Р Е Ш Е Н И Е № 408 гр. София, 08.11. 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през 2023 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА при участието на секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Максим Колев разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 885 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия Н. А. и на неговия защитник – адв. Д. К. срещу решение № 134 от 17.07.2023 г. по ВНОХД № 178/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, 2-ри наказателен състав. С жалбата си подсъдимият е отправил искане до върховната инстанция за смекчаване на наложеното му наказание, определяйки го като прекомерно. От името на подзащитния си, адв. К. също е настоял, че отмереното спрямо подсъдимия наказание е явно несправедливо, като не съответства на обществената опасност на деянието и на личността на подсъдимия, на смекчаващите и отегчаващите отговорността на последния обстоятелства и не е способно поради това да обезпечи реализацията на целите по чл. 36 НК. Оспорил е съдебният извод за неприложимост на правилата по чл. 55 НК с твърдение, че при липсата на очевидци на инкриминираното деяние подсъдимият по съществен начин е допринесъл за изясняване на обективната истина, признавайки фактите по обвинението. Според защитника, не са отчетени от съда ниският интензитет на упражнената принуда и невисоката стойност на предмета на престъплението. Поради това моли въззивното решение да бъде изменено, като наказанието на подсъдимия да бъде определено при условията на чл. 55 НК. Алтернативно предлага наказанието да бъде намалено до минималния законоустановен размер. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа касационната си жалба, изложените в нея съображения и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на оспореното съдебно решение в сила като правилно и законосъобразно. Подсъдимият поддържа искането си за намаляване на срока на наложеното му наказание, като се солидаризира със своя защитник. В последната си дума отново настоява за смекчаване на санкцията. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 22 от 22.02.2023 г., постановена по НОАХД № 180/2023 г. състав на Пловдивския окръжен съд е признал подсъдимия Н. П. А. за виновен в това, че на 07.10.2022 г. в гр. Пловдив е отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на 340 лева от владението на Е. И. С. с намерение противозаконно да ги присвои , като употребил за това сила и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК, чл. 54 НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание четири години лишаване от свобода. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС съдът е постановил това наказание да бъде изтърпяно от подсъдимия при първоначален строг режим. С присъдата и на осн. чл. 59, ал. 1 НК е приспаднато и зачетено времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение задържане под стража. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло. Касационните жалби срещу този акт са неоснователни. Наказанието от шест години лишаване от свобода (редуцирано по правилата на чл. 58а, ал. 1 НК на четири години) е пропорционално спрямо извършеното престъпление. При отмерването му са съобразени индивидуалните особености на деянието, фактическите негови характеристики, специфичното съчетание на обективните и субективните му свойства. Тези обстоятелства първостепенният съд е подложил на преценка, която му е позволила да осъразмери наложената санкция с тежестта на извършеното и с личностната характеристика на подсъдимия. Закономерно въззивният съд не е намерил основания за смекчаване на наказанието, като е направил собствена качествена и обстойна съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за отмерването на приложимата санкция при справедливо отчитане на обществената опасност на извършеното, на личността на подсъдимия и на потенциалната негова поправимост. Несъстоятелно е възражението на защитата, че от значение за справедливото отмерване на наказанието е оказаното от подсъдимия съдействие за разкриване на истината. В досъдебното производство, след привличането му като обвиняем, подсъдимият се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението. Поради това за съдействие при изясняване на фактологията, оказано от него в досъдебната фаза чрез механизма на устно представяне на информация за деянието (или по друг начин) не е възможно да се говори и още по-малко е възможно чрез такъв аргумент А. да черпи права в насока за облекчаване на наказателноправното свое положение. Що се касае до направеното от него в съдебната фаза признание на фактите по обвинението, в принципен план то е лишено от особена доказателствена стойност и още по-малко от решаваща такава за своевременното разкриване на престъплението и на извършителя му (както се твърди в жалбата на адв. К.), като съдействието, което оказва в наказателния процес, е в насока за съкращаване и ускоряване на съдебното следствие. Освен това, признанието на фактите е премирано от самия закон, който в чл. 373, ал. 2 НПК предвижда намаляване на отмереното наказание с една трета. В случая тази разпоредба е приложена безукорно. Повторното третиране на същия факт при определянето на наказанието е процесуално недопустимо (в този смисъл ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС - т. 7). За да подчертае ролята на направеното от подсъдимия самопризнание за доказателствения процес, защитникът е настоял, че „на практика липсват очевидци на инкриминираното деяние“. Твърдението е невярно, доколкото непосредствен очевидец на събитието на престъплението и пряк участник в него е станал самия пострадал, който освен детайлните показания, които е дал относно това събитие в досъдебното производство, е извършил и разпознаване на подсъдимия. Събраната по този начин информация, в съчетание с показанията на свид. Г. П. и направеното от нея разпознаване на подсъдимия, са обезпечили правилното установяване на фактите относно деянието и неговия извършител, както правилно са преценили и съдилищата от предходните инстанции. Тежестта на самото инкриминирано деяние е качествено обмислена от въззивния съд във всичките й аспекти, вкл. и от гледище на интензитета на упражнената принуда. Действително силата, използвана от подсъдимия за извършване на престъплението, не се е отличавала с ожесточеност или с особена енергичност. Но преценката относно обективната стойност на този факт е невъзможно да се дистанцира от специфичните особености на конкретната ситуация – това, че посегателството е осъществено по отношение на личността и имуществото на лице с тежки физически увреждания, което поради инвалидността си не е имало каквато и да е възможност да се противопостави на действията на подсъдимия. В интерес на обективната справедливост, към която насочва правилото на чл. 35, ал. 3 НК, въззивният съд е отчел и заявеното от подсъдимия пред първата инстанция отношение към извършеното, както и факта на невисокия размер на отнетата парична сума. Същевременно правилно е преценил, че тези обстоятелства не налагат проява на по-голяма снизходителност. Над тях доминират, от една страна, фактът на многобройността на предходните осъждания на подсъдимия, които са все за тежки престъпни посегателства срещу собствеността, а от друга страна, планомерността в действията му при инкриминираните събития с очевидно предварително направен избор на място и време на престъплението, както и фактът, че посегателството е осъществено над човек в тежко здравословно състояние. Касае се все за обстоятелства, които въззивният съд правилно е преценил като такива, които завишават личната обществена опасност на подсъдимия и тежестта на извършеното от него деяние и които не допускат проява на по-голяма снизходителност при отмерването на приложимата санкция. При наличието на коректно констатирания от въззивния съд комплекс от смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, наказанието от шест години лишаване от свобода (преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 НК), определено към минималния, установен в чл. 199, ал. 1, т. 4 НК размер на санкцията, не може да бъде преценено като злепоставящо интереса на А. от получаване на справедливо наказание за извършеното от него престъпление. Такава по същество е и преценката на въззивния съд при произнасянето му по аналогични възражения в рамките на осъществения от него инстанционен контрол, като е даден от този съд пълноценен и обстоен отговор на направеното и пред него възражение за приложимост на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 НК при отмерването на наказанието. Към този отговор настоящата инстанция може единствено да се присъедини, солидаризирайки се с извода, че не е допусната явна несправедливост на наказанието, нито е нарушен законът с прилагане на правилото на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 НК, вместо това по чл. 58а вр. чл. 55, ал. 1 , НК. Предвид така констатираното отсъствие на претендираните касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 134 от 17.07.2023 г. по ВНОХД № 178/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, 2-ри наказателен състав. Настоящото решение е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.