Р Е Ш Е Н И Е № 411 гр. София, 07 февруари 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ : ФИДАНКА ПЕНЕВА КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 1982/ 2011 година Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител М. С. М., от грПерник, депозирана чрез неговия повереник адв. В. Д., срещу въззивна присъда № 15 от 26. 05. 2011г., на Пернишкия окръжен съд, наказателен състав, постановена по ВНЧД № 156/ 2011г., с която е отменена изцяло присъда № 213 от 1. 03. 2011г., на Районен съд- гр.Перник по НЧХД № 856/ 2010г., по описа на съда, и е постановена нова. В касационната жалба се поддържа, че въззивната присъда е незаконосъобразна, постановена в нарушение на процесуалните правила и е необоснована- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Прави се искане за нейната отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Касаторът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Жалбата се поддържа от неговия процесуален представител, по съображенията в нея, и със заявеното искане. Подсъдимият Т. К. Б., лично и чрез своя упълномощен защитник поддържа, че обжалваната присъда е постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, поради което същата следва да бъде оставена в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба, взе предвид становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда Пернишкият районен съд, 4 наказателен състав, е признал подсъдимия Т. К. Б., от гр.Перник, за виновен в това, че на 4. 01. 2010г. в гр.Перник, приписал престъпление на М. С. М.- служител на РУ „Транспортна полиция”- гр.СОфия, в качеството му на длъжностно лице, при изпълнение на службата му, а именно закана с убийство- по чл. 144, ал. 3 НК, поради което и на основание чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, предл. 1, вр. чл. 147, ал. 1, предл. 2 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на глоба в размер на 5000 лв. и обществено порицание, което да се изпълни чрез обявяване на присъдата по местната кабелна телевизия „К.”. Осъдил е подсъдимия Б. да заплати на гражданския ищец М. М. сумата 1500 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 4. 01. 2010г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил предявения граждански иск в останалата му част, като неоснователен и недоказан. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. С обжалваната въззивна присъда Пернишкият окръжен съд, наказателен състав, е отменил изцяло цитираната първоинстанционна присъда, като вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия Т. К. Б. за невинен в извършване на гореописаното деяние, поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, предл. 1, вр. чл. 147, ал. 1, предл. 2 НК. Отхвърлил е изцяло, предявения от М. С. М. граждански иск срещу подсъдимия Т. К. Б., за сумата 5000 лв., със законната лихва върху сумата. Касационната жалба на частния тъжител М. С. М. е неоснователна. Релевираният в жалбата довод за необоснованост на проверявания съдебен акт не подлежи на обсъждане и преценка в касационното производство, тъй като необосноваността е изцяло кръга на лимитативно регламентираните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК отменителни основания. Последната инстанция по фактите е въззивната, поради което в нейната компетентност е наред с материалната и процесуална законосъобразност и справедливост на проверяваната присъда, да проверява и нейната обоснованост. ВКС може да отмени обжалвания по касационен ред съдебен акт, когато намери съществени пороци в доказателствената дейност на решаващия съдебен състав- при събиране и проверка на доказателствата, или при тяхната оценка. По настоящото дело касационният съдебен състав не констатира окръжният съд да е приел фактическите обстоятелства по делото на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа, да е оценявал доказателствените източници едностранчиво, изопачено или тенденциозно. Доказателствената оценка е извършена при спазване на принципните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл. 18 НПК, и тези на чл. 107 НПК, поради което допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от обсъжданата категория не са допуснати от втората инстанция. Неоснователен е и доводът за липса на мотиви на възизвната присъда. Не е вярно, че втората инстанция не е изложила фактическите обстоятелства, които приема за доказани и въз основа на които прави изводите си за вината и отговорността на подсъдимия. Напротив, при съблюдаване изискванията на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 НПК, са изложени всички факти, поставени в основата на правните изводи на окръжния съд, които поначало не се различават от фактическите констатации на първостепенния, както и тяхната доказателствена основа. Няма никаква процесуална пречка при едни и същи факти законът да бъде приложен по различен начин, предвид различната правна оценка, която съответната съдебна инстанция им дава. Така, в настоящия казус, районният съд е счел, че при доказаните по делото факти, е налице извършено от подсъдимия Б. престъпление, докато окръжният е заключил, че така установеното и индивидуализирано деяние не осъществява признаците на инкриминирания престъпен състав. Мотивите на въззивния съдебен акт съдържат вярна интерпретация на приложимото материално наказателно право, и следователно крайният извод в него- че липсва извършено от подсъдимото лице и описано в тъжбата съставомерно деяние, е съответен на закона. Това е така, защото при конкретната форма на инкриминираното престъпление клевета- чрез приписване на престъпление, деецът следва да съзнава, че частният тъжител в действителност не е извършил такова, да е наясно, че изнесените от него факти, свързани с конкретната проява на пострадалия, са от естество да накърнят неговата репутация и добро име в обществото, както и да формират негативна обществена оценка за него. От субективна страна клеветата е умишлено престъпление, поради което умисъл ще липсва в случаите, когато деецът, в съответната форма изнася определени факти, обективно основани на неговата увереност за истинността им. Конкретният случай е именно такъв. Безспорно е по делото, че отношенията между страните са били силно изострени и неприязнени, а възникналият помежду им конфликт, се е оказал поредната им проява. Доказано е по делото, че инцидентът е започнал след като подсъдимият реагирал остро на посещението на частния тъжител- служител в РУ „Транспортна полиция” в дома на родителите му, припомняйки му по време на инцидента и подобен случай с давност от преди седмица, когато М. нахлул в жилището и уплашил болната му майка. Като не приел за състоятелни и законни действията на полицейския служител, Б. незабавно, на тел. 166, сигнализирал в дежурната част на І РПУ- гр.Перник, за да потърси съдействие. Нещо повече, самият той е поискал частният тъжител и колегата му- свид. Т. да останат на мястото на инцидента до пристигането на полицейския патрул за изясняване на случая, но те си заминали. Отзовалият се полицейски екип не ги заварил и след като изслушали оплакванията на подсъдимия, при отсъствието на противната страна в конфликта, свидетелите Б. и К. му указали да подаде жалба. Последната, адресирана до Директора на ОД МВР- П., е именно инкриминираната с тъжбата, като съдържаща клеветническото твърдение за извършено от М. престъпление. Освен, че цялостният прочит на жалбата поначало не би могъл да мотивира извод за приписване на престъпление от общ характер (закана за убийство), доколкото нейното съдържание се изчерпва от направените оплаквания за грубо, непрофесионално и заплашително отношение на полицейските служители, самият деец е бил убеден, че изнася едни напълно достоверни твърдения, чиято проверка е изискал на място. Известно е, че за субективната страна на всяко деяние се съди от обективните действия на неговия извършител- предшестващи, съпътстващи и последващи. Отнесен към конкретиката на настоящия казус, този принцип обективира една убедителна последователност в поведението на подсъдимия Б., насочена към защита на неговите и на семейството му права, които е счел, че полицейските служители са нарушили с незаконни действия. Проследено в своята хронология: сигнал по телефона до дежурната част на МВР още по време на инцидента, с искане на помощ и съдействие, незабавно уведомяване на М. и колегата му за предстоящото пристигане на полицейския патрул, с настояване да останат на мястото, устно оплакване пред отзовалите се на повикването полицейски служители, възпроизведено впоследствие, по техен съвет, в писмен вид- в инкриминираната жалба, то предпоставя верния извод на решаващия съд за безусловната увереност на дееца, че сигнализира за действително осъществени спрямо него и семейството му незаконни действия на полицейски служители. Верен и основан на доказаните по делото фактически обстоятелства е изводът му, че всички действия на подсъдимия обективно са били насочени единствено към изясняване и разрешаване на възникналия конфликт, включително чрез съдействие от надлежните полицейски органи, и иницииране на проверка на законосъобразността на действията на М. и неговия колега Т.. При това положение е очевидно, че липсва умисъл, и следователно инкриминираното деяние е несъставомерно. Ето защо, законосъобразно втората инстанция е упражнила процесуалните си правомощия по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, като е отменила първоинстанционната осъдителна присъда, и е постановила нова, с която е признала подсъдимия Б. за невинен и го е оправдала изцяло по повдигнатото му с тъжбата обвинение по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, предл. 1, вр. чл. 147, ал. 1, предл. 2 НК. Предвид горните съображения и съобразно правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС намери, че касационната жалба на частния тъжител М. С. М. е неоснователна, поради което прие, че обжалваната въззивна присъда, като постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 15 от 26. 05. 2011г., на Пернишкия окръжен съд, наказателен състав, постановена по ВНЧД № 156/ 2011г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: