Р Е Ш Е Н И Е № 111 гр. София, 07 май 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 173/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения А. А. А., чрез защитника му адв. Г. В. от Софийската адвокатска колегия, за отмяна по този ред на влязлата в законна сила присъда № 85 от 27 февруари 2012 година на Пловдивския районен съд, 7-ми състав, постановена по нохд № 5740/2011 година и потвърдена с решение № 298 от 17 октомври 2012 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 796/2012 година. В искането се възразява дейността на редовните съдебни инстанции по събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, както и формираните в резултат на тази дейност фактически изводи, поради което неправилно е ангажирана наказателната отговорност на осъдения А. по повдигнатото му обвинение. Тези възражения сочат на отменителното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доколкото допуснатите нарушения са съществени. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на постановената присъда и решението, с което тя е потвърдена и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В съдебно заседание пред ВКС осъденият А. А. участва лично и със защитника си адв. В., който поддържа искането за възобновяване на делото при направените в него оплаквания и доводи в тяхна подкрепа. Представя писмени бележки с конкретни възражения по доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции. В рамките на упражняване на правото си на лична защита, осъденият А. изразява становище за невиновност по повдигнатото му обвинение и отправя искане за оправдаване или връщане на делото за ново разглеждане. Гражданският ищец и частен обвинител А.-М. Р. Т. не участва лично в производството пред ВКС, редовно призована. Не участва и повереникът й, адвокат Д. А. от АК – [населено място]. Не е представено писмено становище по искането на осъдения за възобновяване на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, с която е ангажирана наказателната отговорност на осъдения А. А. А. за това, че на 05. 06. 2011 година, в [населено място], се е съвъкупил с ненавършилата 18-годишна възраст А.-М. Р. Т., като я е принудил към това със сила и заплашване, поради което и на основание чл. 152, ал. 2, т. 1 във вр. ал. 1, т. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на четири години и шест месеца лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Зачетено е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под страна”, от 10. 06. 2011 година. Осъден е да заплати на пострадалата Т. сумата от 12000 (дванадесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени от престъплението неимуществени вреди, заедно със законните последици. В останалата му част, до предявения размер от 20000 лева, гражданският иск е отхвърлен. Присъдени са направените по делото разноски в полза на гражданския ищец и частен обвинител Т. и в полза на държавата, както и дължимата държавна такса, като са възложени в тежест на осъдения А.. Извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото, като е разпоредено тяхното унищожаване като вещи без стойност. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е основателно, макар и не изцяло по изложените в него съображения. В преобладаващата си част искането и писмените бележки на защитата на осъдения А. съдържат оспорване на приетите за установени от предходните съдебни инстанции факти, основано на собствен на защитата прочит на съдържанието на доказателствените източници по делото. Изложените съображения сочат по-скоро на оплакване за необоснованост, което е извън предмета на настоящия извънреден способ за проверка на наказателните дела и поначало няма как да бъдат обсъждани от ВКС, ако се държи сметка за естеството и характера на проверката за наличие на основания за възобновяване на наказателните дела, препращаща към основанията за касационен контрол, при това доколкото допуснатите нарушения са съществени. Това е така обаче при условие, че фактическите констатации на предходните съдебни инстанции са формирани законосъобразно от надлежна доказателствена основа, какъвто не е настоящият случай. Направените в искането възражения биха могли да бъдат обобщени така: - съдилищата едностранчиво и избирателно са анализирали доказателствената съвкупност, като неоснователно са отказали да кредитират за достоверност показанията на свидетелите Р. А., А. А., В. А., П. П.; - във връзка със заявените от тях обстоятелства, не са събрани поисканите от защитата доказателства и не са извършени необходимите проверки (напр. данни за проведени телефонни разговори, местонахождението им, пристигането в селото и пр.); - липсва експертиза на получените разпечатки от телефонни разговори във връзка с местонахождението на пострадалата непосредствено след излизането й от дома на осъдения; - липсва категоричност в доказателствата по делото относно произхода и времето на причиняване на телесните увреждания на пострадалата; - липсва установеност на естеството на взаимоотношенията на пострадалата със свид. А. и мотивирането й да сигнализира за деянието; - игнорирани са показания на свидетели (П., С., Х.) относно състоянието на пострадалата непосредствено след инкриминираното деяние. Всичко това е довело, според защитата, до неверни изводи по фактите, като изложените от съдилищата мотиви за тях са неубедителни. Внимателният прочит на съдържанието на атакувания съдебен акт дава основание за констатацията, че въззивният съд не е формирал собствени фактически изводи, а е възпроизвел в решението си тези на първоинстанционния съд, вкл. и е пресъздал част от съдържанието на доказателствените източници. Това поначало е допустимо, когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. ВКС намира обаче, че въззивният съд твърде безкритично е възприел и декларативно е утвърдил приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а собственият му доказателствен анализ е формален, тъй като е игнорирал или превратно е оценил част от доказателствата по делото, както ще бъде обсъдено по-долу. 1. Един от основните спорни фактически въпроси по делото, както е отразил и въззивният съд в решението си на с. 8 от същото, е този за присъствието/отсъствието на близките на осъдения А. от дома им, където е извършено инкриминираното деяние. Впрочем, отсъствието на близките на осъдения от общия им дом, както то е прието от съдилищата, не е прието като факт дори във внесения обвинителен акт (л. 1, абз. последен) и не се твърди от самата пострадала. В тази насока съдилищата са обсъдили показанията на свидетелите Р. А., А. А., В. А. и П. П., но са игнорирали показанията на свид. П.. Приели са, че обсъдените показания на свидетелите не могат да бъдат кредитирани за достоверност поради „житейската нелогичност” на заявените в тях обстоятелства и личната заинтересованост на тези свидетели от изхода на делото (с. 8-10 от решението). Във връзка с изясняване на този спорен въпрос съдът се е лишил от източници на обективни факти, потвърждаващи или отхвърлящи твърденията на тази немалка група свидетели, като по този начин те биха могли да бъдат проверени и изводите за тях да придобият значително по-голяма убедителност. Така например, доказателственото искане за събиране на информация от доставчиците на мобилни телефонни услуги относно проведените от посочените свидетели разговори и местонахождението, откъдето те са проведени на инкриминираната дата 05. 06. 2011 година, несъмнено представляват именно такива обективни факти. Искането е оставено без уважение с определението по чл. 327 от НПК от 06. 06. 2012 година при доста спорни правни съображения относно събирането и проверката на доказателствата в процеса и в противоречие с разпоредбата на чл. 107, ал. 2 от НПК (л. 35 от въззивното дело). Изискването на такава информация е допуснато с определение на съда от съдебно заседание на 03. 07. 2012 година, но предоставянето й вече обективно не е било възможно с оглед разпоредбата на чл. 250а от ЗЕС и невъзможността информацията да бъде предоставена, тъй като вече не е налична (писмо на л. 73 от въззивното дело). Съдът е отказал да кредитира за достоверност в тази им част и показанията на свид. П. (съсед на А. и поемно лице при извършения оглед на местопроизшествието) при съображения за оказано „въздействие” (с. 10 от решението). В тази насока съдът вероятно е имал предвид, че „... близките (на осъдения) са разговаряли със свидетелите, обсъждали са с тях факти по делото...” (с. 9 от решението). Подобен подход би лишил наказателните производства от голяма част от гласните доказателства по тях, доколкото подобни разговори са винаги възможни, но не винаги стават явни. Затова е предвидено, пълнолетните и дееспособни лица, които свидетелстват по делата, да правят това добросъвестно и под страх от наказателна отговорност за лъжесвидетелстване (чл. 139 от НПК), а съобщените от тях факти и обстоятелства подлежат на внимателна проверка (чл. 107, ал. 5 от НПК) и на оценка по действителното им съдържание и съобразно останалите доказателства по делото (чл. 14 от НПК). Заявеното от този свидетел обстоятелство, че на инкриминираната дата А. са напуснали дома си едва към 11. 30 ч. и са заминали с колата си, не е проверен по никакъв начин, а това е могло да бъде сторено, например, просто чрез насрещна проверка за пристигането им в селото. Всъщност, единствените фактически съображения за отказа на съда да кредитира за достоверност показанията на тази група свидетели, са свързани с роднинските и съседски зависимости с осъдения и оценката им като „житейски нелогични”. Общият извод за несъответствие на тези доказателствени източници с „останалия по делото писмен и гласен доказателствен материал” (с. 11 от мотивите) не се основава на задълбочен и обективен анализ и оценка, поради което може да бъде определен като произволен. Несъмнено, право на съда по съществото на делото е да формира вътрешното си убеждение въз основа на едни определени доказателствени източници и да не кредитира за достоверност други, но във всички случаи дължи обсъждане на съдържанието на всички и излагане на конкретни съображения за това след направената оценка и анализ. По този начин се отстраняват съществуващите противоречия в доказателствената съвкупност и става ясно по какъв начин е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. Наличието на родствени и/или приятелски зависимости между част от свидетелите и осъдения по делото не може само по себе си да обоснове извод за недостоверност на техните показания, какъвто е направил първоинстанционният съд и въззивният съд е утвърдил, а изисква внимателен анализ и оценка на тези показания. 2. Другият спорен по делото въпрос е свързан с проведените от пострадалата Т. телефонни разговори от личния й телефон на инкриминираната дата. Този въпрос е съществен поради наличието на известна непоследователност в показанията й, съдържащи противоречия и непълноти относно възможността й да телефонира и потърси помощ през времето на продължителния й престой в дома на осъдения и относно действията й веднага след напускането му. Първоначално пострадалата е твърдяла, че телефонът й не е бил достъпен поради изтощена батерия. Това в известна степен се потвърждава от показанията на майка й (свид. Н.-Т.) и на приятелките й (свидетелите И. и Г.), както и на свид. К.. След изискване от съда и получаване на телефонните разпечатки за проведените от пострадалата разговори обаче се установява, че от 17. 49 ч. на 05. 06. 2011 година телефонът й е получавал съобщения и от него са провеждани разговори. Първото съобщение е получено в този час и то очевидно е доставено, защото в противен случай не би било регистрирано (л. 146 от първоинстанционното съдебно дело). В проведения повторен разпит на пострадалата по този повод (с. з. на 21. 12. 2011 година, л. 166 от същото дело) тя твърди, че в дома на свид. П. И. е поставила СИМ-картата си в друг телефон и така е провеждала разговори. Това не обяснява факта, че в разпечатките е отразен един и същи IMEI, т. е. телефонен апарат, и той е този на пострадалата. Във връзка с тези нови данни и неясноти, в с. з. на 11. 01. 2012 година участващият по делото прокурор е направил редица доказателствени искания, подкрепени и от защитата на осъдения (л. 175 от делото). Съдът е допуснал допълнителен разпит на свидетелите М. Г., П. И. и П. С., както и на пострадалата Т. относно взаимоотношенията й със свид. А. и мотивите й да потърси именно него за подкрепа и помощ, а не семейството си. При проведените допълнителни разпити и очна ставка между свидетелите Г. и И. (с. з. на 27. 02. 2012 година, л. 198), същите вече обясняват, че не СИМ-картата, а батерията на телефона на пострадалата била сменена с друга, като това е станало доста по-късно, след отиването им в заведението „Е.”. Неясно защо не е проведен допуснатият от съда допълнителен разпит на свид. Т., макар тя да е присъствала в залата. Всички тези обстоятелства обаче са останали извън вниманието на въззивния съд и така констатираните противоречия в доказателствената съвкупност не са отстранени. В решението си, на с. 12, въззивният съд е коментирал проведен в 19. 03 ч. на инкриминираната дата разговор с майката на пострадалата, като потвърждение на тезата на последната за действията й след напускане на дома на осъдения и местонахождението й. По делото обаче напълно липсват данни за принадлежността на телефонния номер, от който е проведен този първи разговор. Това не е отразено нито в определението на съда за допускане на това доказателство и изискване на справката (л. 117 от съдебното дело), нито в писмото на мобилния оператор (л. 154 от същото). Би могло да се предполага, че той е на свид. К., макар в протокола за разпита й от ДП, при отразяване на данните за самоличността й, да е вписан различен номер на мобилния й телефон (л. 93 от ДП). Това обстоятелство също не е констатирано от въззивния съд. Изцяло извън вниманието и проверката от страна на редовните съдебни инстанции е останала съдържащата се в приетата от тях справка за проведени от телефона на пострадалата разговори в часовете непосредствено след деянието. По изричното искане на съда тази справка съдържа и данни за местонахождението на телефона (и пострадалата) съобразно клетките от мрежата на мобилния оператор. Тези данни сочат на движението й (или на телефона й) в различни и отдалечени райони на града и не кореспондират със заявеното от нея за посещението й в дома на свид. П. И. и заведението „Е.”, намиращи се в района и в непосредствена близост до дома на осъдения. Изследването на тези данни би следвало да бъде извършено по експертен път, което е законосъобразният процесуален ред за тяхната проверка, като така ще се установят неизвестни за съда обстоятелства на базата на вече известни такива, което е и същността на съдебната експертиза. 3. Предходните съдебни инстанции напълно безкритично са приели и кредитирали за достоверност показанията на пострадалата Т., без да констатират и обсъдят наличните в тях противоречия и отклонения относно детайлите, които обаче разколебават цялостната им оценка. Тези показания не биха могли поначало да бъдат дефинирани като „незаинтересовани”, „неопосредени” (каквото и да значи), както това е направил първоинстанционният съд (с. 12 от мотивите), с което въззивният съд се е съгласил. Освен посочените вече несъответствия относно ползването на телефона й и местонахождението й непосредствено след напускане на дома на осъдения, пострадалата твърде противоречиво е обяснила обстоятелствата за евентуално свое предходно посещение в блока на осъдения (макар и до вратата, както е заявила в с. з. на 14. 11. 2011 година, л. 103 от делото), за доброволното или не събличане на горната част от анцуга, блузата и сутиена (пак там), за инициативата да бъде потърсен свид. А. в деня след деянието (показания на пострадалата на л. 102-гърба от делото и на свид. Р. на л. 108, абз. 1 от същия съдебен протокол). Обстоятелството за скъсания анцуг, съобщено от пострадалата, не се потвърждава от каквито и да било други доказателства по делото и въпреки това е прието от въззивния съд като безспорно (л. 5 от решението). Дрехите, с които е била пострадалата на инкриминираната дата, не са иззети и не са изследвани в хода на досъдебното производство. Тези и други противоречия, макар и привидно касаещи детайли от събитията, не би следвало да бъдат пренебрегнати, като предполагат действително задълбочен анализ и съвкупна оценка. 4. Не са обсъдени от съдилищата показанията на свидетелите П., С., Х. и др., които са видели пострадалата същата вечер, но заявяват, че не са забелязали по нея следи от травми извън синина на ръката, в областта на предмишницата. Извън вниманието на съда са останали и намерените зад раклата, до леглото и до гардероба косми, на практика увити в две салфетки. Те са иззети от стаята на осъдения (протокол за оглед, л. 8 от ДП) и са били обект на експертно изследване (експерт К.). След като по салфетките (както и по двете проби от влагалищен секрет от пострадалата) не са намерени следи от смерма, намерените косми би трябвало да се изследват поне за това дали са опаднали, отмрели или изскубнати жизнени или отмиращи такива. Такава задача не е поставена на експерта и заключение в този смисъл е дадено само по отношение на иззетите като сравнителен материал от пострадалата косми от тилната, теменната, челната и слепоочната области на главата й. Това изследване обаче не съдържа полезна информация, а констатациите за съответствие също не ползват установяването на обективната истина, доколкото никога по делото не е бил спорен фактът на пребиваването на пострадалата в стаята на осъдения. По никакъв повод не е поставян въпросът относно намерените салфетки с косми зад раклата, който факт най-малкото е странен и необясним. Обобщено, доказателственият анализ на първоинстанционния съд може да бъде определен като необективен и непълен, поради което въззивният съд не е имал основание безкритично да приеме направените от първия съд изводи по фактите. Констатираните пороци в доказателствената дейност на редовните съдебни инстанции компрометират тези изводи и предпоставят отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото следва да се извърши указаното по-горе във връзка с доказателствената дейност на съда и да се извърши надлежен доказателствен анализ и оценка, при който да получат отговор поставените по делото въпроси, вкл. и по приложението на закона и справедливостта на наказанието. Следва да се отбележи, че изискванията за обективност, всестранност и пълнота на изследването пряко произтичат от началото на обективната истина и са включени като такива във формирането на вътрешното съдийско убеждение по чл. 14 от НПК като гаранции, че то ще отрази правилно обективната действителност, интересуваща процеса. В случая обаче правилата, гарантиращи формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение на инстанциите по същество, не са спазени. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда на възобновяване на наказателните дела решение № 298 от 17 октомври 2012 година на Пловдивския окръжен съд, постановено по внохд № 796/2012 година по описа на този съд. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.