Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 441

Гр. София, 13.07.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 1445/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Д., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 27 от 10.02.2021 г. по в.т.д. № 284/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 166 от 09.03.2020 г., постановено по т.д. № 195/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, като краен резултат е отхвърлен искът му срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, които са били претърпени при ПТП, реализирано на 17.04.2018 г., за разликата над 15 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.05.2018 г. – датата на подаване на писмената застрахователна претенция, до окончателното изплащане на главницата.
В жалбата се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност, както и необоснованост на атакувания съдебен акт, с искане за касирането му в обжалваната част. Твърди се, че неправилно е приложена нормата на чл. 52 ЗЗД, доколкото определеното застрахователно обезщетение в общ размер от 30 000 лв. не е съобразено с критерия за справедливост. Жалбоподателят счита, че съдът формално е маркирал част от критериите по прилагане на чл. 52 ЗЗД, изброил е уврежданията, но не е съобразил в достатъчна степен конкретните, обективно съществуващи факти относно броя и вида на уврежданията и техния характер; продължителността на възстановяването; неудобствата и ограниченията; влошеното качество на живот за продължителен период; възрастта на ищеца; активния му начин на живот преди ПТП (активното спортуване, от което е лишен), както и значението на тези обстоятелства за един 16-годишен младеж. Поддържа също, че не са отчетени: лишаването на ищеца от социални контакти и нормална среда, отражението в училище (до края на учебната година ищецът не е можел изобщо да посещава училище), последствията от инцидента за психиката на пострадалия, както и лимитът на отговорност на застрахователя и съдебната практика при компенсиране на подобни вреди, които не обосновават присъждане на обезщетение в толкова занижен размер.
Касаторът релевира и оплаквания, насочени към неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Счита, че от страна на ответника не е направено конкретно и ясно възражение за съпричиняване, а дори да се приеме, че пострадалият с поведението си е допринесъл за настъпване на инцидента, то мотивите на съда във връзка с приетото съпричиняване са неправилни, повърхностни и необосновани, като не почиват на съвкупен и системен анализ на всички събрани по делото доказателства. Твърди, че съдът не е изпълнил задължението си във връзка с обсъждането на доказателствата и произнасянето по всички въведени от страните аргументи и по-конкретно тези, въведени с въззивната жалба на ищеца. Навежда доводи, че в решението не е обсъден установеният по делото механизъм на настъпване на ПТП, водещ до извод, че предотвратяването на произшествието е било изцяло във възможностите на водача. Последният е бил длъжен да избере такава скорост на движение, при която би имал възможност да намали и да спре при възникване на опасност, особено при наличието на училище в района и много пресичащи пътното платно деца, т.е. причина за настъпването на процесното ПТП е движението с превишена скорост и несъобразяването на поведението на водача на л.а. с пътната обстановка, докато напротив – не са установени никакви нарушения от страна на пострадалия, които да са в пряка причинно-следствена връзка и да са довели до настъпване на пътния инцидент. Поради това оспорва приетото от съда съпричиняване, а дори да се констатира такова, счита, че същото е в толкова малък обем, че не следва да се отразява на размера на обезщетението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 основания, а също и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като значими за конкретното дело се поставят следните въпроси:
І.1. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила?; Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?; 2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, доколкото се отразява на изхода на делото?; 3. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля?; 4. Представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение направеното непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод (наличие на предпоставки за отчитане на съпричиняване)?;
ІІ.1. Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, без да сочи конкретни действия или бездействия, с които пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносните последици?; 2. При направено възражение за съпричиняване поради пресичане на пешеходец на необозначено място презюмира ли се наличието на обезопасено за пресичане място и ако не – чия е доказателствената тежест за доказване на този факт?; 3. Допустимо ли е отчитане на съпричиняване, съответно да има субективна отговорност за обективно неизпълнимо изискване от пострадалия, като се отчита допринасяне поради пресичане на необозначено място при доказана липса на обозначено такова?; 4. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 5. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?; 6. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата (в случая пресичане на необозначено място, при липса на обозначено такова) основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на които е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем?; 7. Ако приносът към щетата от пострадалия е несъществен и незначителен, може ли да повлияе върху размера на дължимото обезщетение?;
ІІІ.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/1968 г.?; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците?; Длъжен ли съдът да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?; 4. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 5. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?; 6. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за периода 2006 г. – 2009 г.), но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; 7. Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; 8. Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 9. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 10. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 11. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постигне все по-пълно компенсиране на вредите?; 12. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта (видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива по подобни увреждания), с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?;
IV.1. Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова?; 2. Дължи ли въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания – чл. 269, изр. второ ГПК, размер?; 3. Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение на съда за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай, релевантни за определянето му?
В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 87 от 04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС – за въпроси №№ І.1. и І.2; определение № 26 от 19.01.2009 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 24/2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о. и решение № 221/2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на ВКС, І г. о. – за въпрос № І.3; решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, IIІ г. о. – за въпрос № І.4; решение № 134 от 18.11.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 259 от 08.06.2012 г. по гр. д. № 63/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 83 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 1463/2013 г. на ВКС, ІIІ г. о. и решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. – за въпрос № ІI.1; решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. – за въпроси №№ ІI.2 и ІI.3; решение № 147 от 05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, І г. о. и решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. – за въпрос № ІI.4; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. – за въпрос № ІI.5; решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 6 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, IІІ т. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 97 от 10.02.1968 г. по н. д. № 1359/1967 т. на ВКС, ІІІ н. о., решение № 322 от 28.02.1973 г. по н. д. № 234/1973 г. на ВКС, ІІІ н. о., решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС и решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС – за въпросите под № ІI.6; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. – за въпрос № ІI.7; ППВС № 4/1968 г., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, IІ т. о. – за въпросите под №№ ІII.1 и ІII.2; решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. – за въпрос № ІII.3; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. – за въпрос № ІII.4; решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, IІ т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, IІ т. о. – за въпросите под №№ от ІII.5 до ІII.8, вкл.; ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, IІ т. о., решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, IІ т. о., решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 184 от 08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ВКС, IІ т. о., определение № 360 от 29.03.2017 г. по т. д. № 60316/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 157 от 28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ІI т. о., решение № 94 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 111 от 01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 177 от 27.10.2009 г. по т. д. № 14/2019 г. на ВКС, IІ т. о. и определение № 271 от 12.05.2014 г. по т.д. № 1052/2012 г. на ВКС, II т.о. – за въпросите под №№ от ІII.9 до ІII.12, вкл.; решение № 163 от 04.10.2016 г. по т. д. № 3456/2015 г. на ВКС, I т. о. и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – за въпросите под №№ от ІV.1 до ІV.3, вкл. Във връзка с поставените въпроси в т. ІII.9 – т. ІII.12, вкл., касаторът сочи първоинстанционни и въззивни решения, постановени от състави на Софийски градски съд и Софийски апелативен съд.
В писмен отговор по чл. 287 ГПК ответникът по касационната жалба – ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, чрез процесуалния си пълномощник, излага съображения за отсъствие на наведените в изложението и в жалбата основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за отмяната му като неправилно.
Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да достигне до обжалвания резултат, с оглед предметните предели на спора във въззивното производство, а именно относно размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, въззивният съд е изложил следните мотиви:
Относно размера на претърпените неимуществени вреди от деликт съставът на апелативния съд е посочил, че съобразява ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно което този размер се определя по справедливост, като се вземат предвид обективните обстоятелства по делото, които при телесните увреждания се изразяват в: характера и начина на извършването им; допълнителното влошаване здравословното състояние на пострадалия; причинените морални страдания; осакатявания, загрозявания, като изброяването е примерно. В конкретния случай на ищеца са били причинени, съгласно КСАТМЕ, следните травми: открито счупване на дясна голямопищялна кост; кръвно наместване и фиксиране с метал; мозъчно сътресение, протекло със зашеметяване, които увреждания са довели до хоспитализацията на ищеца за периода от 17.04.2018 г. до 30.04.2018 г. и извършването на операция с поставяне на имплант на 24.04.2018 г., в рамките на който период ищецът е изпитвал значителни болки и страдания, които представляват неимуществени вреди и следва да бъдат обезщетени. След изписването му от болницата, около седмица ищецът бил напълно обездвижен – движел се е в количка, а после започнал да се движи с патерици, което е видно от показанията на свидетеля Д. – негов баща. В първите дни след изписването ищецът се оплаквал от болки в главата, като му бил назначен невролог. Ищецът спортувал активно преди получаване на травмата, а след увреждането не ходел на училище до края на учебната година, но му признали оценките до месец април и така успял да завърши. Спял неспокойно нощем, стряскал се при пътуването с кола. Кракът му не се бил възстановил напълно, отслабнал е и не можел да спортува като преди.
