Р Е Ш Е Н И Е № 409 гр.София, 15.11.2013 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3424/ 2013 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 721/ 06.06.2013 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 3424/ 2013 г. по жалба на Н. Х. Б. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 160 от 25.01.2013 г. по гр.д.№ 2629/ 2012 г., с което е отхвърлен предявения от касатора против Д. Н. Т. - Б. иск за заплащане на сумата 20 000 евро (частичен иск от вземане в общ размер 100 000 евро). Обжалването е допуснато по материалноправните въпроси дължи ли продавачът на чужда вещ заплащане на получената от него цена на действителния й собственик и за реда за защита на собственик, чиято вещ е продадена без негово знание и съгласие. По тези въпроси съдът съобразява установената трайна съдебна практика (срв. решение № 351 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4635/ 2008 г., IV г. о., решение № 854 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 578/ 2010 г., IV г. о., решение № 204 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 607/ 2011 г., ІV г.о. и др.), според която продажбата на изцяло или отчасти чужда вещ не е нищожна сделка, но не може да бъде противопоставена на действителния собственик (съсобственик). Предвиденото в материалния закон вещно-транслативно действие на отчуждителните договори (чл.24 ал.1 ЗЗД), настъпва само ако волеизявяващото за прехвърлител лице е притежавало правата, който прехвърля. В противен случай волеизявяващото за приобретател лице не придобива тези права. В частност, титулярът на вещно право или идеална част от него, който не е участвал при договарянето за отчуждаването му, не губи собствеността си в случаите, когато трето лице, претендиращо да е едноличен собственик, е сключило договор за продажба. По същата причина обаче действителният собственик (съсобственик) няма право да претендира от продавача - мним собственик (съсобственик) заплащане на част от продажната цена на договорно основание, тъй като договорът няма действие за него – чл.21 ал.1 ЗЗД. Действителният собственик (съсобственик) може да защити правата си като предяви ревандикационен иск срещу кое да е лице, което държи вещта, без да може да му бъде противопоставена сделката, сключена без негово участие. Ако той е изгубил възможността да защити правото си на собственост (било защото друг е придобил това право или тъй като е налице законна пречка за сезиране на правораздавателните органи), продавачът по сделката се обогатява неоснователно за сметка на действителния собственик с получаване на съответната на вещното право на последния част от продажната цена. В тези случаи действителният собственик може да претендира от продавача изравняване на неоснователното обогатяване за чужда сметка по правилата на чл.59 ЗЗД. С иск по чл.45 ал.1 ЗЗД действителният собственик може да търси обезщетение за вредите от лицето, което противно на добрите нрави го е убедило да се откаже от иска за защита на вещни права с обещание да отстрани неоснователното обогатяване, което обещание не е имало намерение да изпълни. Предвид този отговор на въпроса, по които обжалването е допуснато, касационната жалба е основателна. Въззивният съд е квалифицирал предявения иск по чл.45 ал.1 ЗЗД въз основа на твърденията на ищеца в исковата молба, според които се претендира обезщетяване на вреди, причинени с виновни и противоправни действия на ответницата. Ищецът излага, че е съсобственик с ответницата на недвижим имот в [населено място], но последната, без да има законно основание за това, се снабдила с нотариален акт като единствен собственик на имота и впоследствие го отчуждила. Предявен бил иск за защита на правото на собственост на ищеца, но предвид започналите преговори с ответницата за извънсъдебно уреждане на спора, той бил убеден да се откаже от спорното право и производството по иска за собственост било прекратено. При вече настъпила невъзможност за ищеца наново да предяви иска за защита на вещните си права, ответницата отказала да финализира преговорите за спогодба и по този начин го увредила със сумата 100 000 евро – равностойна на притежаваните от ищеца ½ ид.ч. от партерния и втори надпартерен етаж на сградата. При тези фактически твърдения правилно въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за обезщетяване на вреди от деликт, а не от договорно неизпълнение, но неправилно е обсъждал като правопораждащо фактическо твърдение на ищеца единствено извършената от ответницата продажба на чужда вещ. П. поведение в случая се обосновава с последващите действия на ответницата, която е подтикнала ищеца да се откаже от защитата на вещните си права. Твърди се нейно недобросъвестно поведение, изразяващо се във въвеждане в заблуждение относно готовността за извънсъдебно уреждане на спора. Това твърдение на ищеца не е обсъдено, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено, а доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция. По делото е установено, че ищецът и праводателката на ответницата са законни наследници при равни права на Т. Х. Б., която пък се явява единствен приел наследството наследник на Т. Г. И. и Ц. Г. И., починали съответно през 1957 и 1968 г. Приживе от Т. Г. И. били отчуждени по реда на ЗОЕГПНС партерен и втори надпартерен етаж от триетажна жилищна сграда в [населено място], като освободен от отчуждаване бил само първия надпартерен етаж от сградата. Този етаж, по реда на наследяването преминал в собственост на Т. Б., а след нейната смърт бил наследен от праводателката на ответницата Л. Б., тъй като през 1891 г. ищецът Н. Б. заявил изрично отказ от наследството на Т. Б.. С влизане в сила на ЗВСОНИ на наследниците на Т. и Ц. И. била възстановена собствеността върху партерния и втори надпартерен етаж от триетажната сграда, като Л. Б. се снабдила с нотариален акт, признаващ я за изключителна собственица на тези имоти и впоследствие ги прехвърлила на дъщеря си – ответницата Д. Т. – Б.. Ответницата продала цялата сграда с нотариален акт от 12.09.2007 г. на трето лице, а ищецът, който претендирал да е собственик на ½ ид.ч. от партерния и втори надпартерен етаж от сградата, предявил срещу нея и третото лице иск за собственост. С молба от 17.04.2008 г. Н. Б. се отказал от този иск и производството по делото било прекратено. С нотариална покана от 19.11.2008 г. той поискал от ответницата да му заплати 1/3 от получената от продажбата сума, но чрез адвокат тя отказала. При тези факти искът е основателен, тъй като са налице всички елементи от фактическия състава по чл.45 ал.1 ЗЗД, твърдяни от ищеца. Той е собственик на ½ ид.ч. от партерния и втория надпартерен етажи от процесната сграда, като наследник на Т. и Ц. И., от които имотът е одържавен. С влизане в сила на ЗВСОНИ той получава ½ от правото на собственост върху тези обекти „екс леге” и към 1992 г. се легитимира като техен съсобственик. Направеният през 1981 г отказ от наследството на Т. Б. няма действие по отношение на реституираните имоти, съгласно чл.91а ЗН. Неоснователен е доводът на ответницата, че праводателката й Л. Б. е придобила собствеността върху цялата сграда по давност, защото давностно владение не може да бъде установено по скрит начин. В случаите, когато един от няколко сънаследници ползва цялата съсобствена вещ, предполага се, че той е владелец за своята идеална част и държател за идеалните части на останалите съсобственици. Ако е променил намерението си по отношение на чуждите идеални част, тази промяна е релевантна за установяване на давностно владение, само доколкото е доведена до знанието на останалите съсобственици (Тълкувателно решение № 1/ 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/ 2012 г., ОСГК на ВКС). Няма данни в случая ответникът да е бил известен за промяната в намеренията на праводателката на ищцата за своене на неговите идеални части от вещта, поради което срещу него давност срещу него не е текла. С извършената през 1999 г. сделка Л. Б. не е могла да прехвърли на ответницата повече права, отколкото сама е притежавала, поради което Д. Т. – Б. не е станала собственик на ½ ид.ч. от партерния и втори надпартерен етажи на сградата. Съответно извършеното от самата ответница през 2007 г. отчуждаване на цялата сграда не е противопоставимо на ищеца, касателно неговите вещни права. Той е останал собственик на ½ ид.ч. от партерния и втори надпартерен етажи и се е възползвал от законовата възможност да предяви иск за защитата им. Съдът намира за доказани твърденията на ищеца, че ответницата го е убедила да се откаже от този иск, като е обещала извънсъдебно уреждане на отношенията им, както от самия факт на отказа, така и от съдържанието на последвалата кореспонденция между страните. Това поведение е недобросъвестно и ангажира отговорността на ответницата да обезщети ищеца за вредите, настъпили от това, че законът вече не допуска той да предяви наново иск за защита на вещните си права. Количествено тези вреди се съизмерват със стойността на правото, на което вече не може да бъде дадена защита. Според приетото по делото заключение, пазарната оценка на правото на собственост върху процесните обекти е 566 100 лв, за ищеца вредата е в обема на ½ идеална част, или 233 050 лв. В настоящето производство той претендира частично обезщетение (20 000 евро), което е по-малко от установените вреди. Поради изложеното съдът приема, че искът е доказан и по размер и следва да се уважи изцяло с присъждане на законната лихва и разноските за трите инстанции. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 160 от 25.01.2013 г. по гр.д.№ 2629/ 2012 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Д. Н. Т. – Б., гражданка на Ф. Република Германия, *****Р., Р. № **, да заплати на Н. Х. Б., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 20 000 (двадесет хиляди) евро обезщетение за имуществени вреди – частично от вземане в общ размер 100 000 евро, със законната лихва върху тази сума от 09.03.2009 г. до окончателното й изплащане и сумата 3 130 лв (три хиляди сто и тридесет лева) разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: