Ключови фрази

ОПРЕДЕЛЕНИЕ


№ 889

София, 04.12.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2693 по описа за 2019г. и приема следното:

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокати Ст.Т. и В.В. като процесуални представители на Н. Г. К. от [населено място] срещу въззивното решение на ОС Пловдив от 25.ІІІ.2019г. по гр.д. № 2806/2018г.
Ответниците по жалбата П. и РП П. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК са заели становище за нейната недопустимост, без да се сочи основанието за това, както и че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена и в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобръзи следното:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на ПРС от 25.Х.2018г. по гр.д. № 872/2018г., с което е отхвърлен предявеният от К. срещу П., а при условията на евентуалност – срещу РП П., иск по чл.225 ал.1 ЗСВ за присъждане на 46578лв. – петнадесет брутни месечни заплати, представляващи полагащо се на ищеца еднократно парично обезщетение при освобождаване от длъжност за прослужени повече от 15 години в органите на съдебната власт, и в тежест на ищеца са присъдени 300лв. юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният съд е приел, че по силата на чл.229 ЗСВ спорът е трудов и с оглед на това е подсъден на районния съд. Приел е за установено, че ищецът е бил прокурор в РП П. до 14.ХІІ.2017г., от когато е освободен на основание чл.165 ал.1 т.1 ЗСВ. Според представените писмени доказателства той има прослужено време: като младши съдия – 3 години и 27 дни през периода 03.ІV.1979г. – 30.ІV.1981г., като съдия в РС Пловдив – 9 години 9 месеца и 21 дни през периода 04.V.1981г. – 25.ІІ.1991г.; като прокурор в РП П. – 3 години 8 месеца и 20 дни през периода 24.ІІІ.2014г. – 13.ХІІ.2017г.; като началник на затвора П. от 04.І.1992г. до 17.І.2012г. След прекратяване на служебното правоотношение като началник на затвора ищецът е получил 20 брутни заплати за 20 прослужени години на тази длъжност.
Прието е при тези обстоятелства, че към момента на освобождаването му от длъжност през 2017г. работодател на ищеца е била РП П., с оглед на което искът срещу П. е неоснователен и само на това основание. Към този момент той е имал прослужени повече от 15 години като съдия и прокурор. Обезщетение при освобождаването му на 25.ІІ.1991г. не е получил, тъй като такова право е предвидено за първи път с чл.139Г ЗСВ /отм./. Обезщетението по чл.225 ЗСВ е еднократно, като при отчитане на еднократността следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години с приспадане на съответния брой получени брутни възнаграждения. Доколкото при първото му освобождаване право на обезщетение не е било налице, а при последващото освобождаване ищецът не е имал повече от 10 години в органите на съдебната власт, претендираното обезщетение не му се следва. Дори да се приеме, че обезщетение се дължи в размер на 15 брутни възнаграждения поради 15 години стаж като съдия и прокурор, следва да се отчете получаването от ищеца на обезщетение с гратификационен характер в размер на 20 брутни възнаграждения при предходното освобождаване от длъжност.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по два въпроса. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по поставените от касатора въпроси „изисква ли се съгласно чл.164вр. с чл.225 ал.1 ЗСВ магистратският стаж да бъде набран само при действието на ЗСВ или следва да се отчитат годините на такава работа и преди приемането на такъв закон” и „изплащането на гратификационно обезщетение за работа в друга държавна система явява ли се пречка за изплащане на обезщетение по чл.225 ал.1 ЗСВ”, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, и по тях на настоящия състав не е известна практика /сочената в изложението такава е неотносима в случая: решението по гр.д. № 1372/2012г. ІІІ ГО касае включването на стаж като следовател към Военно-окръжна прокуратура, набран до приемането на ЗСВ /ДВ бр.64/2007г./, решението по гр.д. № 1463/2014г. ІІІ ГО, посочено и взето предвид в определението по гр.д. № 3175/2016г. ІV ГО /с което не е допуснато касационно обжалване/, касае стаж като арбитър по ЗДА /отм./, а с решението по гр.д. № 61/2013г. е разрешен въпросът „обезщетение по чл.222 ал.3 КТ дължи ли се на лице, получило обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба по реда на чл.237 ал.1 ЗОВСРБ /отм./”/.
Държавна такса за касационното обжалване не се дължи от касатора.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, Х-ти състав, № 370/25.ІІІ.2019г. по гр.д № 2806/2018г.
Определението не подлежи на обжалване.

Делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочване на открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: