Р Е Ш Е Н И Е № 391/2014 г. София, 25.06.2015 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на десети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр.дело № 3519 по описа за 2014 година Производство по чл.290 ГПК. С определение № 999/ 28.07.2014 г. е допуснато касационно обжалване ,по касационна жалба на Г. Й. Г., чрез адв.К.Д. ,на въззивно решение № 106/ 13.03.2014г. на Русенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 125/2014год.,с което е отменено решение № 2209/27.12.2013 г., постановено по гр.д.№ 1860/2013 г. по описа на Русенски районен съд, и е признато за установено по отношение на Г. Й. Г. от [населено място], [община] поле, че съществува вземането на Т. М. М., П. Й. Ш. и В. М. К.-Ш. за сумата в размер на 6250 лв.- представляваща неплатена част от продажна цена по предварителен договор за покупко- продажба на МПС, сключен на 23.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 09.01.2013г. до окончателното плащане и за сумата в размер на 1002,92 лв.- обезщетение за забава за периода 10.04.2011 г.- 09.01.2013 г. по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.д.№ 127/2013 г. на Р.. Касационното обжалване е допуснато с оглед проверка допустимостта на въззивното решение. Върховния касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и при извършената проверка намира следното: Производството по делото е образувано по предявен от Т. М. М., П. Й. Ш. и В. М. К.-Ш. против касатора иск с правно основание чл.422 от ГПК - за установяване на вземането им в размер на 6250 лв., представляваща неплатена част от продажна цена по предварителен договор за продажба на МПС, и 1002,92 лв.- обезщетение за забава за периода 10.04.2011г.- 09.01.2013г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 127/2013 г. на Р.. С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил исковете – главен и акцесорен, като е приел, че изпълнението на задължението на ответника по предварителен договор не може да бъде реализирано извън производството по чл.19, ал.З от ЗЗД, поради което в полза на ищците не било възникнало субективното право да искат реално изпълнение на задължението за заплащане на продажната цена по предварителния договор. Въззивният съд след отмяна на решението е уважил предявените искове. За да постанови този резултат е приел за установено от фактическа страна, че на 23.03.2011г. страните по делото са сключили в писмена форма с нотариална заверка на подписите предварителен договор за покупко- продажба на МПС, по силата на който ищците в качеството им на продавачи са поели задължението да прехвърлят собствеността върху собственото си МПС - автобус с рег.№ С., в срок до 20.09.2011 г., срещу задължението на ответника да заплати продажната цена в размер на 10 000 лв., в срок до 10.09.2011 г.; че в чл.3 от договора страните са уговорили и начин на плащане - на части, като са визирали размера на дължимите вноски и техния падеж; че в деня на сключване на договора купувачът е заплатил сумата в размер на 1250 лв., че е платил част от втората вноска - в размер на 2500 лв., след което преустановил плащанията на сумите; че ищците са предали владението на автобуса на ответника, като същият е удостоверил в договора, че няма претенции относно техническото състояние на МПС. При тези фактически данни е обосновал извод, че по силата на договора за ищците като продавачи е възникнало задължението да прехвърлят собствеността на процесното МПС и да предадат владението върху вещта, а за ответника в качеството му на купувач е възникнало задължение да заплати продажната цена в уговорения размер и по визирания в чл.3 от договора начин; че същите са предали владението на вещта, предмет на договора и поради това са изправна страна, като задължението им да прехвърлят собствеността върху процесното МПС е обусловено от изпълнението на задължението за заплащане на продажната цена от страна на купувача; че ответникът е платил само част от продажната цена, както и че е налице неизпълнение на поетото от него задължение да плати в уговорените размери и падежи продажната цена; че предвид това неизпълнение в полза на ищците като изправна страна по договора е възникнало субективното право да претендират реално изпълнение на задължението от ответника, заедно с обезщетение за забава. Изхождайки от характеристиката на иска по чл.19 ,ал.3 ЗЗД и от съпоставката на този конститутивен иск с осъдителния иск съдът е обосновал извод, че защитата посредством първия е много по-пълна, тъй като при решение, постановено по осъдителен иск се открива възможност за принудително изпълнение, докато при конститутивно решение на лицето се дава директно дължимата правна промяна, и то не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право. Приел е също, че от същността на производството по чл.362-364 от ГПК при иск по чл.19, ал.З от ЗЗД следват и неговите особености. В това производство съдът следва да замести с решението си обещания договор и не разполага с правото да внася каквито и да е било изменения в съдържанието му, тъй като е задължен в съдебния акт да възпроизведе клаузите на обещания договор, така както те са очертани в предварителния договор, когато счете, че искът е основателен. Ако решаващият съд приеме, че купувачът не е изпълнил свое основно задължение при сключване на окончателния договор - да изплати покупната цена или остатъка от нея, той постановява в решението по реда на чл.362, ал.1 от ГПК, че замества окончателния договор при условие, че ищецът изпълни задължението си /същото може да бъде парично задължение или непаричио /. Цитираната правна норма има предвид само хипотези, в които купувачът, който не е платил продажната цена е предявил иск по чл.19, ал.З от ЗЗД, а не обратната хипотеза. Това е така тъй като вземането за цената не е предмет на делото, защото проверката относно съществуването на това вземане има значение единствено за режима на решението, с оглед поставянето на условие да се изпълни това задължение в рамките на законовия срок по чл.362 от ГПК.Приел е и това, че за ищците в качеството им на продавачи по предварителния договор не съществува правна възможност да реализират правото си да получат продажната цена на процесното МПС в производство по чл.19, ал.3 от ЗЗД, инициирано от тях, а единствената правна възможност да упражнят субективното си право, визирано в чл.79, ал.1 от ЗЗД е по общия исков ред, съответно в заповедно производство. Счел е за неоснователен доводът на ответника, че не дължи плащане на цената, тъй като е развалил договора. За да обоснове извода си е посочил, че с правото по чл.87 от ЗЗД разполага изправната страна по договора, а по делото не са налице доказателства, които да сочат, че ищците не са изпълнили задължението, породено от него. Напротив, същите са предали процесния автобус в изискуемото техническо състояние, което обстоятелство е изрично посочено от ответника в договора и което се установява и с разпита на свидетелите, като по делото няма доказателства, че процесният автобус е предаден негоден за нормална експлоатация, което би могло да обоснове правна възможност ответникът да развали процесния договор. Приел е също, че от анализа на доказателствата се обосновава извод, че предварителният договор за покупко-продажба на МПС не е развален, както и че ответникът не е платил изцяло продажната цена в заявеният от ищците размер, което обуславя основателността на иска за установяване на това тяхно вземане, а така също и на акцесорната претенция. Проверката относно допустимостта на въззивното решение е обвързана от отговорът на въпросът за приложението на заповедното производство при предварителните договори досежно уговорените в тях съществени условия и за вземането - предмет на иска по чл.422 ГПК. Предмет на установителния иск по чл.422 ГПК във вр.чл.415 ГПК е установяване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК. В настоящия случай заповедта за изпълнение е издадена за претендираното вземане за заплащане на част от цената на автобуса и на акцесорната претенция - предмет на приложения към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК "предварителен договор за продажба на МПС", поради което предмет на установителния иск е присъдената със заповедта по чл.417 ГПК неплатена цена на МПС и акцесорната претенция - предмет на договора.За успешното провеждане на установителния иск, в тежест на ищеца е да докаже твърдението си, че ответникът му дължи сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение. Законодателят е придал на влязлата в сила заповед значението на изпълнителен титул, въз основа на който кредиторът може да пристъпи към принудително изпълнение на отразеното в съдържанието на заповедта парично задължение. След издаване на заповедта по чл.417 ГПК кредиторът не разполага с правен интерес от предявяване на осъдителен иск срещу длъжника за изпълнение на същото задължение, включително в случай на оспорване на заповедта с възражение по чл.414 ГПК. Оспорването съставлява процесуална пречка за влизане на заповедта в сила и наред с това поражда необходимост от защита на оспореното вземане по пътя на исковия процес. Кредиторът няма право на избор относно вида на иска, чрез който следва да защити вземането си, тъй като искът е посочен изрично в разпоредбата на чл.415, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК - иск за установяване съществуването на вземането. Предвиденият в закона специален ред за защита изключва допустимостта на осъдителния иск за присъждане на вземането, предмет на оспорената заповед за изпълнение. Ако въпреки наличието на заповед по чл.417 ГПК кредиторът предяви осъдителен иск, вместо специалния установителен иск по чл.415, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК, искът ще е недопустим поради липса на правен интерес, което от своя страна ще доведе до недопустимост и на постановеното от съда решение. Правен интерес от воденето на осъдителния иск може да възникне единствено в хипотезата на обезсилване на заповедта по чл.410 ГПК /при предпоставките на чл.415, ал.2 ГПК или по искане на кредитора/, извършено от заповедния съд преди приключване на исковото производство. В тази хипотеза осъдителният иск остава единственият възможен способ за защита на спорното вземане и поради това сезираният съд - първоинстанционният, ако обезсилването е настъпило преди неговото произнасяне, или въззивният, ако обезсилването следва по време решението на първата инстанция, следва да съобрази отпадането на процесуалната пречка за присъждане на вземането, предмет на вече обезсилената заповед за изпълнение, и да разгледа иска. С оглед гореизложеното не е налице хипотезата на недопустимост по чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК. Предвид това, че в случая касационното обжалване е допуснато по реда на чл. 288 от ГПК единствено с оглед проверка допустимостта на обжалваното въззивно решение, но не и по формулираните от касатора правни въпроси, свързани с оплакванията му за неправилност на обжалваното въззивно решение, то такава проверка за правилността му - по чл. 290, ал. 2 от ГПК не следва да се извършва /в този смисъл е и т. 1, изр.4 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. При тези съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.293, ал.1 ,предл.1 ГПК. Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд,състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 106/ 13.03.2014г. на Русенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 125/2014год. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: