8 Р Е Ш Е Н И Е № 60143 гр. София, 08.10.2021г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева ЧЛЕНОВЕ: Бисер Троянов Петя Шишкова в присъствието на секретаря Г.Иванова и прокурора от ВКП Ив.Симов, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 572 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила жалба от подсъдимия Р. Е. Е. чрез защитника му срещу решение № 4 от 01.03.2021г., постановено по ВНОХД № 41/20г. по описа на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 10 от 27.08.2020г. по НОХД № 52/20г. на Сливенския военен съд. Подсъдимият е признат за невиновен в това, че в периода от 17.09.2019г. до 19.09.2019г. във военно формирование 26420 - гр. Бургас, при условията на продължавано престъпление, по демонстративен начин и пред строя, трикратно не е изпълнил изрично отдадена устна заповед на началника си, и на основание чл.372, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, като изпълнението на наказанието е отложено за тригодишен изпитателен срок. С жалбата са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Твърди се нарушение на чл.13, чл.14, ал.1 и чл.107, ал.5 от НПК, както и неправилно приложение на материалния закон по отношение на въпроса кое разпореждане представлява „заповед“ и коя заповед е задължителна за изпълнение. В съдебно заседание защитникът на Е. поддържа жалбата. Счита, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил надлежно данните от медицинската документация и съдебно-медицинската експертиза, за да достигне до извода, че подсъдимият не е бил годен за извършване на тежък физически труд. Твърди, че подсъдимият не е имал задължение да изпълнява заповеди, които противоречат на Устава на въоръжените сили или на заповеди на висшестоящ. Представителят на Върховна касационна прокуратура моли жалбата да бъде оставена без уважение. Самият подсъдим заявява, че е невинен. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери, че жалбата следва да бъде оставена без уважение. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е възведено с декларативни твърдения за необективен доказателствен анализ и нарушение на изискването за взимане на решения по вътрешно убеждение, неподкрепени с никакви доводи. Не се сочи кои доказателства и доказателствени средства са игнорирани или неточно интерпретирани, кой фактически извод не е надлежно мотивиран или доказателствено обезпечен. Единственото конкретно оплакване е за несъобразяване със заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза, и то е неоснователно. В никоя своя част въззивното решение не съдържа фактически изводи, които да са в противоречие с експертното становище. Апелативният съд е възприел като достоверен изчерпателно изяснения от вещите лица здравословен статус на подсъдимия с установените минали заболявания – на кръстно-поясната област от 2006г., две травми на лява раменна става от 2015г., мононевропатия на долен крайник през 2018г. и 2019г. Съгласил се е с извода, че заболяванията на Е. са с хроничен характер. Изхождайки от предмета на доказване по делото, е извел като съществен въпросът дали здравословното състояние на подсъдимия е съставлявало обективна пречка за изпълнение на отдадената му заповед. Експертният отговор, също съобразен от съда и неоспорен от страните е, че Е. не би бил в състояние пълноценно да се включи в изкопните дейности само в период на обостряне или усложнение на хроничните заболявания, което логично води до следващия въпрос - дали по време на аварията е бил в такъв период. Вещите лица са проследили провежданото лечение, ползваните отпуски за възстановяване и резултатите от годишния медицински преглед за пригодност за военна служба, осъществен през м.октомври 2019г., при което не са констатирали медицинска документация касаеща инкриминирания период, отразяваща обостряне или усложнение. Предвид хипотетичната възможност подсъдимият да е имал оплаквания, но да не е потърсил медицинска помощ, експертите не са се ангажирали с отговор на въпроса дали е бил годен за възложения му физически труд. Няма как съдът да не се е съобразил със заключението, след като липсва категорично такова. В тази процесуална ситуация въззивната инстанция е процедирала напълно законосъобразно, като е попълнила доказателствения дефицит с информация от други източници. Причините, поради които подсъдимият е отказал да копае са били неколкократно формулирани от самия него пред колегите му, които са възпроизвели изявленията му в свидетелски показания. Сам той ги е посочил са и в приетия като писмено доказателство „сигнал“ срещу капитан К. и капитан-лейтенант П.. От друга страна, подсъдимият и в трите случая на неизпълнение на заповедта не се е позовал на здравословен проблем, въпреки разпоредбата на чл.78, ал.1 от УВСВСРБ, според която „При заболяване военнослужещият е длъжен да уведоми непосредствения си командир, след което да потърси медицинска помощ.“ Така по безспорен начин съдът е установил, че Е. не е изпълнил заповедта на св.К., защото е смятал, че изкопните работи не влизат в служебните му задължения, а не поради пречки от здравословен характер. Като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и възраженията за неправилно приложение на материалния закон. Визираното в жалбата терминологично разграничение между план, заповед, разписание, правилник и др. е от значение за отговорността на подсъдимия Е., единствено доколкото е необходимо да се установи, че св.К. му е отдал заповед. Съгласно чл.8, ал.2 от Устава за войсковата служба на въоръжените сили на Република България, „Заповед е всяко писмено или устно нареждане, отдадено от пряк началник към военнослужещи, което е свързано с военната служба и е в съответствие с неговите права и задължения.“ Нареждането на св.К. отговаря на посочените изисквания. Той безспорно е бил пряк началник на матрос Е., заповедта му касае отстраняване на авария във формированието, в което подсъдимият работи, и го ангажира в рамките на служебното време от 07.30ч. до 16.30ч. Няма съмнение, че е била формулирана по достатъчно ясен за адресата начин, след като всички останали са я схванали точно, а самият той е бил допълнително подканван да я изпълни. По повод съображенията, че не става въпрос за заповед, а за въпрос или разговор, следва да бъде изтъкнато следното: Установено е, че св.К. се е обръщал към подсъдимия с въпроси като „Няма ли да помогнеш на колегите си?“, „И днес ли няма да се включиш в работата?“ и други подобни, но не тези реплики са довели съда до правния извод за отдадена заповед. Според възприетите факти, те са били отправени към Е. на по-късен етап, след като капитан К. вече му е разпоредил да работи на изкопа, и са провокирани от демонстративното бездействие на подсъдимия. Правилно не е дадена вяра на твърдението, че му било предоставено право на избор да копае или да изпълнява строева подготовка. Подобно разхищение на работна ръка не кореспондира с възникналата спешна извънредна обстановка, която изисквала мобилизация на всички налични ресурси, дори прекратяване на отпуските на шестима военнослужещи. От установените по делото факти е видно, че нареждането на началника да се работи на изкопите до откриване на теча и отстраняване на аварията е било формулирано още на седемнадесети септември, и още тогава е станало известно на личния състав. Заповедите пред строя през следващите два дни са повтаряли и уточнявали вече дадените указания, разпределяли са задачите между работещите на двата изкопа. Показателно за осведомеността на военнослужещите за отдадената заповед е, че на втория ден са се явили пред строя в работно облекло, а не в униформа. В тази ситуация е изключено подсъдимият да не е разбрал какво точно нареждане е дал капитан К.. Друго твърдение в подкрепа на претенцията на касатора за нарушение на материалния закон е, че неправомерно отдадените заповеди не следва да се изпълняват. Тази теза не намира опора в правната уредба. Апелативният съд съвсем точно е отговорил на възражението, като е изтъкнал, че военнослужещите не носят отговорност за неизпълнение на заповед на началника, единствено ако тя налага очевидно престъпление. Този извод следва от разпоредбата на чл.16 от НК и чл.8, ал.5 от УВСВСРБ. Във всички останали случаи заповедите са „задължителни за подчинените и се изпълняват безпрекословно, точно и в срок“ /също чл.8, ал.5 от УВСВС/. С посоченото нормативно разрешение законодателят е отдал приоритет на необходимостта от спазване на военната дисциплина и принципа на единоначалието пред необходимостта да се предотвратят случаи на административен произвол. Това не означава, че административният произвол се толерира. Съществуват редица изисквания към заповедите, като това да не противоречат на Конституцията, законите, военната етика, на заповеди на висшестоящи и т.н. В случай на нарушение на подчинените не е предоставено право на инцидентен контрол за законосъобразност на нарежданията на началниците. Те разполагат с възможността да докладват на по-старшия за неправомерно отдадена заповед, без да са освободени от задължението да я изпълнят. Мотивите, с които това възражение е отхвърлено следва да бъдат споделени и в частта им, касаеща обстоятелството, че по делото не се установява заповедта за извършване на изкопни работи за отстраняване на аварията да е неправомерна. Противно на мнението на подсъдимия, началникът е имал право да му разпореди извършването на изкопни работи за разкриване на теча. Въззивната инстанция е изтъкнала, че матрос Е. е бил командирован за усилване на пожарната безопасност и охраната на военно формирование 26420-Бургас, а отстраняването на повредата в единствения водоизточник е пряко свързано с тази дейност. Функционалните му задължения са надлежно разписани и предявени срещу подпис. Сред тях е участието в дейности по борба с пожари в района, и вдигане и носене на тежки товари. Не се установява неправомерност и на другите две заповеди, които Е. изпълнил със закъснение, които са извън предмета на делото. Часовете за провеждане на строева подготовка и вдигане на знамето са фиксирани в седмичния план и графика за разпределение на времето. По своята същност те представляват писмени заповеди на същия началник, поради което в рамките на своята компетентност той може да ги променя, особено при аварийна ситуация, както в конкретния случай. Като е разпоредил явяване с работни дрехи на плаца за вдигане на знамето с двадесет минути по-рано, той е действал съобразно разпоредбата на чл.12 от Строевия устав на въоръжените сили, според който командирът указва времето, мястото и облеклото на строя. Защитникът твърди неправилно приложение на закона по отношение на третото деяние, включено в продължаваното престъпление, като се основава на твърдението, че на 19.09.2019г. матрос Е. е заварявал клетки за гаражи в изпълнение на заповед на по-старши началник. Материалният закон се прилага по отношение на конкретни факти, а такъв факт по делото не е установен. Инстанциите по фактите са приели, че по-старшият началник, св.Ф., не е издал такава заповед, а и не би могъл, тъй като по това време се е намирал на обучение в друг град, което е наложило да го замества капитан К.. В решението е съобразен разпита на Ф. като свидетел, при който е изяснил, че действително е имал намерение да организира изработването на клетки за гаражи, но не е издавал заповед това да се случи на 19.09.2019г. Освен поради липса на фактическо основание, претенцията е несъстоятелна и от правна страна. Дължимото поведение на военнослужещия при получаване на втора заповед е изрично регламентирано в чл.140, ал.6 от УВСВС. При получаване на ново разпореждане, което пречи на изпълнението на първото, е длъжен да докладва за това на началника, отдал новата заповед. Ако той я потвърди, военнослужещият е длъжен да я изпълни и да докладва на началника, отдал новата заповед, и на непосредствения си началник. Вместо да процедира по посочения начин, подсъдимият е декларирал, че няма да копае, а от собственото си незаконосъобразно поведение не би могъл да черпи права. Настоящият съдебен състав не би могъл да се съгласи с изразеното в хода на съдебните прения становище, че Е. е извършил дребно нарушение, а не престъпление. Обстоятелствата, при които е осъществил неподчинение изключват възможността обществената опасност на деянието да бъде оценена като явно незначителна. Неизпълнените заповедите не се отнасят до рутинни, ежедневни, несъществени дейности, а до отстраняване на авария, заради която единственият резервоар във формированието е останал без вода и е била застрашена пожарната безопасност на обект, в който се съхраняват боеприпаси, по време с необичайно високи температури. Осъществени са три отделни деяния с два по-тежко квалифициращи признака. В миналото подсъдимият е бил наказван дисциплинарно за подобно поведение, но не е развил критично отношение към незачитането на реда в армията. За пълнота на изложението следва да бъде изтъкнат неточният начин на формулиране на заключителната част на обвинителния акт и диспозитива на присъдата. Продължаваното престъпление от обективна страна се характеризира с две или повече деяния, всяко едно от които осъществява състав на едно и също престъпление. За да е ясно, че този белег е налице, е необходимо всяко отделно деяние да бъде индивидуализирано чрез посочване на елементите от състава на престъплението, което осъществява, както и чрез конкретните обстоятелства, изпълващи тези елементи, като време, място, начин и др. От значение е и броят на отделните деяния, включени в продължаваното престъпление. По делото това не е сторено при словесното посочване на правната квалификация. Така допуснатото процесуално нарушение не е съществено, тъй като не е препятствало възможността на подсъдимия да разбере в какво точно е обвинен. Трите отделни деяния са описани подробно в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно в мотивите на присъдата и въззивното решение. В разпоредително не са направени възражения за допуснати отстраними процесуални нарушения. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Оставя в сила решение № 4 от 01.03.2021г. по ВНОХД № 41/20г. на Военно-апелативния съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.