Ключови фрази


O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 647

гр. София, 20.07. 2022 г.



Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети март, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр.дело № 3355 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „ОТП Факторинг България” ЕАД срещу решение № IV-10 oт 26. 03. 2021г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № IV-260433 от 09. 06. 2021г., постановени по гр. дело № 2856/2020г. на Бургаски окръжен съд, ГО, четвърти въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 260199 от 11. 09. 2020г. по гр. дело № 4254/2019г. на Бургаски районен съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу П. Я. П. в качеството й на длъжник по договор за потребителски кредит иск за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 4 038. 44 лв., за периода от 16. 06. 2016г. до 16. 05. 2019г., вкл., и за наказателна лихва в размер на 1 434. 18 лв., за периода от 16. 06. 2014г. до 16. 05. 2019г., вкл., както и срещу М. Н. О. в качеството му на поръчител по същия договор за потребителски кредит иск за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 388. 48 лв., за периода от 16. 12. 2018г. до 16. 05. 2019г., вкл., и за наказателна лихва в размер на 25. 62 лв., за периода от 17. 12. 2018г. до 29. 05. 2019г., вкл..
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд за нищожност поради неравноправност на договорните клаузи за възнаградителна и наказателна лихви в процесния договор за кредит. Счита, че не е налице неяснота относно механизма на образуване на договорната лихва и на увеличаване на БЛП, както е приел въззивният съд, тъй като чл. 2 от представеното допълнително споразумение от 17. 03. 2011г. препраща към чл. 7 от първоначалния договор за потребителски кредит от 2007г. и чл. 9. 3 от Общите условия от 2007г., за които въззивният съд е приел, че не са неравноправни. Твърди, че чл. 7. 1. от Общите условия от 2011г., относими към допълнителното споразумение от 17. 03. 2011г., са изцяло в унисон с чл. 14, ал. 3 З. в приложимата за случая редакция, според която, ако референтният лихвен процент е оповестен публично чрез подходящи средства и може да се намери в търговските помещения на кредитора, то страните по договора за кредит могат да уговорят информацията за промяна в лихвения процент да се съобщава периодично на потребителя. Поддържа, че след като в договора за кредит изрично е бил посочен конкретен размер на лихвата към датата на сключването му /14. 95 % към датата на сключване на допълнителното споразумение от 17. 03. 2011г./, то тази възнаградителна лихва се дължи, защото клаузата за нея не е неравноправна и нищожна и в този смисъл изводът на окръжния съд, че лихва по кредита въобще не се дължи е неправилен. Твърди, че е съобразена с изискванията на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 З., в приложимата редакция, и уговорката за наказателна лихва по чл. 19. 1 от Общите условия от 2011г., формирана като сбор от договорна лихва и надбавка от 10%, тъй като тази надбавка не надхвърля предвиденото в З. обезщетение за забава в размер на законната лихва, а дори уговорката да води до престация в различен от посочения в закона размер, като нищожна тя следва да се замести от императивната закаонова норма, т.е. наказателната лихва се дължи в размера на законната лихва. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове срещу двамата ответници за договорна лихва да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната си жалба, касаторът поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следния въпрос: Констатираната от съда нищожност по чл. 146 З. на клауза от договор за банаков кредит, предвиждаща начина на формиране на договорната лихва и правото за банката – кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер?, който счита за разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92 от 09. 09. 2019г. по т.д. № 2481/2017г. на Второ т.о..
Ответниците по касационната жалба - П. Я. П. и М. Н. О. не са депозирали писмени отговори.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /допустимостта на касационното обжалване по акцесорните искове за договорна лихва е обусловена от цената на предявените главни искове за непогасената главница по процесния договор, надхвърляща сумата 5 000лв., независимо че по отношение на тях въззивното решение е влязло в сила и те не са предмет на касационното обжалване/, т.е. тя е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване, следното:
Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 21. 11. 2007г. между "Банка ДСК" ЕАД /банката/ и кредитополучателя А. Т. е сключен договор за кредит за текущо потребление № 11 / 14823493, по който банката е отпуснала на Т. кредит в размер на 15 000 лв., за срок от 120 месеца, с уговорен падеж на месечните анюитетни вноски на 5-то число от месеца. Договорена е възнаградителна лихва, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условията за плащане на преференциален лихвен процент по програма "ДСК Партньори". Посочено е в договора, че към датата на сключването му БЛП е 5.19 %, а стандартната надбавка е в размер на 5.51 пункта, като тя е намалена с отстъпка от 2 проценти пункта или лихвеният процент по кредита е в размер на 10.70 %. На същата дата е сключен и договор за поръчителство между банката и ответника М. О., по който последният е поел задължение да отговоря солидарно с кредитополучателя за задълженията по му по процесния договор за кредит. Според погасителния план, приложен към договора, предоставеният финансов ресурс следва да бъде погасен на 120 месечни вноски от по 204. 09 лева, като падежът на първата е на 05. 12. 2017г., а на последната - на 21. 11. 2017г., а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 11.70 %. На 08. 12. 2009г. е сключено допълнително споразумение към договора за кредит, между банката и ответницата П. П., която е заместила в дълга първоначалния длъжник. В това допълнително споразумение е посочено, че остатъкът на дълга към тази дата е в размер на 14 122. 39 лв., като включва 13 425.01 лв. - главница, редовна лихва от 658. 52 лв. и наказателна лихва от 3.86 лв.. Новият длъжник е внесъл 121.49 лв., а кредиторът се е отказал от дълга си за наказателна лихва за периода от 21. 11. 2009г. до 08. 12. 2009г., като спрямо остатъка от дълга от 14 000 лв. се е удължил срока за погасяване с крайна падежна дата - 05. 12. 2019г. и е посочено, че договорната лихва е в размер на 14.95 %. Страните по допълнителното споразумение от 08. 12. 2009г. са се съгласили да се запази поръчителството на ответника О., който е поел задължение да поръчителства и по дълга на новия длъжник. Към това споразумение е представен погасителен план, според който е уговорено връщане на кредита на 120 месечни вноски - първите 10 от по 174. 41 лева, а следващите по 233.49 лв., и определени в размер на 268.49 лв. за месеците, за които се начислява такса от 35 лева. Падежът на първата вноска е на 05. 01. 2010г., а на последната в размер на 234.02 лв. - на 05. 12. 2019г., а ГПР е в размер на 16.35 %. На 17. 03. 2011г. е сключено допълнително споразумение между банката и ответницата П., в което е посочено, че остатъкът от дълга е в размер на 15 082.21 лв., от които 13 965.93 лв. - главница, редовна лихва - 932. 06 лв. и наказателна лихва - 149.22 лв. и заемни такси - 35 лв.. Длъжникът П. е внесла 72.99 лв., а кредиторът се е отказал от наказателна лихва за периода: 11. 03. 2011г. - 17. 03. 2011г. в размер на 149.22 лв., като за остатъка от дълга от 14 860 лв. се удължава срока за погасяване при крайна падежна дата - 17. 03. 2021г.. Договорена е възнаградителна лихва в размер на 14.95 %. и е запазено поръчителството на О., съгласил се да поръчителства и при новите условия. Според приложения погасителен план към споразумението от 17. 03. 2011г., остатъкът от кредита от 14 860 лв. се погасява на 120 месечни вноски - първите 6 от по 100 лв., а следващите по 253.39 лв., и определени в размер на 288.39 лв. за месеците, за които се начислява такса от 35 лв.. Падежът на първата вноска е на 16. 04. 2011г., а на последната в размер на 252.28 лв. на 16. 03. 2021г., като ГПР е в размер на 16.70 %. На 12. 07. 2012г. между "Банка ДСК" ЕАД и ищеца "ОТП Факторинг България" ЕАД е сключен договор за цесия, чийто предмет са вземанията на всички дължими на банката - цедент суми по предоставени кредити, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и изтеклите лихви, посочени в приемо - предавателен протокол, в който фигурира и вземането спрямо ответницата П. по договор от 08. 12. 2009г. в размер на 19 172.42 лв. към 01. 08. 2012г..
От неоспореното заключение на съдебно - икономическата експертиза, въззивният съд е намерил за установено, че са извършени плащания по процесните договори в размер на 2 164.69 лв., с които са погасени договорна лихва в размер на 2 101. 04 лв. и 59.51 лв. от главницата. Последното плащане по договора за кредит и допълнителните споразумения към него е от 16. 06. 2011г. и е в размер на 100 лв.. Неплатените вноски с настъпил падеж към датата на подаване на исковата молба - 30. 05. 2019г. са 97 в в общ размер на 28 688. 50 лв., като непогасената главница е в размер на 12 084. 56 лв., а непогасената договорна лихва е в размер на 12 886. 83 лв..
Решаващият съд е заключил въз основа на приетите по делото доказателства, че процесните договор за кредит, договор за поръчителство и допълнителните споразумения към тях, подробно описани по-горе, са породили непогасени задължения на ответницата П. към банката, цедирани с валиден договор за цесия на ищцовото дружество - цесионер, които почиват на правната фигура „заместване в длъг“ по чл. 102, ал. 1 ЗЗД, тъй като П. по силата на т.н. допълнително споразумение от 08. 12. 2009г. е заместила в целия дълг кредитополучателя Т., а ответникът О. е надлежен поръчител на така поетите задължения, доколкото е дал изрично съгласие да поръчителства и спрямо новия длъжник по всички процесни допълнителни споразумения /спазено е правилото на чл. 102, ал. 2 ЗЗД/. По доводите за неравноправност на клаузите на чл. 7, чл. 8, чл. 13 и чл. 14 от договора за кредит от 21. 11. 2007г., въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, е приел, че съгласно чл. 102, ал. 3 ЗЗД новият длъжник може да противопостави на кредитора, възраженията които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение. Посочил е, че според чл. 143, ал. 1 З. неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Налице е изброяване на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно, поради което съдът във всеки конкретен случай следва да извършва своята преценка при отчитане на всички обстоятелства, свързани със сключването и изпълнението на договора и всички негови клаузи. Счел е, че в случая оспорените договорни клаузи уреждат размера на договорната лихва и начина на нейното формиране, ГПР, таксите и знанието за тарифата на банката, и не се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 З., като е ясен размера на договорната лихва и начина на нейното формиране, ГПР e посочен в погасителния план, размера на дължимите такси и знанието за тарифата на банката. Предвидената възможност за промяна на договорната лихва, БЛП и ГПР не е само по себе си неравноправна уговорка, като в ОУ, приложимата версия от септември 2007г., са посочени и обстоятелствата, при които банката може да променя БЛП и таксите /чл. 9.3/. Гореизложеното е намерил за относимо и досежно чл. 3.1. и чл. 8 от допълнителното споразумение от 08. 12. 2009г., както и относно чл. 1.5, чл. 1.7, чл. 2, чл. 3.2, чл. 9, чл. 11 и чл. 12 от допълнителното споразумение от 17. 03. 2011г..
Относно чл. 2 от допълнителното споразумение от 08. 12. 2009г. и чл. 2 от споразумението от 17. 03. 2011г., отнесени и към чл. 7.1 от ОУ- версия от 17.01.2011г., въззивният съд е намерил, че тези договорни клаузи сочат, че към датата на сключването им лихвата по кредита, формирана при условията на договора - т.е. БЛП плюс надбавка, е в размер на 14. 95 %. Липсва обаче посочване какъв е БЛП, каква е надбавката, за да би могъл потребителят да се ориентира, каква бъдеща промяна може да очаква, с оглед възможността на банката да променя едностранно БЛП. В приложимите към този момент ОУ е посочено, че кредитът се олихвява с лихвен процент, който е зависим от БЛП, определян от одобрена от кредитора методология, т.е. липсват посочени предпоставки, въз основа на които банката би могла да промени БЛП /чл. 7.1./. Следователно условията за едностранна промяна от страна на банката за изменение на БЛП, като част от договорната лихва, са формулирани по твърде неясен начин, при който не става ясно как и в какъв размер може да се промени договореният лихвен процент. Налице е неяснота относно начина на образуване на договорната лихва, след заместването в дълга, и механизма за увеличение на БЛП, а потребителят би бил в достатъчна степен защитен, ако предварително е известен за възможността и условията за изменение на договора. В случая уговорките по чл. 2 от допълнителните споразумения и чл. 7.1 от ОУ - версия 17. 01. 2011г. според решаващият съд са във вреда на потребителя, тъй като предоставят възможност на банката едностранно да увеличава размера на БЛП, без въобще да са ясни условията, при които може да стане това, като в случая потребителят дори не е бил наясно какъв е БЛП към момента, в който е поел дълга, за да следи евентуално неговата промяна и да иска намаляване на договорната лихва при наличието на такава. Поради това съдът е приел, че горепосочените клаузи, са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 З., тъй като позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Счел е тези клаузи за неравноправни и на основание чл. 143, т. 12, пр. 2 и т. 13, пр. 2 З., тъй като дават право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора и предоставя изключително право на кредитора-търговец да тълкува клаузите на договора. Аргумент за последното е извел и от обстоятелството, че лихвеният процент е увеличен с близо 4% от този определен по първоначалния договор. Освен това в отношенията с банката, кредитополучателят е в положение на по-слаба страна и от гледна точка на степен на информираност и на възможности за преговаряне, поради което в случаите, в които търговецът използва това положение и се стига до приемането от потребителя на предварително установени условия, които в негова вреда създават неравновесие между правата и задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Гореизложеното е счел за относимо и към наказателната лихва, уговорена в чл. 19.1 от ОУ - версия 17.01.2011г., според който при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорната лихва, увеличена с надбавка от 10 процентни пункта, доколкото същата се формира като сбор от договорната лихва и надбавка от 10 процента.
Поради изложеното по - горе, Бургаски окръжен съд е намерил претенциите за заплащане на договорна /възнаградителна и наказателна/ лихва за неоснователни, като е потвърдил първоинстанционното решение, с което тези претенции са били отхвърлени. Посочил е в отговор на оплакванията във въззивната жалба на ищеца, че в сключения първоначален договор за потребителски кредит през 2007г., е бил посочен механизма на определяне на договорната /възнаградителна лихва/ - базов лихвен процент и надбавка, определени по размер, а в ОУ от септември 2007г. е посочено в кои случаи БЛП се променя, т.е. тези клаузи са обективни и стоят извън волята на кредитодателя. В допълнителното споразумение от 2009г. е посочен размера на договорната лихва, но не е посочен механизма на образуването й, но в ОУ от 2009г., без промяна от предходните, е посочено кои обективни фактори водят до промяна на БЛП. В допълнителното споразумение от 2011г., на основание на което се претендират процесните суми според съда, договорната лихва е посочена като размер, без да са посочени компонентите й, а в ОУ от 2011г. не се съдържа текст, от който да е видно кои са предпоставките, водещи до промяна на лихвата. Следователно за потребителя не е ясно какви са компонентите на договорната лихва, дали и как същата може да бъде променяна. Това е поведение на кредитора, с което той налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, т.е. те са неравноправни. Въззивният съд не е споделил аргументите на въззивника - ищец, че в този случай неравноправната договорна клауза следва да се замести от предходна клауза от предходните договори и предходни ОУ. Посочил е, че приемането и обявяването на ОУ ги прави част от съдържанието на договора и те действат занапред. Сключването на анекс, респ. „новирането“ на задължението води до нов договор, който страните следва да изпълняват. Поради това е заключил, че понеже неравноправната клауза е нищожна клауза, тя не може да се замества от предходни валидни такива клаузи по предходни договори и ОУ. Затова е счел, че обявяването на клаузата за договорна лихва за нищожна е основание за отхвърляне на исковете за присъждане на договорна лихва изцяло като неоснователни.
Поставеният от касатора правен въпрос удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в атакуваното решение досежно претенциите за заплащане на договорна лихва по процесния договор за потребителски кредит, по който е осъществено валидно заместване в дълг на първоначалния кредитополучател с нов длъжник /чл. 102 ЗЗД/, спрямо който според въззивния съд е последвало и новиране на задължението за договорната лихва. Отговор на този въпрос е даден в цитираното от касатора решение № 92 от 09. 09. 2019г. по т.д. № 2481/2017г. на Второ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Според него по дефиниция от чл. 430, ал. 1 вр., ал. 2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден - срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за кредитополучателя размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит, поради което произтичащата от чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 З. нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка. Доколкото даденото от въззивния съд по настоящото дело разрешение на правния въпрос се различава от горепосоченото в практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да се приеме за осъществено релевираното допълнително основание за допускане на касационното обжалване.
На основание изложеното, поради осъществяване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да бъде допуснат касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част, по горепосочения правен въпрос.
Воден от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № IV-10 oт 26. 03. 2021г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № IV-260433 от 09. 06. 2021г., постановени по гр. дело № 2856/2020г. на Бургаски окръжен съд, ГО, четвърти въззивен състав, в обжалваната им част досежно исковете за договорна лихва.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 117. 74 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: