Р Е Ш Е Н И Е № 173 София 12.01.2011 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Любка Илиева ЧЛЕНОВЕ : Радостина Караколева Мариана Костова при участието на секретаря Милена Миланова, като изслуша докладваното от съдията К. т.д. №901 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производство по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. В. от гр.С. чрез адв. М. С., срещу решение №5 от 12.06.2009г. по т.дело № 31/2009г. по описа на Силистренския окръжен съд, с което e признато по отношение на касатора, че П. И. И. от с.гр. не му дължи сумата от 9000лв., с основание запис на заповед от 15.10.2000г. за сумата от 54 000лв., предявен като частичен иск, въз основа на който има издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело № 1093/2003г. на районен съд – С.. Жалбоподателят В. В. излага оплаквания за постановяване на обжалваното въззивно решение при пороци, обективиращи приложението на трите отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, поради което се претендира касирането и отхвърляне на установителния иск като неоснователен, алтернативното искане е за връщане на делото за ново разглеждане от Силистренския окръжен съд. Касационната жалба се поддържа от касатора в съдебно заседание и в представени по делото писмени бележки. Ответникът по касация П. И. И. не заявявя становище по съществото на касационната жалба. Касационното обжалване е допуснато с определение №594 от 14.07.2010г. по конкретното дело по процесуалния въпрос за разпределение на доказателствената тежест между страните по предявения отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, респ. чл.254 ГПК отм. и значението на неявяването на ответника по реда на чл.176 ГПК да отговори на поставени от ищеца въпроси, въпрос решен в противоречие с решение №60 от 11.І.1962г. по гр.дело №10021/61г. на І г.о. на ВС. Върховният касационен съд, ТК състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло предявения отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК въззивният съд е приел, че ответникът В. П. В. с неявяването си в съдебно заседание да отговори на поставените му въпроси, е създал пречки ищецът П. И. И. да установи, че задължението по записа на заповед е без причина, поради което той се е освободил от презумцията по чл.26, ал.2 ЗЗД, тъй като е предприел доказване на твърдението си, чрез доказателственото искане за призоваване на ответника при условията на чл.176 ГПК. Счетено е, че не могат да се създават стимули за която и да е от страната, да предпочете да не се яви в съдебно заседание, отказвайки своето съдействие за изясняване на истината и в същото време да черпи изгодни за себе си последици от неявяването, избягвайки да обективира твърдения относно неизгодни за себе си факти. На направеното при предявяването на записа на заповед заявление от издателя, че дължи сумата, съдът е отдал значението на прекъсване на давността, но не и че съдържа основанието за дължимост на сумата. Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно. Предявеният иск намира правното си основание в чл.124 ГПК. С предявяването на отрицателния установителен иск ищецът иска да докаже, че не дължи сумата от 9000лв., частично предявен иск от сумата 54 000 лв., по изпълнителен лист от 17.12.2003г. по ч.гр.дело №1093/2003г., издаден на основание чл.237, б”д” ГПК / отм/ въз основа на запис на заповед от 15.10.2000г. Твърди се, че записът на заповед е недействителен, тъй като не обезпечава каузално отношение, че между издателя и поемателя няма установена договорна връзка или каквото и да е друго съглашение, поради което не съществува и менителничното отношение. Исковата молба не съдържа конкретни факти отнасящи до причината за издаването на записа на заповед. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефект. Съобразно константната практика на ВКС, предмет на исковото производство по чл.254 ГПК отм., аналогичен чл.124, ал.1 ГПК, е съществуването на самото изпълняемо право. Предмет на установителния иск по конкретното дело е оспорване на вземането на кредитора / поемателя / по записа на заповед, като длъжникът трябва да изчерпи всичките си възражения срещу вземането. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжника възраженията си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни /срещу формата или съдържанието на записа на заповед/, така и лични, основани на отношенията ме с кредитора – заплаха, насилие и др. В конкретния случай не се оспорва авторството на ищеца, като издател на записа на заповед, както и че документа отговаря на съдържанието по чл.535 ТЗ. Ищецът обаче не е изложил конкретни факти станали причина за издаването на записа на заповед и срещу вземането на ответника, които да могат да бъдат преценяване като абсолютни или лични. Общото оспорване на вземането срещу него по редовния от външна страна менителничен документ, не представлява възражение на длъжника срещу вземането. Ако длъжникът беше направил конкретни възражения срещу вземането, то тогава поемателя по записа на заповед, в случая касатора, ще трябва да докаже фактите от които вземането произтича, вкл. каузалното правоотношение. В нарушение на чл. 154, ал.1 и чл.176, ал.3 ГПК въззивният съд е приел за доказан предявения отрицателен установителен иск. Ищецът не само не е конкретизирал възраженията си срещу вземането по записа на заповед, но е направил и извънсъдебно признание на дълга на два пъти – при предявяване на ефекта на 1.11.2000г. и на 19.12.2003г. и за неправилен следва да се счита извода на въззивния съд, че тези изявления могат да бъдат преценявани само с оглед на течение на погасителната давност. В нарушение на чл.176, ал.3 ГПК въззивният съд е приел, че ищецът се освобождава от презумцията на чл.26, ал.2 ЗЗД само с оглед на извършеното процесуално действие по чл.176, ал.1 ГПК. Разпоредбата има предвид, че могат да бъдат приети за доказани само конкретни обстоятелства/ факти/, за които другата страна твърди ще съществуват или не съществуват, а както се посочи такива в исковата молба и във въпросите по чл.176, ал.1 ГПК не се съдържат. С оглед на изложеното искът по чл.124 ГПК се явява недоказан. Обжалваното решение като неправилно ще следва да бъде отменено и поради това, че не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, на основание чл.293, ал.1 ГПК първоинстанционното решение ще следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода на делото и направеното искане по чл.80 ГПК в полза на ищеца се присъждат разноски в размер на 1610лв. Водим от горното съставът на Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №5 от 12.06.2009г., постановено по т.дело №31/2009г. на Силистренския окръжен съд, гражданска колегия, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 41 от 17.02.2009г., постановено по гр.д.1512/2008г. на Силистренския районен съд, с което е отхвърлен иска на П. И. И. от гр. С. срещу В. П. В. от с.гр., че не дължи сумата от 9000лв., част от поето задължение по запис на заповед от 15.10.2000г. за сумата от 54 000 лв. и за обезсилване на изпълнителния лист от 17.12.2003г., издаден въз основа на запис на заповед от 15.10.2000г., като неоснователен. ОСЪЖДА П. И. И. от гр. С., ЕГН xxxxxxxxxx да заплати на В. П. В. от с.гр. ЕГН xxxxxxxxxx разноски в размер на 1610лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: