Р Е Ш Е Н И Е № 155 С., 07.11.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Боян Балевски при секретаря КЛАВДИЯ ДАЛИ……………………...............… и с участието на прокурора …………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 664 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 525 от 12.VІ.2013 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение атакуваното от В. Г. С. от [населено място] поле, [община] решение № 92/20.І.2012 г. на САС, ГК, 1-и с-в, по гр. д. № 2894/2011 г. е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по материалноправния въпрос: „Кога следва да приеме, че е налице нарушение на императивните изисквания по чл. 486, ал. 1 ТЗ при определяне падежа на задължението в съдържанието на запис на заповед?” В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция процесуалният представител на касатора по пълномощие е заявил, че поддържа подадената касационна жалба и пледира за касиране на атакуваното въззивно решение – като неправилно (незаконосъобразно), постановено в разрез с факта, че падежът в процесния запис на заповед от 7.ХІ.2007 г. е било точно определен по предписания в т 4 на чл. 486, ал. 1 ТЗ начин, а не едновременно по два начина, както погрешно е приел състава на въззивната инстанция. Претендира се от страна касатора и присъждане на разноски, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. В това открито с.з. ответникът по касация И. Г. Г. от С., редовно призован не се е явил и не е бил представляван, поради което бе съобразено единствено становището му, изразено в своевременно постъпилия по делото негов писмен отговор по жалбата, което е в смисъл за оставянето й без уважение. Като взе предвид оплакванията и доводите на касатора поемател, а също и становището на ответника по касация в отговора му по жалбата и след проверка относно процесуалната и материална законосъобразност на постановеното от САС решение по гр. д. №, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение приема следното: Касационната жалба на В. Г. С. от [населено място] поле, [община] е основателна. Решаващият извод на САС за да отмени решението на първостепенния съд и да отхвърли, като неоснователен, предявеният от С. срещу Г. положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, е бил основан върху констатацията му, че в заглавието на документа е посочен падеж на изпълнение на задължението: 11.09.2007 г., а в текстовата част на записа за заповед е отразено, че същият е платим при предявяване „и” на падежа. Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/28.ХІІ.2005 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, чието значение се запазва и при установеното с новия процесуален закон заповедно пр-во /по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК/, непредявяването на записа на заповед за плащане „в срок” води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица – джирантите и техните авалисти, като по този начин е била преодоляна съществувалата дотогава противоречива съдебна практика, основана било на разбирането, че записът на заповед следва да е бил предявен за плащане, за да може да се издаде изп. лист или пък - че ценната книга следва задължително да се предяви за плащане, но „само когато падежът изрично е поставен в зависимост от предявяването на ефекта”. В процесния случай обаче, падежът на издадения на 7.ХІ.2006 г. запис на заповед не е бил определен по нито един от двата начина, описани в т.т. 1 и 2 на чл.486, ал. 1 ТЗ, т. е. „на предявяване” или „на определен срок след предявяване”, каквато е била разискваната алтернатива в горепосоченото ТР на ОСТК на ВКС от 28.ХІІ.2005 г. Още в т. нар. от въззивната инстанция „заглавна част” на този запис на заповед, непосредствено следваща наименованието му като такъв вид ценна книга, изрично е бил посочен от издателя И. Г. Г. определен ден /датата 11.ІХ.2007 г./ като падеж на визираното в следващата, а именно текстовата част, неотменимо и безусловно поето от него задължение да заплати на С. сума в размер на 31 000 лева. От граматическото тълкуване на ключовия за изхода на спора израз в процесния менителничен ефект: „...се задължавам без протест и без разноски при предявяването на този запис на заповед на падежа да заплатя...” се налага констатацията, че думата „падеж”, която е от мъжки род, единствено число, в случая е била употребена с известния единствено в българския език непълен определителен член, а ноторно е, че той представлява наставка, добавяна след основата на дадена дума в изречение, с предназначението да бъде отличен предметът или явлението, което тя назовава: като вече срещано /познато/ в текста, т.е. да се изрази категорията определеност. Въз основа на тази констатация по необходимост следва извод, че волята на издателя на процесния запис на заповед несъмнено е била да заплати сумата, за която се е задължил пред поемателя, именно на този, веднъж вече определен /по правилото на т. 4 на чл. 486, ал. 1 ТЗ/ падеж. От друга страна, системното тълкуване на разпоредбата на чл. 486, ал. 2 ТЗ във връзката й с текста на чл. 536, ал. 2 ТЗ логически води до извод, че установената в последния презумпция не се прилага, когато има изрично посочен падеж в записа на заповед, както това може да се констатира в процесния случай, а при отсъствието на съединителния съюз „и” в буквално възпроизведения по-горе израз, не може да се поддържа, че падежът на ценната книга „е отразен по два начина – на предявяване, както и на определен ден”, а оттам - че са били нарушени императивните изисквания на чл. 486, ал. 1 ТЗ. С оглед изложеното и предвид недоказаностата на релевираното от ответника Г. абсолютно възражение, атакуваното въззивно решение ще следва да бъде касирано, а вместо него да се постанови съдебен акт по съществото на спора, въведен с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК и при същите данни по делото относно наличието на валиден запис на заповед, представляващ документ по смисъла на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, материализиращ съществуващо вземане на С. срещу Г. в размер на 31 000 лв., на основание което първият е бил снабден със заповед за незабавно изпълнение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 92 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 20.І.2012 г., постановено по гр. дело № 2894/2011 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, че В. Г. С. , община [населено място] има срещу ответника И. Г. Г. от С. вземане в размер на 31 000 лв. (тридесет и една хиляди лева), произтичащо от издаден от втория на 7.ХІ.2006 г. валиден запис на заповед с падеж 11.ІХ.2007 г. и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК (30 май 2009 г.) и до окончателното й изплащане. О С Ъ Ж Д А И. Г. Г., Е. [ЕГН], от [населено място], кв. Г. баня, [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 1–във вр. с ЧЛ. 81 ГПК, да заплати на касатора В. Г. С., Е. [ЕГН], от [населено място] поле, община [населено място], [улица] СУМА в размер общо на 1 592 лв. (хиляда петстотин деветдесет и два лева), представляваща равностойността на всички направени от първия в трите инстанции съдебно-деловодни разноски – 620 лв. за държавна такса и 900 лв. изплатен хонорар за един адвокат. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2