Въззивният съд е приел, че всички изредени по-горе битови неудобства, свързани с промяна в начина на живот на ищеца, болки и страдания, включително и на психическа основа, представляват също неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени по справедливост.
На следващо място, въззивният съдебен състав е посочил, че съобразява и заключението на вещото лице, прегледало лично ищеца на 01.11.2019 г., съгласно което на дясната подбедрица на ищеца има постоперативен белег с размери 24/2 см., получен от операцията и следоперативното изваждане на импланта, който ще остане до края на живота на ищеца, като при разваляне на времето и по-голямо натоварване на десния крак ищецът чувства болки, но не взема обезболяващи медикаменти, както и заключението, че срокът за лечението и възстановяването от тази травма е не по-малко от шест месеца, а на мозъчното сътресение – около 25 дни. Тези обективни обстоятелства, включително и времето за възстановяване, също следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението, както и обстоятелствата, че ищецът е млад човек – бил е на 16 г., когато е получил травмата, и съгласно заключението на вещото лице към момента на извършване на прегледа е налице почти пълно възстановяване на функцията на десния долен крайник на ищеца.
При определяне размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че взима предвид и конкретните икономически условия в страната към релевантния за определяне на обезщетението момент – 17.04.2018 г., а като ориентир за определяне размера на обезщетението следва да служат и съответните нива на застрахователното покритие – 10 000 000 лв., за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица.
С оглед на всички посочени по-горе обективни обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определен на сумата от 30 000 лева.
Относно наличието на съпричиняване от страна на пострадалия съставът на Апелативен съд – Велико Търново е изложил, че съобразява механизма на ПТП, съгласно основното и допълнителното заключение по допуснатата КСАТМЕ, а именно, че ПТП е настъпило, когато ищецът е пресичал на необозначено с пешеходна пътека място [улица]в [населено място], около 08:50 часа, а съгласно показанията на свидетелката С., ученичка от същото училище, той е бързал за час, защото звънецът е ударил, като неговата компания била преди него – пресякла улицата на същото място.
При тези данни, въззивният съд е приел, че възражението на ответника за съпричиняване от страна на ищеца е основателно и следва да се уважи, защото пострадалият е бързал да пресече улицата на необозначено с пешеходна пътека място, като от заключението на вещото лице се установява, че не е имал видимост вдясно от спрелите на улицата коли, както и че ударът е настъпил странично – в лявата врата на автомобила, при скорост на същия около 41 км/ч, поради което въззивният съд е определил съпричиняване в размер на 50 % – поравно между делинквента и ищеца.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде допуснато касационното обжалване на същото.
Установяват се предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по две групи въпроси, които са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда за неговия изход, а са разрешени от въззивния съд при известно отклонение от задължителната съдебна практика и практиката на ВКС, посочена от касатора. Въпросите, обобщени и конкретизирани, съгласно правомощията на Върховния касационен съд /вж. Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/, са свързани с критериите за определяне от страна на съда на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт; както и с предпоставките и начина на отчитане на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, съгласно правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По останалите въпроси съдът ще вземе отношение при разглеждане на касационната жалба, доколкото имат значение за предмета на спора. Извън изложеното следва да се посочи, че въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК, доколкото от същото не се установява законът да е приложен превратно или да са допуснати особено груби нарушения на правилата на формалната логика.
Касаторът е освободен от предварително внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 27 от 10.02.2021 г. по в.т.д. № 284/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в обжалваната му част.
ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: