4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 513 гр. София, 22.10. 2010 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: С. ДИМИТРОВА Б. ЦОНЕВ като разгледа докладваното от съдия Б. Ц. частно гр. дело № 504 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 от ГПК, във вр. с чл. 23, ал. 2 от З.. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 229/21.06.2010 г. по частно гр. дело № 302/2010 г. на Великотърновския апелативен съд, в частта му, с която е наложена възбрана върху собствен на жалбоподателя недвижим имот, представляващ масивна складова база (зърнобаза), находяща се в землището на [населено място] (подробно описана в определението). В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като са развити и подробни съображения в тази насока. В изложението за допускане на касационното обжалване са формулирани три правни въпроса, два от които сочени като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и третия - като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Ответната по частната касационна жалба, Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (Комисията), оспорва жалбата, като излага съображения, че не следва да се допуска касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение, редовна е и е процесуално допустима. За да постанови определението си в обжалваната част, въззивният съд е приел за установени, твърдяните в искането на Комисията обстоятелства: че проверяваното лице С. С. М., в качеството си на [фирма] е закупил процесния имот с договор от 25.02.1997 г., че го е продал с нотариален акт № 189/13.12.2000 г. на [фирма], чийто едноличен собственик е съпругата му В. Г. М., както и че с нотариален акт № 98/10.05.2005 г. процесният имот е прехвърлен на жалбоподателя [фирма], който се явява трето лице. В. съд е приел и, че твърдението в искането на Комисията, че процесния имот подлежи на отнемане на основание чл. 7, т. 2 от З. очертавало предмета на бъдещия иск с ответник жалбоподателя [фирма], както и че този иск бил вероятно основателен, защото била налице презумпция в закона за недобросъвестност на третите лица, до доказване на противното от тяхна страна, което е въпрос на бъдещия исков процес, но не и на обезпечителното производство. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че формулираният от жалбоподателя правен въпрос относно разграничителния критерии между хипотезите на чл. 4, ал. 2 и чл. 7, т. 2 от З. в случая не е от решаващо значение за формирането на крайния извод на въззивния съд. Останалите два правни въпроса, а именно: съществува ли в чл. 7, т. 2 от З. презумпция за недобросъвестност на третите лица, както и необходимо ли е искането за обезпечаване на бъдещ иск по чл. 28, ал. 1 от З. да съдържа фактически твърдения за наличие на връзка между престъпната дейност на проверяваното лице и придобиването на имуществото от третото лице, както и за недобросъвестност на последното по чл. 7, т. 2 З., са обуславящи крайния извод на въззивния съд в случая. По първия от тези въпроси не се установява съдебна практика, а вторият е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложеното към частната жалба определение № 21/22.01.2009 г. по гр.д. № 1/2009 г. на ВКС, ІІ гр. отд. С оглед на това, съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК и следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното определение на въззивния съд. Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения: Както е прието и в посоченото определение № 21/22.01.2009 г. по гр.д. № 1/2009 г. на ВКС, ІІ гр. отд., искането по чл. 28, ал. 1 от З., съгласно същата разпоредба, има действието на искова молба и следва да е мотивирано, поради което по отношение на него, съгласно § 2 от ДР на З., намира приложение разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, установяваща изискването за изложение на обстоятелствата, на които се основава искането. В този смисъл, при иск по чл. 7, т. 2 от З. искането (имащо ролята на искова молба) следва да съдържа ясни фактически твърдения, не само относно наличието на връзка между конкретна престъпна дейност на проверяваното лице и придобиването на имуществото - предмет на прехвърлителната сделка, чиято относителна недействителност се претендира, а и относно конкретна хипотеза на недобросъвестност, респ. специална цел на третото лице по чл. 7, т. 2 – то да е знаело, че имуществото е придобито от престъпната дейност, или да го е придобило за неговото укриване, или за прикриване незаконния му произход или на действителните права, свързани с това имущество. Именно такива фактически твърдения биха очертали ясно предмета на иска за относителна недействителност и отнемане по чл. 7, т. 2 от З.. Разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от З. изисква и искането за допускане на обезпечение да е мотивирано. Тъй като съгласно чл. 22, ал. 2 от З. и съгласно § 2 от ДР на З. искането по чл. 22, ал. 1 от З. се разглежда от съда по реда на ГПК, то това искане има ролята на молба за обезпечаване на бъдещ иск. Съгласно трайната съдебна практика, включително и тази по З., основни предпоставки за допускането на обезпечение на бъдещ иск са същият да е процесуално допустим и да е вероятно основателен. Поради това, в молбата за обезпечение, респ. в искането по чл. 22, ал. 2 от З., бъдещият иск, в случая - такъв по чл. 7, т. 2 от З. следва да е формулиран така, че да са спазени всички изисквания за редовност на бъдещата искова молба, респ. на бъдещото искане по чл. 28, ал. 1 от З., с което искът ще бъде предявен. При неспазване на тези изисквания, и тъй като в обезпечителното производство (за разлика от исковото производство) не е налице процесуална възможност за молителя да отстранява нередовностите по заявяването на бъдещия иск (аргумент от чл. 395, ал. 2 от ГПК; в този смисъл е и константната съдебна практика), съдът не може да направи обоснован извод, че и с бъдещото искане по чл. 28, ал. 1 от З. бъдещият иск по чл. 7, т. 2 от З. ще бъде редовно предявен. Поради това, и тъй като такава нередовност е процесуална пречка за развитие на бъдещо исково производство (при неотстраняване на нередовностите в преклузивния срок по чл. 129, ал. 2 от ГПК, исковата молба подлежи на връщане – чл. 129, ал. 3 от ГПК), то при нередовно заявен бъдещ иск в обезпечителното производство съдът не би могъл да направи обоснован извод за неговата процесуална допустимост, а още по-малко – за неговата вероятна основателност, поради което следва да отхвърли искането за обезпечаването на такъв бъдещия иск. В конкретния случай в искането по чл. 22, ал. 1 от З. по отношение процесния недвижим имот се съдържат единствено твърдения относно извършените три вещно-прехвърлителни сделки с него (придобиването му през 1997 г. от проверяваното лице, прехвърлянето му през 2000 г. на юридическото лице, контролирано от съпругата на проверяваното лице и прехвърлянето му през 2005 г. на жалбоподателя), както и становище, че процесният имот подлежал на отнемане в полза на държавата на основание чл. 7, т. 2 от З.. В искането липсват фактически твърдения относно наличието на връзка между тези три сделки, сключени в периода 1997 г. – 2005 г. – от една страна, и релевираната по делото – осъществена едва през 2010 г. престъпна дейност на проверяваното лице (убийство, два опита за убийство и държане на огнестрелно оръжие без надлежно разрешение) – от друга страна. Липсват и фактически твърдения за недобросъвестност на жалбоподателя – трето лице по смисъла на чл. 7, т. 2 от З. (респ. за недобросъвестност на физическите лица, които управляват и представляват акционерното дружество - жалбоподател). С така подаденото искане по чл. 22, ал. 1 от З., бъдещият иск по чл. 7, т. 2 от З. е нередовно заявен, поради което въззивният съд – по изложените по-горе съображения - необосновано и неправилно е приел, че този бъдещ иск следва да бъде обезпечен. В. съд немотивирано и неправилно е приел и наличие на оборима законова презумпция за недобросъвестност на третите лица по чл. 7, т. 2 от З.. Такава презумпция не е установена в последната разпоредба, нито е приложима някоя от множеството презумпции, визирани в други разпоредби от този закон. Основателни са и доводите на жалбоподателя, че при конкретните обстоятелствата по делото – той е придобил процесния имот пет години преди престъпната дейност на проверяваното лице, такава недобросъвестност на жалбоподателя, както и специална цел по смисъла на чл. 7, т. 2 от З., са и логически невъзможни. По горните съображения определението на въззивния съд, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това следва да се постанови отхвърляне на искането на Комисията за налагане на възбрана върху процесния имот. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 229/21.06.2010 г. по частно гр. дело № 302/2010 г. на Великотърновския апелативен съд; ОТМЕНЯ определението № 229/21.06.2010 г. по частно гр. дело № 302/2010 г. на Великотърновския апелативен съд, в обжалваната му част, с която е наложена възбрана върху собствен на [фирма], гр. Долна Митрополия, недвижим имот, представляващ масивна складова база (зърнобаза), находяща се в землището на [населено място] (подробно описана в определението); и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ искането на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, в частта му за налагане на горната възбрана. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.