2 Р Е Ш Е Н И Е № 202 гр. София, 20.06.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 403 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца И. В. М. и по касационна жалба на ответника П.. (П.) срещу решение № 189/02.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 403/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 301/27.05.2015 г. по гр. дело № 428/2014 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПзОС), като краен резултат, ответникът е осъден да заплати на ищеца, по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на образувано срещу ищеца наказателно производство по ДП № 3/2011 г. на ОД на МВР - [населено място], проведено по н.о.х.д. № 2057/2011 г. на Пазарджишкия районен съд (ПзРС), в.н.о.х.д. № 279/2012 г. на ПзОС, н.о.х.д. № 1036/2012 г. на ПзРС, в.н.о.х.д. № 662/2012 г. на ПзОС и н.д. № 1458/2013 г. на ВКС, за престъпление по чл. 348, б. „а“, пр. 3 от НК, във вр. с чл. 64 и чл. 79 от ЗЕС, за което е оправдан с присъда от 28.05.2013 г. на ПзОС, влязла в сила на 10.04.2014 г.; като искът е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 22 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 10.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото. Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение при определянето размера на процесното обезщетение, като се навеждат касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата на ответната П. се поддържа в откритото съдебно заседание, като се оспорва жалбата на ищеца. Последният не е заявил становище по жалбата на ответника. С определение № 214/26.02.2016 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – т. 11 (и раздел II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 (и мотивите към нея) от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в които се съдържат задължителни за съдилищата указания относно приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства, и в частност – по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ (посоченото ТР), и относно обсъждането им в мотивите към съдебното решение. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. За да определи по настоящото дело размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата 10 000 лв., въззивният съд е отчел следните обстоятелства: Взел е предвид причинените на ищеца емоционални вреди от воденото срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, като в тази връзка е отчел обстоятелствата, че при двете разглеждания на делото от районния съд ищецът е бил двукратно признат за виновен и осъден, както и че оправдателната присъда при второто разглеждане на делото от окръжния съд е била протестирана от прокурора и е било проведено и касационно производство. Въззивният съд е отчел и че освен наказателното производство, срещу ищеца е било проведено и административно-наказателно производство, допринесло за негативните преживявания, но за което прокуратурата не отговаря, както и за медийната публикация за обвинението, за което прокуратурата не е изнасяла информация. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелствата, че е било повдигнато обвинение за престъпление, което не е тежко, както и че ищецът не е бил задържан, наложена му е била най-леката мярка за неотклонение „подписка“; продължителността на наказателното производство е била 2 години, 6 месеца и 7 дни, като обвинението в извършване на престъпление по чл. 348, б. „а“, предл. 3 от НК, във вр. с чл. 64 и чл. 79 от ЗЕС, е било поддържано за целия посочен период. Съдът е приел и че всичко това е дало сериозно отражение върху личния живот на ищеца, макар и не толкова в сферата на личната свобода и семейния живот, но в значителна степен върху неговата социална и професионална реализация – засегнато е сериозно името му на професионалист и е била създадена реална опасност за разрушаване на неговия бизнес, чрез който той осигурява своята и на семейството си издръжка; той е бил принуден да предприеме действия за прехвърляне на дяловете си и прекратяване на управителните си правомощия в дружеството, чрез което е осъществявал дейността, по повод на която е повдигнато обвинението срещу него – за извършване на умишлено престъпление от сферата на професионалната му дейност, което е засегнало пряко статута му на едноличен собственик на капитала и управител на охранителна фирма. Съдът е отчел и че е засегнато и усещането на ищеца за свобода и чест, тъй като е следвало да изтърпи и действията по извършването на полицейска (криминалистична) регистрация, които сериозно са го разстроили и притеснили; от друга страна е отчетено, че трудностите по прекратяването на тази регистрация не са в пряка причинна връзка с действията на ответната П. по повдигането и поддържането на обвинението. Същевременно, апелативният съд е приел, че по делото не е установено, от страна на касатора-ищец, действията на прокуратурата да са довели до значимо отдръпване на клиенти от услугите на охранителната му фирма, както и причинената му от наказателното производство психо-травма да е дала трайни последици върху живота и здравето на ищеца, като няма основание да се приеме, че тя не му позволява да продължи занапред, присъщия за него социален професионален и личен живот. С така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд – в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС – е обсъдил всички установени по делото конкретни обстоятелства, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Оплакванията и в двете касационни жалби, че някои от тези обстоятелства не са обсъдени и не са взети предвид, са неоснователни. Основателно е оплакването на ищеца, че въззивният съд неправилно е приел, че ответната П. не отговаря за вредите от публикацията за обвинението в местен вестник – тези вреди ищецът също търпи като пряка последица от незаконно повдигнатото срещу него обвинение. Основателни са и оплакванията на двамата жалбоподатели, че в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, въззивният съд не е посочил какво е конкретното значение на обсъдените от него обстоятелства по делото при определянето на размера на обезщетението – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му, при преценката им като критерии за справедливото му определяне. Основателни са оплакванията в двете касационни жалби и че при определяне размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната. Тази необоснованост на въззивното решение е довела и до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от апелативния съд размер на обезщетението е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото, като съдът не е извършил достатъчно задълбочена преценка относно това, че значителен превес имат обстоятелствата, които обуславят по-нисък размер на обезщетението. Оплакванията в тази насока в касационната жалба на ответната П. са основателни; респ. – неоснователни са оплакванията на другия жалбоподател – ищеца – в насока, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението бил занижен. Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. При определянето размера на обезщетението, съдът взема предвид това, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършване на умишлено престъпление, свързано с професионалната му дейност, което – предвид и публикацията за обвинението в местен вестник, е дало отражение върху социалната и професионалната реализация на ищеца – засегнато е било името му на професионалист и е била създадена опасност за разрушаване на неговия бизнес, чрез който той осигурява своята и на семейството си издръжка, като той е бил принуден да предприеме действия за прехвърляне на дружествените си дялове на своята съпруга и прекратяване на управителните си правомощия в дружеството. Ищецът е бил оправдан, но при променливо развитие на наказателното производство, в рамките на което двукратно се е стигнало и до постановяване на осъдителни присъди от първата инстанция, като оправдателната присъда на въззивния съд е била протестирана от прокурора пред ВКС. Неправомерното наказателно преследване несъмнено е оказало негативно отражение върху личността и психиката на ищеца. Допълнително е било засегнато усещането на ищеца за свобода и чест, тъй като е следвало да изтърпи и действията по извършването на криминалистична регистрация. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение. От друга страна, повдигнато срещу ищеца обвинение не е за тежко престъпление. Наказателното производство срещу него е било приключено в разумен срок - 2 години, 6 месеца и 7 дни. Ищецът не е бил задържан, като срещу него е била наложена най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Наказателното преследване не е било широко разгласено в медиите, като направената публикация в местен вестник не е била по инициатива на ответната П.. Не са значителни и трайни негативните последици върху професионалното развитие и търговската дейност на ищеца – доброто му име на професионалист и изобщо в обществото, не са били засегнати в голяма степен, не е имало и значимо отдръпване на клиенти от услугите на охранителната му фирма. Както е посочил и възивният съд, няма основание да се приеме, че наказателното производство би попречило на ищеца да продължи занапред, присъщия за него социален, професионален и личен живот. Наказателното преследване не се е отразило съществено и трайно на физическото здраве на ищеца, както и на отношенията в семейството му. Претърпените от него душевен дискомфорт и притеснения не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. Освен това, тези негативни емоционални изживявания са били причинени не само от наказателното производство, а и от проведеното по същото време срещу ищеца административно-наказателно производство, което е продължило по-дълго, и за което прокуратурата не отговаря. Трудностите по прекратяването на криминалистичната регистрация също не са в пряка причинна връзка с действията на ответната П. по повдигането и поддържането на незаконното обвинение. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят значително по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд. Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 4 000 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната П. има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната от ответната П. част, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за тази разлика и лихвата върху нея. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 4 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, както и в обжалваната от ищеца част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 22 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика. Промяната на крайния резултат по делото налага отмяна на обжалваното въззивно решение и в частта му относно разноските, съгласно чл. 81 от ГПК. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния, разноски за заплащане на държавни такси в производството пред първата и касационната съдебни инстанции по делото – в общ размер 45 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния, разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от предявения иск, а именно – сумата 270 лв. Общият размер на дължимите от ответника на ищеца разноски по делото възлиза на сумата 315 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 189/02.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 403/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта, с която П... е осъдена да заплати на И. В. М., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 10.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от И. В. М. срещу ..., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 10.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане; ОСТАВЯ В СИЛА решение № 189/02.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 403/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, – в останалата част, с която П... е осъдена да заплати на И. В. М., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, сумата 4 000 лв. (четири хиляди лева), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане, и искът е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 22 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 10.04.2014 г. до окончателното ѝ изплащане; ОСЪЖДА П... да заплати на И. В. М. сумата 315 лв. (триста и петнадесет лева) –разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.