7 Р Е Ш Е Н И Е № 115 София, 01.11.2010 година Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЕМИЛ МАРКОВ При участието на секретаря Н. Такева изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 939/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Община – [населено място] е подала касационна жалба срещу решение № 82 от 30.04.2009г. по т.д.74/09г. на Варненски апелативен съд, с което след отмяна на решение №87/2006г. по т.д. 484/05г. на Разградски окръжен съд, в частта, с която е осъден [фирма] да заплати на касатора сумата 30000лв. – обезщетение за виновно неизпълнение на задължението по чл.36 от договора, сключен на 28.12.2000г. между страните – за изграждане на 300бр. бетонни площадки за поставяне на контейнери за смет в периода 02.02.01. – 01.09.2005г. и като е взето предвид и направеното увеличение на иска по чл.116 ГПК / отм./ по същество е отхвърлен този иск за сумата 80390лв. Касаторът е поддържал оплаквания за постановяване на обжалвания съдебен акт в нарушение на материалния закон, процесуалните правила, както и необоснованост на направените от решаващия съд правни изводи – основания по чл. 281, т.3 ГПК. В тази връзка е развит довод за противоречивост и неправилност на изводите на съда по отношение приетото от него за липса на яснота в договорното задължение на ответника да изгради определените годишно бетонни площадки. Страната е посочила, че така поетото задължение не е обвързано с допълнителни условия, достатъчно конкретно е и създава валидно задължение за ответната страна. Посочено е още, че съдът след като е приел, процесната уговорка за неясна е бил длъжен да приложи чл.20 ЗЗД, като отчете събраните доказателства по спора, както и законовия регламент, създаващ задължение за поставяне на площадките, при условие, че възложителят е информирал изпълнителя за вида, броя и местоположението на съдовете за ТБО, съгласно договора и графика за сметосъбиране, като не е променял това местоположение.Изложено е и оплакване за това, че въззивния съд не е изпълнил задължителните указания на ВКС дадени по реда на чл.218з, ал.1 ГПК / отм./ Ответникът по касация- [фирма] – [населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна. С определение №239 от 25.03.2010г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл.280, ал.1, т. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С решението, предмет на касационно обжалване, постановено в производство по чл.218з ГПК / отм./, състав на Варненски апелативен съд е приел, че съобразно установеното със сключения на 28.12.2000г. договор за обществена поръчка, дружеството – ответник по касация, поело задължение / чл.36/ да изгражда по 60 броя бетонни площадки годишно за поставяне на контейнерите за смет, до достигане на необходимия брой такива, съгласувано с възложителя. С оглед направеното от ответника възражение,че част от площадките били налични и съобразно цитираната клауза от договора, от която не можело да се направи извод, че за всички контейнери трябвало да се изградят площадки е изведено, че броя на контейнерите не съвпадал с броя на площадките, от което е мотивирана и необходимостта за конкретизиране на престацията. В тази връзка е прието още, че цитирания текст от договора не определял и вида на площадките, а и липсвали данни ищецът да е инициирал последващо уточняване на престацията, освен това се установявало от приложената кореспонденция / неуточнена/, че изграждането на площадки за четирикубиковите контейнери било отложено, с оглед въвеждане на нова система за сметосъбиране, като необходимостта от тези контейнери действително отпаднала. Нямало данни и площадките за еднокубиковите контейнери да са били предмет на преговори или спорове по време на действието на договора. Прието е още, че Община – [населено място] носела доказателствена тежест по отношение на претърпените вреди, вследствие неизпълнение на договора. Така е мотивирано, че ако е налице необходимост от изграждане на площадките, то това задължение щяло да премине върху следващия изпълнител, а евентуалните разходи щели да намерят изражение в договора с него и след като не се установявали тези обстоятелства, то и липсвала установеност на претенцията за възстановяване на разходи по изграждането на площадките. Поставеният от касатора материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд с обжалваното решение е въпросът относно установяване на съдържанието на конкретна договорна клауза в съответствие с действителната воля на страните и императивните изисквания на нормативната уредба. С оглед това е поддържано противоречие с приетото с решение №559 от 17.05.1993г. по гр.д. 1724 /92г. на Върховен касационен съд, ГК, ІVг.о. и решение №2627от 12.01.2005г. по гр.д. 2264/03г. на ВКС, ІV г.о., с които по този въпрос е мотивирано, че когато е налице съмнение, неяснота и двусмисленост в договорните клаузи, включително относно обема на задълженията по силата на сключен договор, действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване, законността, на което е обусловена от спазване на въведените от чл.20 ЗЗД критерии, включително по отношение на използваните в договора понятия. Настоящият състав на ВКС, с оглед посочените различни разрешения на поставения материалноправен въпрос, дадени с решение №559 от 17.05.1993г. по гр.д. 1724 /92г. на Върховен касационен съд, ГК ІVг.о. и решение №2627от 12.01.2005г. по гр.д. 2264/03г. на ВКС, ІV г.о. и обжалвания съдебен акт, на основание чл.291, ал.1 ГПК приема следното: Задължение на съда е винаги когато счита, че определена договореност между страните, от която произтича задължение, чието неизпълнение се твърди, е неясна, да извърши тълкуване на спорната клауза, тъй като дори и когато не е напълно определена, престацията може да бъде определима, чрез прилагане на този метод. Тълкуването, съставлява способ за установяване точния смисъл на поетите с договор задължения и се дефинира като подчинено, зависимо, производно мислене, което трябва да се съобразява със своя предмет и да съдейства за разкриване на съдържанието му т.е. то винаги е дейност по установяване точния смисъл на предмета на тълкуване. Този способ е приложим във всички случаи, когато съдът констатира неясни, двусмислени уговорки, но също така е задължен да приложи тълкуване и когато, макар и разбираеми от външна страна, уговорките са предмет на спор между страните.Чл. 20 ЗЗД изрично определя критериите, по които се осъществява тълкуването на договор. От тези критерии се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, със закона, обичаите, практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения, съдът е задължен да изясни изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли, нито да бъдат освобождавани от задължения, които доброволно са поели. Критериите, регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля,включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. От изложеното следва, че съдът е длъжен да приложи чл.20 ЗЗД винаги когато счита, че е налице неясна договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като при тази своя дейност, която е обективна се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните. Решаващият състав не може да мотивира единствено с неяснота на клаузата извода си за освобождаване на страна от нейните договорни задължения, без да е приложил чл.20 ЗЗД. С оглед разпоредбата на чл.291, ал.1 ГПК, ВКС, в настоящия си състав приема за правилна практиката, обективирана с решения: №559 от 17.05.1993г. по гр.д. 1724 /92г. на Върховен касационен съд, ГК ІVг.о. и №2627от 12.01.2005г. по гр.д. 2264/03г. на ВКС, ІV г.о. Касаторът е поставил и въпроса относно приложението на чл.82 ЗЗД във връзка с приетото, че за да е налице вреда, то следва кредиторът да е направил разходи за изграждане на договорените площадки, като този въпрос е решен в противоречие с приетото с решение №1786/70г. на ВКС, І г.о. за това, че дължащо се обезщетение при неизпълнение на договорно поето задължение обхваща онези вреди, които намаляват имуществото на кредитора или не увеличават същото. Настоящият състав на ВКС, с оглед посочените различни разрешения на поставения материалноправен въпрос, дадени с решение №1786/70г. от 02.07.1970г. по гр.д. 1148/70г. на Върховен съд, ГК І г.