Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател и относно изводите на окръжния съд досежно приложението на чл.325, т.1 КТ от страна на работодателя, с оглед дадения отговор на поставения от касационния жалбоподател материалноправен въпрос. Касационната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното въззивно решение – в сила. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение първо ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №2047/17.12.2013 по гр.д.№3336/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд,в.г.о., ІХ състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: