Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр.София, 15 юли 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА със секретар Надя Цекова при участието на прокурора КИРИЛ ИВАНОВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ЛИДИЯ СТОЯНОВА наказателно дело под № 2027/2014 година, за да се произнесе, взе предвид: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите А. В. С., И. Р. Н., Т. С. Г. и С. Г. Г. срещу решение № 312/13.08.2014 год. по въззивно нохд № 43/2014 год. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, втори състав. В жалбата и допълнението към нея на защитника на подсъдимия С. се поддържат доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с оценка на доказателствените източници, вкл. обясненията на подсъдимия, за незаконосъобразност на изводите за квалификацията на деянията и за явна несправедливост на наказанието по чл.142 НК, защото е определено в завишен размер. С касационните основания по чл.348, ал.1 НПК се обосновават алтернативни искания – отмяна и връщане за ново разглеждане на делото или оправдаване по повдигнатите обвинения, изменение в частта относно наказанията, които да се намалят в справедлив размер. Защитниците на подсъдимия Н. поддържат алтернативно искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, за оправдаване на подсъдимия или за изменение в частта относно наказанието, което да се намали и евентуално да се приложи чл.66, ал.1 НК. Обосновават се с допуснати съществени нарушения на нпроцесуалните правила при изписване съдържанието на диспозитива на обвинителния акт и на присъдата, неправилна квалификация на поведението му, основана на едностранна оценка на показанията на пострадалата свидетелка Й. и с решаване на въпроса за размера на наказанието в противоречие с целите по чл.36 НК. В жалбата и допълнението към нея на защитника на подсъдимия Г. се поддържат доводи за нарушение на процесуалните правила и на закона, конкретизирани с оценка на доказателствени източници и за явна несправедливост на наложеното наказание за престъплението по чл.142 НК. Искането, поддържано и в последната дума, е за определяне на наказание в справедлив размер. Доводите за необоснованост и за оценка на свидетелски показания във вреда на подсъдимия, както и за явна несправедливост на определеното за престъплението по чл.142 НК наказание, са изложени в жалбата на защитника на подсъдимия Г.. Искането е за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия с отхвърляне на гражданския иск или за намаляване размера на наказанието и срока по чл.66 НК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура оспорва основателността на жалбите. Поддържа, че обвиненията за извършени престъпления са доказани от фактическа и правна страна по отношение и на четиримата подсъдими, а наказанията им са определени в справедлив размер. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, извърши проверка по доводите в пределите по чл.347 НПК и намира: Софийският окръжен съд, наказателно отделение, седми състав с присъда № 30/30.10.2013 год. признал подсъдимите И. Р. Н., А. В. С., Т. С. Г. и С. Г. Г. за виновни в това, че на 11.09.2010 год. - около 0,30 часа в гр.П. отвлекли Н.Й. като деянието е извършено от повече от две лица. На основание чл.142, ал.2, т.2 вр.ал.1 вр.чл.54 НК ги осъдил на лишаване от свобода – подсъдимия Н. за срок от 11 години, подсъдимия С. – за срок от 9 години, подсъдимия Г. – за срок от 7 години и подсъдимия Г. за срок от 7 години; около 0,35 часа до около 1,00 часа в гр.П. и пътя до с.Ч. в съучастие като съизвършители, а подсъдимият Н. и за времето до 9,00 часа противозаконно лишили Н.Й. от свобода. На основание чл.142А, ал.1 вр.чл.20, ал.2 НК ги осъдил на лишаване от свобода – подсъдимия Н. за срок от 4 години, подсъдимия С. за срок от 3 години, подсъдимия Г. за срок от 1 година и подсъдимия Г. за срок от 6 месеца. Приложил чл.23, ал.1 НК и наложил едно общо наказание – най-тежкото от определените, за подсъдимия – Н. – лишаване от свобода в размер на 11 години, което на основание чл.24, ал.1 НК увеличил с 1 година, за подсъдимия С. – лишаване от свобода в размер на 9 години, за подсъдимите Г. и Г. – лишаване от свобода в размер на 7 години за всеки един. Определил изтърпяването на наказанията при условията на чл.61, т.2 вр.чл.60, ал.1 ЗИНЗС. Приложил чл.59, ал.1, т.2 НК за времето на предварително задържане по отношение на подсъдимите Н. и С.. Предявеният граждански иск за неимуществени вреди, претърпени от престъпленията, уважил в размер на 20 000 лева, които подсъдимите Н., С., Г. и Г. да заплатят солидарно на гражданската ищца Н.Й. със законните последици. Произнесъл се по въпросите за веществените доказателства по делото и за размера на дължимите от подсъдимите разноски. Софийският апелативен съд с решението по въззивно нохд № 312/2014 год. изменил присъдата и намалил наложените наказания лишаване от свобода: на подсъдимия Н.: за престъплението по чл.142 НК – на 5 години, за престъплението по чл.142А – на 3 години, наложеното на основание чл.23, ал.1 НК – на 5 години и определил да бъде изтърпяно при условията на чл.59, ал.1 и чл.61, т.3 ЗИНЗС. Отменил приложението на чл.24 НК; на подсъдимия С.: за престъплението по чл.142 НК – на 2 години, за престъплението по чл.142А НК – на 3 месеца, наложеното на основание чл.23, ал.1 НК – на 2 години. Отменил в частта за изтърпяване в затвор от закрит тип; на подсъдимия Г. за престъплението по чл.142 НК – на 4 години, наложеното на основание чл.23, ал.1 НК – на 4 години. Отменил в частта за изтърпяване в затвор от закрит тип; на подсъдимия Г. – за престъплението по чл.142 НК – на 3 години, наложеното на основание чл.23 НК – на 3 години, изпълнението на което на основание чл.66, ал.1 НК отложил за срок от 5 години. Потвърдил присъдата в останалата част. По жалбата на подсъдимия А. С.: В жалбата се поддържа, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на закона. Този довод е поддържан, поради което и подробно обсъден от въззивния съд, който е изложил подробни съображения в подкрепа на решението си да го приеме за неоснователен и те следва да бъдат споделени. При съставяне на обвинителния акт не са внесени съществени изменение в обвинението, по което е било предявено разследването. В обстоятелствената му част са посочени всички елементи съгласно чл.246 НПК – престъплението, извършено от всички обвиняеми, времето, мястото и начинът на извършването, пострадалото лице, доказателствените материали, от които се установяват посочените обстоятелства, необходими, за да може да упражнят правата си по чл.55, ал.1 НПК. По ясен начин и в достатъчна степен са очертани фактите и конкретното негово и на останалите подсъдими участие. Обвинението, за което е привлечен на досъдебното производство и което му е повдигнато, е подробно формулирано както фактически, така и юридически. Подсъдимият е могъл пълноценно да се защитава срещу фактите, конкретно отнасящи се до него и до неговото участие. Това, че няма данни да е участвал във всеки акт от изпълнителното деяние след като е установен умисъл за общия краен резултат, не може да го освободи от наказателна отговорност. Няма основание да се приеме за основателно твърдението, че първоинстанционният съд е проявил пристрастие като е заявил становище, че извършители на престъплението са и други лица, които са свидетели по делото. Предубедеността може да се изрази по различен начин, но в конкретния случай няма данни поведението и процесуалните действия да са израз на заинтересованост, а изводите за вината са основани на конкретни факти по делото. Констатацията се отнася за лица извън кръга на включените в обвинителния акт. Само по отношение на обвиняемите съдът има право и задължение да се произнесе и да реши въпросите от предвидените в чл.301 НПК. Доколкото може да има отношение то е като към свидетели, в каквото процесуално качество са участвали в наказателното производство. Допуснатото нарушение при оценката им за релевантни факти е отстранено от въззивния съд, който е упражнил правомощията си да направи нов самостоятелен анализ и да отстрани противоречията според изискванията по чл.305, ал.3 НПК. Оценил е всички доказателствени източници с оглед действителното им съдържание и по начина, указан в чл.107 НПК. Въззивният съд подробно е обсъдил доводите за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се според жалбата в разглеждане на делото в отсъствие на един от подсъдимите-С. Г.. Настоящият състав споделя изцяло съображенията и намира, че няма основание от предвидените в чл.348, ал.1, т.2 НПК за отмяна на решението. Това е въпрос, който се отнася до подсъдим, представляван от друг защитник. Защитникът на подсъдимия С., който има задължение по отношение на неговите интереси, може да засегне въпроси, които се отнасят до други подсъдими, но само доколкото това се налага за отстояване на законните права на подзащитния му. В конкретния случай според мотивите му съдът не е имал право да приложи чл.269 НПК, защото обвинението е за извършено престъпление в съучастие, което становище е неправилно. Няма процесуална пречка, в случаи като настоящият, когато се разглежда дело по обвинение срещу няколко лица за извършено престъпление при съучастие, производството пред съда да се проведе в отсъствие на някой от подсъдимите. Предпоставките, при които е възможно провеждането на задочното производство, са изрично посочените в чл.269, ал.3 НПК, между които не е квалификацията на деянията. Въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила като е отказал да приеме за основателни доводите за нарушение при изготвяне на протоколите от съдебни заседания. От приложените по делото на първоинстанционния съд следва, че съдържанието им отговаря на изискванията по чл.311 вр.чл.129, ал.1 НПК. Твърденията, че не са отразени искания, бележки и възражения, както и изказвания на съдията, са формулирани общо. Не са конкретизирани по време и по съдържание, с оглед възможността за преценка на характера и значението на непълнотата, както и за възможността да са повлияли за правилното решаване на делото. Поначало, ако действително съдът е допуснал такова нарушение, то страните са могли да упражнят правото си съгласно чл.312 НПК да направят писмени искания в посочения срок за поправка и допълнение. Ако не са отразени доказателствени искания, те могат да бъдат повторени пред въззивния съд, който е компетентен като инстанция по фактите да събира необходимите за установяване на обективната истина доказателства. В жалбата са изложени твърдения за необоснованост на решението, защото не са събрани достатъчно убедителни доказателства за авторството, а наличните са неправилно оценени. По сходен начин са били поставени и пред въззивния съд, който подробно и задълбочено ги е обсъдил и е мотивирал тяхната неоснователност. Основал се е на събраните по предвидения процесуален ред и в достатъчен обем доказателствени източници. В касационното производство не може да се извършва проверка на приетите от инстанциите по същество фактически положения, тъй като съгласно чл.348, ал.1 НПК необосноваността не е между изчерпателно посочените касационни основания и доводите в посочения смисъл не следва да бъдат обсъждани. Не се подкрепя от фактическа страна възражението за проявено пристрастие от въззивния съд при оценката на доказателствените източници в нарушение на чл.107 НПК. Въззивният съд разглежда делото по същество и в неговите правомощия е да направи собствен анализ и преценка на събраните и проверени доказателства. В този смисъл вътрешното убеждение относно релевантните факти и обстоятелства е формирано единствено въз основа на анализа и оценката на годни доказателствени източници. Подходът да ги оцени с оглед действителното им съдържание е правилен. Целият доказателствен материал е обсъден поотделно и в съвкупност и съдът е изложил подробни съображения кои от доказателствените източници и в каква част-изцяло или частично, приема и кои отхвърля според оценката им за непоследователни, нелогични, недостоверни, изолирани от останалия доказателствен материал. Съдът няма задължение да приема изцяло показания или обяснения, ако констатира, че са годен доказателствен източник само в едната им част, поради което не е допуснал нарушение, довели до противоречие в съдържанието на мотивите, като е отказал да кредитира изцяло обясненията на подсъдимите. Възражението за нарушение на закона е неоснователно. Както правилно е посочил въззивният съд налице са всички обективни и субективни признаци на престъпленията, за които е повдигнато обвинение на подсъдимия С.. Това, че при условията на съизвършителство е извършил отделни елементи от изпълнителната дейност, но има умисъл за общия краен резултат, е достатъчно за съставомерността на деянията. Затова поведението му законосъобразно е квалифицирано като престъпление по чл.142, ал.2 вр.