о. и обжалвания съдебен акт, на основание чл.291, ал.1 ГПК приема следното: Когато неизпълнението на договорно поето задължение се дължи на виновно поведение на длъжника, той трябва да понесе неблагоприятните последици. Право на кредитора е да поиска компенсаторно обезщетение вместо изпълнение- чл.79, ал.1 ЗЗД. В този смисъл е и изрично приетото с ППВС №1/65г., че когато длъжникът не изпълни задължението си да даде или да извърши нещо, кредиторът има право да получи паричния сурогат на престацията от имуществото му. Освен това като способ за отстраняване последиците от неизпълнението е и вторичното облигационно задължение в тежест на длъжника за поправяне на всички вреди, произтичащи от неизпълнението. Чл. 82 ЗЗД определя предметния обхват на обезщетението- то обхваща претърпяната загуба и пропусната полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Нормата е конкретна и ясна и от нея се извежда и съдържанието на дължимото обезщетение, в хипотеза на пълно неизпълнение на договорно задължение- онези вреди, които намаляват имуществото на кредитора или не увеличават същото. Допуснато е касационно обжалване и по поставения от касатора въпрос за правните последици от направено едностранно волеизявление за промяна на сключения договор спрямо задълженията произтичащи от договора за страната, която го е направила, във връзка с решаващия извод на съда, че от приложената кореспонденция по делото се установявало, че изграждането на площадки за четирикубиковите контейнери било отложено, а и употребата на този вид контейнери отпаднала и извода във връзка с тези мотиви, че направеното от дружеството- ответник изявление, че няма да изгради договорените площадки, с оглед промяна на вида на контейнерите, които следва да се поставят на тях, го освобождава от задълженията му по чл.36 от договора. Този въпрос е разрешен в противоречие с приетото с решение №267/99г. от 22.02.2000г. по гр.д. 1349/99г. на ВКС, Vг.о., с което изрично е мотивирано, че изменението на договора може да бъде валидно само ако има споразумение между страните за такава промяна. Настоящият състав на ВКС, с оглед посочените различни разрешения на поставения материалноправен въпрос, дадени с решение №267/99г. от 22.02.2000г. по гр.д. 1349/99г. на ВКС, Vг.о. и обжалвания съдебен акт, на основание чл.291, ал.1 ГПК приема следното: Съгласно чл.20а ЗЗД договорите имат сила на закон, за тези които са ги сключили. Нормата е императивна и е еманация на основен принцип на облигационното право – договорът трябва да бъде изпълняван, независимо от промяната в желанията и очакванията на страните. Това императивно правило е уточнено с ал.2 на текста- изрично установяващ, че договорите могат да бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Следователно, забраната за едностранна промяна на договорно поето задължение произтича директно от закона, поради което действията на една от страните в нарушение на въведения с чл.20а ЗЗД принцип не може да породи валидно правно действие и не я освобождава от договорно поетото задължение, след като другата страна не е изразила изрично съгласие за тази промяна. С оглед изложеното и на основание чл.291, ал.1 ГПК, правилна е практиката обективирана с решение №267/99г. от 22.02.2000г. по гр.д. 1349/99г. на ВКС, Vг.о. По основателността на касационната жалба: На 28.12.2000г. страните са сключили договор за възлагане на обществена поръчка, съобразно чл.36, от който изпълнителят е поел задължението да изгражда 60 броя бетонни площадки годишно за поставяне на контейнерите за смет, до изграждането на необходимите такива, съгласувано с възложителя. Не е било спорно по делото, че ищеца по спора- сега – ответник по касация не е изградил нито една площадка през процесния период.При тези фактически данни, правно необосновано е мотивираното от състава на въззивният съд за това, че така договореното с чл.36 / буквално възпроизведен по-горе/, налага извод за липса на конкретизация на престацията – поради липса на уточняване на предмета й. Съобразно изложеното по разрешаване на поставения правен въпрос за приложимостта на чл.20 ЗЗД, ако съдът е констатирал неяснота, то той е следвало по пътя на тълкуването да изведе действителната воля на страните, обективирана в спорната клауза, още повече, че това е бил и основния спор между тях – относно дължимото изпълнение, а и дадените указания от ВКС по реда на чл.218з ГПК / отм./ са били в същата насока.Тези указания са били задължителни за въззивният съд, като неизпълнението им също е основание за касиране на постановения съдебен акт. В тази връзка основателни са оплакванията развити в касационната жалба относно това, че поетото задължение е достатъчно ясно и обусловено както от конкретното очертаване на престацията, така и от действуващата към момента на сключване на договора и неговото времетраене нормативна уредба- ЗОВВОДС /отм./, ЗУО и Наредба №12/06.11.1998г. на МОСВ, МРРБ и МЗ / отм./. Предметът – изграждането на бетонни площадки е уточнен по брой, т.е. изрично определен – 60 броя годишно, или за целия период на договора – 300броя. Ако е започнало изграждането на площадките /а е установено, че изпълнението въобще не е осъществявано / и изпълнителят е констатирал, че е имало налични площадки / с оглед възражението му/, то уговорката в клаузата на чл.36 от договора, че изпълнението трае до изграждането на необходимите площадки е щяло да очертае изпълнение на задължението, след изграждане на такива за всеки контейнер за смет. Но твърдението на изпълнителя, че е имало изградени площадки, не го освобождава от задължението му да изгражда определения от договора брой площадки за година. Освен това липсва и надлежна промяна в договорираните условия, а едностранното изменение на договора от изпълнителя,свързано с отлагане на изпълнението за четирикубиковите контейнери, не го освобождава от отговорност. След като дружеството е обслужвало изцяло сметосъбирането през процесния период и местоположението на контейнерите за смет е било строго определено / няма данни, нито се твърди, че местоположението им е променяно от възложителя/, то е налице и яснота за местоположението на площадките, тъй като те се изграждат за поставяне на контейнерите за отпадъци, както еднокубикови така и четирикубикови, които са били използувани през времетраене на договора. Поради това,очакването на промяна във вида на единия тип контейнери / осъществено след приключване на договорното правоотношение между страните/ е ирелевантно, тъй като касае бъдещо, спрямо задължението събитие и не може да доведе до освобождаване от поетото задължение. Такова освобождаване би било налице, само ако страните по договорен път са променили предмета на престацията, каквито данни не са налице. Освен това, съдът е бил задължен да съобрази и действуващия регламент към релевантния момент, свързан с определяне на това, че местоположението на контейнерите, определя и местоположението на площадките- необходимостта от изграждане на тези площадки под контейнерите за смет, произтича от изрично законово изискване – чл.13 ЗОВВДС / отм./ и съответно чл.15 от Наредба №12/98г. / отм./, действали към възникване на правоотношението и времетраенето му. Следователно, след като всички елементи на престацията са били уточнени, и е било установено, че не е последвало изпълнение, то и претенцията се явява основателна и на възложителя се дължи обезщетение, поради неизпълнението на това договорно поето задължение. С оглед приетото по отговора на поставения правен въпрос за приложението на чл.82 ЗЗД - вредата е установена, като пряка последица от пълното неизпълнение на договорно поето задължение, за което изпълнителя отговаря. Следователно, иска следва да бъде уважен в установения от изслушаната експертиза размер. Съобразно изложеното и на основание чл.293, ал.3 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено, и вместо него постановено друго с което предявения иск по чл.79, ал.1 ЗЗД уважен. Касаторът е представил списък на разноските по смисъла на чл.80 ГПК и тъй като претендираната и указана в него сума от 1607.80лв. се установява документално с представеното платежно нареждане, то и тя следва да бъде присъдена на основание чл. 78, ал.1 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 82 от 30.04.2009г. по т.д.74/09г. на Варненски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] да заплати на Община –гр. Кубрат сумата 80390лв. – обезщетение за виновно неизпълнение на задължението по чл.36 от договора, сключен на 28.12.2000г. между страните – за изграждане на 300бр. бетонни площадки за поставяне на контейнери за смет в периода 02.02.01г. – 01.09.2005г., както и направените разноски по делото в размер на 1607.80лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: