Р Е Ш Е Н И Е
№ 212
гр. София, 06 ноември 2017 г
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 810 по описа за 2017г.г.
Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по касационни жалби както на подсъдим, така и на частен обвинител и граждански ищец срещу нова частична присъда от 12.06.2017г. по ВНОХД № 1968/2017г. на СГС,н.о.,15-ти въззивен състав.В жалбата на частната обвинителка се релевират доводи за нарушение на материалния закон, тъй като основният състав на престъплението, извършено от дееца бил по чл.130, ал.1, а не по ал.2 от НК. Изразява се несъгласие с доводите на съда от първата инстанция относно това, че в диспозитива на обвинението било описано само едно нараняване. Твърди, че такова описание имало и в обстоятелствената част на обвинителния акт, а то включвало всички наранявания и деецът се е защитавал по обвинение, което включва и тях.
Посочва и следващо касационно основание относно несправедливост на наложеното наказание. Позовавайки се на изложени от втората инстанция съображения за високата степен на обществена опасност на деянията, иска увеличаване на наказанията и неприлагането на чл.66 от НК.
По отношение на присъденото обезщетение за причинените телесни увреждания се оспорват доводите на съда, че част от уврежданията са предмет на извършване на друго престъпление, за което също е присъдено обезщетение. Според тази страна всяко обезщетение се присъжда за конкретното увреждане, а не с оглед на друго обезщетяване.
Иска се отмяна на присъдата и връщането и за нова разглеждане, при което да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, т.е. което включва чл.130, ал.1 от НК, да бъде увеличен размера на наложеното наказание и отменено приложението на чл.66 от НК, както и да се уважи изцяло предявения граждански иск.
В жалбата на подсъдимия се ангажират всички касационни основания, включващи както оплакване за нарушен материален закон, така и за допуснато съществено процесуално нарушение, а на последно място и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание.
Има позоваване за превратно тълкуване на доказателствата, както и на невъзможност на съдебния състав да разчита на собствените си медицински познания в противовес и за опровергаване на експертната оценка по делото, а така също и на научната стойност на изготвената експертиза.
Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.
В допълнение към жалбата се посочват несъответствия с даваните дежурства и твърдения на частната обвинителка, че подсъдимият държал да дежури само доктор Д.. Само задължението по тристранен договор накарало подс.Косовски да поиска от частната обвинителка да не променя графиците.
Застъпва се становище, че въззивната инстанция неправилно интерпретира писмените доказателства и експертни заключения по делото, като по същия начин неправилно кредитира и свидетелските показания по делото, давайки вяра на показанията на свидетелите К., С., Д., Б. и М., който е съпруг на пострадалата, като отхвърля тези на М.,Д. и Н.. Оспорва доводите на съда в тази връзка, изтъквайки съпружеската връзка между пострадалата и св.М., приятелството между пострадалата и св.С., както и неприязнените отношения между св.Д. и подсъдимия. Изразява се несъгласие с доводите на въззивната инстанция относно евентуалния прием на медикамента „лексотан“ в контекста на обвинение по чл.144, ал.3 от НК. В жалбата се сочи, че само експерти и техните заключения могат да се произнесат относно евентуално получени наранявания на частната обвинителка и въз основа на тях е прието от съда от първата инстанция, че получаването на такива наранявания е останало недоказано.
По отношение на умисъла за причиняване на телесна повреда, определен от въззивната инстанция като пряк, според защитата тя си е послужила с предположение.
В заключение счита, че не бил доказан основния елемент от обективната страна на чл.144, ал.3 от НК за възбуден страх, поради което деянието не било съставомерно.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание намира жалбите за неоснователни и моли да се оставят без уважение. С потвърждаване на присъдата в частта и по чл.144, ал.3 от НК и отмяната и в оправдателната и част материалния закон бил приложен правилно.
Безспорно е установено по делото, че деянията са осъществени при условията на реална съвкупност, като е отправена закана за убийство и е нанесена лека телесна повреда, без последната да е животозастрашаваща. Авторството се установява от гласните доказателства по делото, в унисон с медицинските документи и изготвената съдебномедицинска и съдебнопсихиатрична експертиза. Изразява становище, че не са допуснати съществени процесуални нарушения, мотивите са законосъобразни, като е обоснована съставомерността на деянията и са обсъдени всички възражения на страните. Наложените наказания са определени справедливо, законосъобразно е приложен чл.66 от НК, поради което счита, че няма основание за увеличаване или намаляване на санкцията.
Гражданският иск също е уважен в справедлив размер, поради което иска потвърждаване на атакувания съдебен акт.
Частната обвинителка и гражданска ищца, редовно призована, не се явява, представлява се от повереник. Последният поддържа касационната жалба и поддържа оплакването си за явна несправедливост на наложеното наказание. Настоява за приложението на закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало съответно обвинение и в тази връзка иска отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане със съответни указания.
Алтернативно иска преразглеждане на присъдата в гражданската и част и уважаване на иска в пълен размер. Претендира и за разноски пред касационната инстанция.
Подсъдимият, редовно призован, явява се лично и се представлява от защитник. Последният пледира, като поддържа касационната жалба и представеното допълнение. Акцентира на сключения договор между подсъдимия и д-р Д. като стажант и необходимостта от изпълнение на предварително зададени брой часове, за което е предавал ежемесечни отчети на Министерство на здравеопазването. Забраната на частната обвинителка възпрепятствала изпълнението на този договор. Оспорва доводите на решаващата по същество инстанция във връзка с възприемането или отхвърлянето на свидетелските показания, тъй като едни и същи обстоятелства са били валидни и към двете групи свидетели- едните са приятели на подс.Косовски, а пък от другата страна е съпругът на частната обвинителка, както и св.Д., който не криел неприязънта си към подсъдимия. Изразява се критика и на съображенията на въззивната инстанция, изложени във връзка с прием или не на медикамента „Лексотан“. Противоречивото поведение на частната обвинителка в утвърждаването и отричането от такъв прием, според защитата е лековато подминато от съдилищата, като можело да се допусне, че тя е пресилила думите на заплаха от подс.Косовски. В заключение повтаря доводите си от писменото допълнение към касационната жалба, а за тази на частния обвинител моли да се отхвърли.
В лична защита подс.К. заявява, че е възмутен от осъждането си за деяние по чл.131 от НК, сочейки, че няма доказателства освен противоречивите показания на частната обвинителка. Излага подробни съображения относно противоречия при извършения съдебномедицински преглед от доктор Г. и установени от него кръвоизливи, зачервена кожа и двустранни петнисти кръвонасядания. Твърди, че не е възможно такива кръвоизливи да не бъдат забелязани от свидетелите по делото. Твърди, че документът, издаден от доктор Г. е с частично невярно съдържание., отбелязва, че е главен лекар в клиника, не работи в кабинет и издаденото удостоверение е единственото за деня.
Развива подробни съображения и по обвинението по чл.144, ал.3 от НК, като обобщава, че е обвинен на база фалшиво съдебномедицинско удостоверение и съдебнопсихиатрична експертиза, основана на лъжи. Единствената заплаха, която приема подсъдимия, че е отправена, е свързана с работата на частната обвинителка с оглед преченето от нейна страна да се изпълни договор между подсъдимия, д- р Д. и Министерство на здравеопазването (имайки предвид възможна дисциплинарна отговорност).
Заявява, че ако бъде осъден, то това ще е по отношение на категорично невинен човек, и ще бъде дадена възможност на частната обвинителка да „безчинства“, тъй като всички негови колеги, които го подкрепили, били с прекратени след това договори.
Моли да бъде оправдан по всички обвинения, алтернативно пледира делото да се върне за ново разглеждане. Заявява, че е абсолютно и изцяло невинен.
При последната си дума подсъдимият заявява, че е невинен и искането му е да бъде оправдан.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда от 30.06.2016г. по НОХД № 18573/2014г. на СРС,н.о., 7-ми състав подс.Косовски е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.144, ал.3 от НК на 22.05.2014г. и му било наложено наказание от 1 година лишаване от свобода с приложение на чл.66 от НК за срок от 3 години.
Със същата присъда бил оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл.131, ал.1, т.1-ва, пр.1-во, вр.чл.130, ал.1 от НК.
Бил уважен и граждански иск в размер на 3000лв. за вреди, претърпени в резултат на деянието по чл.144, ал.3 от НК, в останалата част бил отхвърлен до размера от 7000лв.
Бил отхвърлен изцяло предявен граждански иск за деянието по чл.131 от НК в размер на 3000лв.
Подсъдимият бил осъден да заплати държавни такси и разноски по водене на делото.
С нова частична присъда от 12.06.2017г. по ВНОХД № 1968/2017г. на СГС,н.о.,15-ти въззивен състав, оправдателната част на първоинстанционната присъда била отменена, а подс.К. бил признат за виновен да е извършил престъпление по чл.131, ал.1, т.1-ва, пр.1-во, вр.чл.130, ал.2 от НК, като въззивната инстанция е приела, че оправдаването на дееца по –по-тежкото обвинение, включващо деяние по чл.130, ал.1 от НК, следва да бъде потвърдена.
Съдът е наложил наказание от 6 месеца лишаване от свобода, приложил е чл.23, ал.1 от НК за това деяние и по чл.144, ал.3 от НК, като е определил общо наказание от 1 година лишаване от свобода , с приложение на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години.
По гражданския иск е присъдил обезщетение от 800лв., които удовлетворяват неимуществени вреди от деянието по чл. чл.131, ал.1, т.1-ва, пр.1-во, вр.чл.130, ал.2 от НК, като в отхвърлителната част за сумата до 3000лв. е потвърдил първоинстанционната присъда.
Въззивната инстанция е присъдила и разноски във връзка с това обвинение и гражданския иск.
В останалата осъдителна част присъдата на първостепенния съд е потвърдена.
Касационната инстанция намери, че жалбите са подадени в срок, частично са допустими, като преценени по същество, се явяват неоснователни.
По отношение на потвърдителната част на въззивната присъда, трябва да се има предвид, че тя е с характер на въззивно решение. Тя не променя съществуващото правно положение по отношение на обвинението по чл.144, ал.3 от НК и е идентична с потвърдителните и изменителни решения на окръжния съд като въззивна инстанция, които не подлежат на касационен контрол съобразно чл.346, т.2 от НПК. Чисто хипотетично, дори и да се приеме, че съдебния акт не отговаря на характеристиките на въззивно решение, то в тази част не е постановена нова присъда, каквото изискване изрично е установено в посочената норма от процеса.
С оглед на това жалбите в частта относно обвинението по чл.144, ал.3 и присъденото обезщетение в тази връзка, следва да бъдат оставени без разглеждане.
В останалата част жалбите подлежат на разглеждане. Касационната инстанция прецени, че въззивната инстанция при решаване на делото в разглежданата част не е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила.
Едно от основните оплаквания е относно преценката на въззивния съд за даване вяра на отделните свидетелски показания. Изложените съображения са относно връзките и взаимоотношенията на свидетелите с двете страни по делото. Съдът от въззивната инстанция е изложил изключително подробни съображения, интерпретирайки фактическата обстановка съобразно приетите по делото гласни доказателства. Доводите са изградени на основата на непосредствено възприятие на свидетелите, по това, кой кога е възприел състоянието на пострадалата и са изложени аргументи относно невъзможността й за кратък период от време да организира обвинителна версия, която да не съответства на действителността. И това е верен подход.
Съдът е дал убедителен отговор за това, какво са можели да възприемат „свидетелите на защитата“( условно казано), след като е минал известен период от време. Тези съображения не е необходимо да се повтарят, но няма никакво съмнение, че външните признаци на упражнено насилие, освен че следва да са обект на внимателен и целенасочен преглед, са и пряк резултат от интензитета на упражняваната сила. В заключенията се долавя тезата, че причиняването на уврежданията на пострадалата не е с особено висок интензитет, което позволява тези видими признаци да отшумят и да изчезнат за по-кратък период от време.
Ключов фактор в случая и за решаване на въпроса за достоверността на едни или други показания са тези на св.П.. Той е очертан като равноотдалечен от страните или поне защитата не акцентира на негова възможна, дори и евентуално възможна, заинтересованост от изхода на делото. Този свидетел и неговите действия са в основата на възникналия конфликт между подс.К. и пострадалата, която е заемала длъжността заместник-директор по медицинската дейност на болничното заведение. Разбира се, той е изготвил процесния график, повод за конфликта, по устно нареждане на пострадалата. Така или иначе, той е бил наясно за причините за това устно нареждане и го е изпълнил. Няма никакво правно значение дали съмненията на пострадалата по отношение на подс.К. и неговия стажант, д-р Д., се доближават или не до истината. Факт е, че има нареждане на промяна на графика, което свидетелят е изпълнил. Този свидетел не е присъствал на инцидента, но е възприел поведението и на двамата участници в него веднага след случилото се, макар и по телефона.
Забележителното е, че пострадалата веднага, и в присъствието на подсъдимия до нея, е заявила, че е била нападната, както и повода за това – въпросния график. В показанията си св.П. не съобщава за отричане от страна на подс.К. на това твърдение, макар веднага след разговора с пострадалата и по нейно искане да го е продължил с подсъдимия. Какъвто и да е бил интензитета на твърдяното нападение, няма никакво съмнение за истинността на твърдението на пострадалата. Контролираната инстанция не е отдала голямо значение на показанията на св.П., но ги е отчела като подкрепящи в известна степен обвинителната теза. Тези показания според касационната инстанция са от съществено значение обаче за решаване на въпроса на кого следва да се даде вяра при така очерталата се обстановка и конфликт между подсъдимия и пострадалата насаме, без присъствието на други лица. Поради това и настоящият съдебен състав прие, че в крайна сметка въззивната инстанция е достигнала до верни правни изводи.
Като цяло, изложените от въззивната инстанция съображения за кредитирането на отделни свидетелски показания не търпят критика, те са плод на внимателно и задълбочено обсъждане, с добро познаване на житейските връзки и взаимоотношения между хората и прецизна правна преценка на значимите и относими обстоятелства, както и с обосновано отхвърляне на незначителните детайли.
След като са възприети като верни показанията на пострадалата, подкрепени от множеството косвени свидетелствания, а и от безспорните увреждания, то въззивната инстанция не е имала друга правна възможност, освен да възприеме и да оцени поведението на подс.К. като противоправно и виновно.
В противовес на защитната теза, оспорваща качеството на първоначалното съдебномедицинско удостоверяване на уврежданията на частната обвинителка Г., следва да се изтъкне и извършения четири дни по-късно преглед от друг лекар, в рамките на вече образуваното досъдебно производство (бързо производство по глава 24-та от НПК). Дори и тези тогава установени увреждания –кръвонасядане на лявото коляно, оток и охлузване и кръвонасядане по гръбната повърхност на ляво ходило в горната в горната му част към глезенната става, които с положителност са безспорни, са съставомерни и достатъчни, за да обусловят виновно поведение на дееца. Все пак въззивната инстанция е изложила споделими съображения за останалите увреждания, които са „отшумяли“, изчезнали за изтеклия, макар и кратък, период от време.
Все така следва да се споделят и изложените доводи относно характера на обвинението и необходимостта от оправдаване на дееца да е причинил увреждания, които са съставомерни по смисъла на чл.130, ал.1 от НК. Налице е пропуск в обстоятелствената част на обвинението, макар в тази на обвинителния акт този пропуск да липсва. Диспозитивът на обвинителния акт е същинското обвинение, което обединява в себе си факти и право, и неговата рамка е задължителна за решаващия съд. Този пропуск не е бил поправен, както справедливо отбелязва въззивната инстанция с надлежни действия по чл.287 от НПК и закономерно, а и законосъобразно, второстепенния съд е приел, че обвинението съдържа факти само за такова по чл.130, ал.2 от НК.
В този смисъл оплакването на частната обвинителка следва да бъде възприето за неоснователно.
Съставът на СГС е изложил също така последователни и убедителни доводи, освен относно обективната страна на деянието по чл.131, ал.1, т.1-ва, пр.1-во, вр.чл.130, ал.2 от НК, и за субективната страна на деянието. Подс.К. има мотив и е без значение дали е упражнил интензивен или не толкова интензивен физически натиск, който да остави по продължителни или пък не следи от въздействието. Осъществената физическа принуда е имала за цел да постигне определен резултат във връзка процесния график за дежурства и няма никакво съмнение, че съпътстващата цел – причиняването на болка и страдание най-малкото, е добре осъзнавана от подсъдимия, който при това има съответното подходящо образование, за да е напълно наясно с последиците от действията си в чисто физически аспект. Качеството на пострадалата е също безспорно установено и извършеното от дееца е във връзка с изпълнение на функцията й в търговското дружество, поради което правната квалификация на деянието е напълно съответна, като материалния закон не е нарушен.
Възраженията на защитата и на самия подсъдим са концентрирани върху качеството на съдебномедицинското удостоверяване и показанията на заинтересовани според тях свидетели. Прегледът на доказателствата и извършеният им последователен и задълбочен анализ от въззивната инстанция показва, че дори и при хипотетично възприемане на защитната теза (направените възражения) съществуват други доказателства, посочени по-горе, и които в необходимата и достатъчна степен подкрепят обвинението за причинена лека телесна повреда на длъжностно лице по смисъла на чл.130, ал.2 от НК.
Наказанието е определено в рамките на закона, не се отличава с явна несправедливост, отмерено е съобразно тежестта и интензитета на деянието, като са изложени верни правни доводи относно смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, които не е необходимо да се повтарят. С основание е отказано приложението на чл.78а от НК, тъй като са налице множество престъпления, а крайното наказание напълно съответства по размер на извършеното деяние и на степента на обществена опасност на дееца. Доводите, с които е отказано приложението на предвиденото като алтернатива по-лекото наказание пробация, също се споделят от настоящата съдебна инстанция.
Няма основание да се възприеме искането за налагане на по-тежко наказание или пък отказ от приложението на чл.66, ал.1 от НК, деянието не съдържа в себе си такива признаци, които да обуславят такава висока степен на обществена опасност на дееца, че да се стигне до извод, че целите, визирани в чл.36 от НК, могат да се постигнат само с ефективното изтърпяване на наказанието. Поради това касационната инстанция намери искането за отмяна на присъдата и връщането на делото за налагане на по-тежко наказание за неоснователно.
Приложението на чл.23, ал.1 от НК е закономерно и съобразено с изискванията на закона. Крайния резултат следва да бъде потвърден, с оглед съображенията за липсата на необходимост от отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК.
Предявеният граждански иск по дефиниция е акцесорен и неговото основание произтича от деликта, предмет на разглеждане в това наказателно производство. След като е установено, че е извършено деянието, и то виновно, то закономерно е уважен и предявения граждански иск. За прецизност трябва да се добави, че отхвърлянето като резултат е правилно, но по основание следва да бъде постановено за недоказан по размер граждански иск.
Размерът е определен справедливо и е напълно достатъчен, за да компенсира неимуществените вреди, причинени от подсъдимия на пострадалата. Както се посочи вече, уврежданията не са с такъв интензитет, че да предполагат особени болки и страдания, които да трябва да се възмездят с обезщетение в по-висок размер.
Предвид на това жалбата на гражданската ищца в този смисъл следва да се остави без уважение.
По отношение на направеното искане за присъждане на разноски от частната обвинителка и гражданска ищца Г., които са направени пред настоящата инстанция и представляват такива за повереник в размер на 500лв., касационният съдебен състав намери, че искането е основателно, с оглед крайният изход на делото. Поради това намери, че следва да осъди подсъдимия Косовски да заплати тези направени разноски.
В заключение касационната инстанция прие, че второинстанционната частична осъдителна присъда следва да бъде изцяло потвърдена, жалбите като неоснователни да бъдат оставени без уважение. По отношение на влязлата в сила първоинстанционна присъда в частта относно обвинението по чл.144, ал.3 от НК и съпътстващия го граждански иск, жалбите следва да се оставят без разглеждане.
С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 и по аргумент за противното от чл.346, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивна присъда от 12.06.2017г. по ВНОХД № 1968/2017г. на СГС,н.о.,15-ти въззивен състав.
ОСТАВЯ без разглеждане касационните жалби по обвинението по чл.144, ал.3 от НК и съпътстващия го граждански иск.
ОСЪЖДА подс.С. Г. К. да заплати на гражданската ищца и частна обвинителка В. Т. Г. направените пред касационната инстанция разноски в размер на 500 лева, представляваща възнаграждение на повереник.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове
|