ал.1 НК и като престъпление по чл.142А, ал.1 НК. Конкретното му поведение и степента на участие е от значение при решаване на въпроса за отговорността, но не оказва влияние за съставомерността на деянието. Доводите за явна несправедливост на наложеното от въззивния съд за престъплението по чл.142 НК и наложеното по реда на чл.23 НК наказание са неоснователни. Всички индивидуализиращи обстоятелства, установени по делото, са обсъдени и правилно оценени с оглед тяхната тежест и значение за степента на обществена опасност на деянието и личността на дееца. На внимателна оценка са подложени данните за възрастта на подсъдимия, за продължителността на наказателното производство предвид фактическата и правната му сложност, подбудите, резултата, степента на участие, съдебното му минало. Не са нарушени правилата за индивидуализация, а решението, че са налице предпоставките за определянето му при условията на чл.55 НК, е законосъобразно. Налице е съответствие между извършеното и целите по чл.36 НК, поради което няма основание за проява на по-голяма снизходителност. Жалбата на подсъдимия Н. е неоснователна. Поддържа се, че е налице неяснота в обвинението, което затруднява подсъдимия да научи в какво точно е обвинен, за да организира правилно защитата си. Въззивният съд, пред който е поддържано подобно възражение, и чийто съдебен акт, а не този на първоинстанционния съд, подлежи на проверка, е изложил подробни съображения за неоснователността на това възражение, които настоящият състав споделя. Обвинението е формулирано по ясен начин – фактически и юридически, при привличането му на досъдебното производство като обвиняем. В обвинителния акт няма промяна, а инстанциите по същество са приели, че подсъдимият правилно е подведен под отговорност за извършени от него две престъпления – по чл.142, ал.2 вр.ал.1 НК и по чл.142А, ал.1 НК и не са имали някакво основание с оглед приетите за установени фактически обстоятелства за преквалифициране на някое от тях. Няма нарушение на процесуалните правила, което да е довело до неправилно приложение на закона и утежняващо положението му като обвиняем. В жалбата се поддържа и довод за непълнота в диспозитива на обвинителния акт и в диспозитива на присъдата. По сходен начин са развитите доводи в жалбата и на подсъдимия С., за неоснователността на които бяха изложени съображения по-горе. Съдържанието на заключителната част на обвинителния акт е посочено в чл.246, ал.3 НПК, а на диспозитива на присъдата – в чл.305, ал.4 НПК. Законодателят не е предвидил задължение в тях да се посочват конкретните фактически действия на подсъдимия, поради което няма допуснато нарушение на процесуалните правила. По тези въпроси мотивите на въззивния съд са достатъчно пълни и безпротиворечиви. Няма нарушение, за каквото се твърди в жалбата, което да е от значение за правилното решаване на делото поради липса на описване на конкретните действия на лицата, които са били с подсъдимите, но са разпитани като свидетели. Съдът е бил длъжен да установи и да опише конкретните действия на лицата, на които е повдигнато обвинение. Прокурорът е този, който с оглед събрания доказателствен материал, внася обвинителен акт по отношение на лицата, за които е убеден, че са събрани необходимите доказателства, и за повдигане на обвинение. Съдът не е компетентен да му дава указания в тази насока, макар и при наличие на данни за поведение, което наподобява на престъпно. Въззивният съд не е допуснал нарушение като е приел за установени различни факти относно действията на подсъдимия Н.. Като инстанция по фактите може след анализ, обсъждане и оценка на доказателствените източници, каквито са направени в обжалваното решение, да приеме различни фактически положения. Те са основани на новата оценка на доказателствени източници с оглед действителното им съдържание, без да са дали основание за промяна на правните изводи относно квалификацията на деянието, за което са изложените подробни съображения. По ясен начин е изложил своето становище и основанието за несъгласие с първоинстанционния съд за ролята на подсъдимия Н., което обаче не е дало основание за промяна на квалификацията на деянието. Законосъобразно е направил извод, че са налице обективните и субективните признаци на престъплението по чл.142, ал.2 НК, защото е действал по отношение на пострадалата противно на волята й, за да бъде откъсната от мястото, където е пребивавала в населеното място. Не може да се приеме становището, че всеки един от извършителите на престъплението е следвало да я докосне, за да носи отговорност. Общността на умисъла в поведението по отвличане може да се обективира и по друг начин, с всички възможни форми и при различни актове – чрез бездействие, насилие, побой, заплаха. Завършено е с принудителното извеждане от мястото, на което се е намирала, противно на волята й, и с осъщественото насилствено вкарване в автомобила. Пострадалата е била заставена да седи на задната седалка между двама от подсъдимите, а отпред подсъдимия Н. като шофьор, а подс.С. като пътник. На какво разстояние и по какъв начин, в каква посока ще бъде изведена е без правно значение за съставомерността на деянието след като е установено, че всички подсъдими са отишли с намерение да я изведат от дома извън населеното място и че съзнателно, при пряк умисъл, са действали. Не е задължително всеки един от извършителите да участва във всеки акт. Действията им са извършени при съответната координация, и при наличието на общ умисъл за общия краен резултат, поради което законосъобразно е прието, че са действали при условията на чл.20, ал.2 НК. Законосъобразно въззивният съд е възприел решението, че подсъдимите са извършили престъплението като съизвършители – всички са участвали при съвместност на усилията и наличието на причинна връзка в обективно и субективно отношение. За да обоснове своя правен извод, че е налице съучастие при форма съизвършителство, съдът се е позовал на конкретното поведение на всеки един – от влизане в жилището до извеждане на пострадалата извън населеното място, където се е намирало жилището й – всеки при осъществяване на действията е имал съзнанието, че участва в изпълнение на престъплението заедно с другите извършители и от тази обща дейност могат да настъпят желаните общественоопасни последици. Като се е съобразил с всяко едно от обстоятелствата, които подробно е обсъдил в мотивите си, и е приел, че четиримата подсъдими са съучастници като извършители, съдът правилно е квалифицирал поведението им като престъпление по чл.142, ал.2 НК и не е допуснал нарушение на закона. Противозаконното лишаване от свобода е уредено като самостоятелно престъпление, което може при други случаи да бъде извършено и без лицето да е отвлечено. От установеното, че пострадалата не е имала свободен избор на движение по свое усмотрение, двете деяния правилно са квалифицирани и санкционирани поотделно. Неоснователно е възражението, че съдът се е предоверил на показанията на свидетелката Й. и при оценката им е пренебрегнал основанията за заинтересованост като пострадала от престъплението. Това е и основанието да се поддържа, че размера на наказанието по чл.142 НК е явно несправедлив поради едностранност на оценката във вреда на подсъдимия. Показанията са дадени по надлежния ред и съдът правилно е приел, че не са опорочени от проява на пристрастие и желание за отмъщение. Свидетелката е изложила непосредствени възприятия относно фактите от значение за правилното решаване на делото. Съдът ги е обсъдил, съпоставил с останалите писмени и гласни доказателствени източници, анализирал ги е и ги е оценил като достоверни. Изводите не са произволни и показанията й, които са поставени в основата на осъдителната присъда, не са оценени във вреда на подсъдимия в нарушение на предписаното в чл.107, ал.3 НПК. Наказанията в размера, който е определил въззивният съд, не са несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 НПК. Всички обстоятелства, които имат значение за характера и степента на отговорност, са оценени с оглед изискването да се наложи санкция в съответствие с принципа за индивидуализация на наказанието. Съдът е взел предвид данните за личността на подсъдимия, поведението му в обществото, степента на участие, подбудите, последиците. С оглед обществената опасност на личността му и на извършеното няма основание да се проявява по-голямо снизхождение и да се намалява до размер с възможност за приложение на чл.66, ал.1 НК, каквото е искането в жалбата. В определения размер и режим на изтърпяване ще бъдат постигнати целите по чл.36 НК. Установените обществена опасност на личността и на деянията са основанието за извод, че подсъдимият следва да бъде изолиран от обществото с оглед преоценка на поведението към спазване на законите в страната. Жалбата на подсъдимия Г. е неоснователна. В частта за нарушение на закона е направена оценка на показанията на свидетели и заключение, че няма доказателства подсъдимият да е участник в извършване на престъпленията, за които му е повдигнато обвинение. По съществото си представлява довод за необоснованост и искане за приемане на различна фактическа обстановка, която да обоснове оправдаване на подсъдимия. От изложените по-горе съображения следва, че въззивният съд не е допуснал процесуални нарушения при проверка и оценка на доказателствените източници. Касационната проверка на фактическите положения не е допустима от закона, тъй като обосноваността не е предвидена като самостоятелно основание според чл.348, ал.1 НПК. Наказанието в размер на 3 години не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 НПК. Въззивният съд подробно е обсъдил и възприел оценката на установените индивидуализиращи обстоятелства. Отчел е степента на участие и е направил извод, че справедливо и съответно на целите по чл.36 от НК е наказание в размер на 3 години, в който смисъл е изменил присъдата. Няма основание, което да не е взето предвид или да е оценено във вреда на подсъдимия. По-голямо снизхождение при установените обществена опасност на личността и деянието, последиците, подбудите не следва да се проявява и няма основание за определяне на по-малък размер. Срокът на изпитание, определен в максимално предвидения срок, съответства на необходимостта за постигане целите не само на специалната, но и на генералната превенция. Деянието по чл.142 НК съдържа в себе си висока степен на обществена опасност и въпросът за наказанието не може да се разглежда едностранно. Поведението му след деянието и по време на наказателното производство, характерът на извършените престъпления, които очевидно съдържат в себе си висока степен на обществена опасност, прогнозата, че целите по чл.36 НК не могат да бъдат постигнати за по-кратък срок, дават основание за извод, че този срок е необходим за действителното му поправяне. Жалбата на подсъдимия Г. е неоснователна. Възраженията за неправилност на въззивното решение са само декларирани, без да са подкрепени с доводи, поради което не следва да бъдат обсъждани. Неоснователно се поддържа, че въззивният съд не е взел предвид относими за решаване на въпроса за отговорността по чл.142 НК обстоятелства, каквито са болестното състояние на подсъдимия и последователното му поведение по време на процеса като израз на признание и желание да съдейства за изясняване на обективната истина по делото. От мотивите е видно, че съдът е взел предвид всички индивидуализиращи обстоятелства. Не е допуснал нарушение на правилата за индивидуализация. Отчел е и правилно е оценил данните за личността на подсъдимия, за неговото поведение като израз на отрицателна оценка по време и след извършване на деянията, на извършеното и последиците, данните за психическото му здраве и влиянието върху цялостното му поведение и за степента на участие. Обсъдил е данните за предходни осъждания и е направил корекция на изводите за многобройност като е приел, че от значение е само наложеното му с присъдата по нохд № 23/2006 год. наказание като правилно го е определил със значение на отегчаващо обстоятелство. Предвид оценката на съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства съдът е намалил наказанието до 4 години лишаване от свобода, което е справедливо и съответстващо на целите по чл.36 НК, защото няма очевидно несъответствие по критериите, посочени в чл.348, ал.5, т.1 НПК. Искането за отхвърляне на гражданския иск е обвързано с доводите за невиновност, които по изложените съображения са неоснователни. Правното основание е чл.45 ЗЗД и законосъобразно въззивният съд е приел, че подсъдимите, включително Г., следва да носят гражданска отговорност. Предвид изложеното и като намира, че въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл.339, ал.2 НПК, а вътрешното си убеждение е формирал съгласно чл.14 НПК, решението следва да бъде оставено в сила. На основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 312/13.08.2014 год. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, втори състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: