Р Е Ш Е Н И Е № 181 гр. Софя, 22.07.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 448/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационен протест на прокурор при ОП – Габрово срещу присъда № 7 на Габровския окръжен съд, постановена на 15.01.2014 г. по ВНОХД № 189/2013 г. по описа на същия съд. В касационния протест са релевирани възражения за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваната присъда, като се отправя искане за отмяната й и връщане на делото за ново въззивно разглеждане поради нарушение на материалния закон. Прокурорът счита, че по делото била установена безспорна фактическа обстановка, при която се установявало, че подсъдимата Р. Г. придобила процесното оръжие, предмет на обвинението, което впоследствие било скрито от баща й. От показанията на полицейските служители било видно, че именно подсъдимата предала пушката и посочила мястото, където тя била дълго време укривана. Показанията на разпитаните свидетели и обясненията на другия подсъдим категорично сочели на обстоятелствата, че именно подсъдимата придобила пушката, защото знаела мястото на нейното укриване, посочила укритието и предала оръжието, които факти обосновавали умисъла й за придобиването му. В същата насока следвало да се отчете и поведението й, че след освобождаването на подсъдимия П. от затвора, тя отказала да му върне пушката, а я предала на компетентните полицейски органи. Значение имал и фактът, че подсъдимата Г. не обжалвала постановената от първоинстанционния съд осъдителна присъда, с което на практика заела становище на съгласие със съдебния акт. От приложения бюлетин за съдимост било видно, че тя вече имала постановена присъда за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК и била наясно с действията си по придобиване и предаване на пушката. Следвало да се зададе и въпросът защо след влизането на подсъдимия П. в затвора тя не предала оръжието веднага, а сторила това едва през м. март 2013 г. По изложените съображения прокурорът твърди, че при установените по делото факти Габровският окръжен съд в нарушение на закона приел, че извършеното от подсъдимата не съставлявало престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП не поддържа протеста на прокурора при ОП – Габрово. Подсъдимата Р. Г. и нейният защитник адв. Д. не се явяват, редовно призовани. По делото е постъпило писмено становище от защитника на подсъдимата, в което са изложени доводи за неоснователност на протеста. Към ВКС е отправено искане да остави в сила атакуваната въззивна присъда като законосъобразна и постановена при липса на съществени процесуални нарушения. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 80 от 07.11.2013 г., постановена по НОХД № 482/2013 г., Севлиевският районен съд е признал подсъдимия П. М. П. за виновен в това, че на неустановена дата в началото на м. юни 2011 г. в землището на [населено място], община Севлиево, предал на Р. Я. Г. огнестрелно оръжие – гладкоцевна ловна пушка марка „О.”, кал. 12, с фабричен номер T., без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на девет месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС. Със същата присъда съдът е признал подсъдимата Р. Я. Г. за виновна в това, че на неустановена дата в началото на м. юни 2011 г. в землището на [населено място], община Севлиево, придобила от подсъдимия П. М. П. огнестрелно оръжие – гладкоцевна ловна пушка марка „О.”, кал. 12, с фабричен номер T., без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК я е осъдил на седем месеца лишаване от свобода. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът е кумулирал определените на подсъдимата наказания по настоящото дело, по НОХД № 285/2012 г. по описа на Троянския районен съд и по НОХД № 371/2012 г. по описа на Троянския районен съд, като й наложил най-тежкото от тях, а именно една година лишаване от свобода, изпълнението на което наказание отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. По жалба на защитника на подсъдимия П. М. П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 189/2013 г. по описа на Габровския окръжен съд, като с нова присъда № 7 от 15.01.2014 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 и чл. 338 от НПК въззивният съд е отменил присъдата на РС – Севлиево в частите, касаещи подсъдимата Р. Г., като я оправдал изцяло по обвинението по чл. 339, ал. 1 от НК, а в останалата част е потвърдил първоинстанционната присъда. Присъдата на Габровския ОС е била обявена на 15.01.2014 г., като касационният протест е подаден на 29.01.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустим – подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледан по същество, касационният протест на прокурора при ОП – Габрово е неоснователен. В протеста (вх. № 335/29.01.2014 г. на ОС – Габрово) и в допълнението към него (вх. № 681/25.02.2014 г.) изрично е посочено само касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, което ограничава пределите на касационната проверка единствено до съответствието на правните изводи с установените от въззивния съд факти. Претендира се и „необоснованост” на постановената от въззивния съд нова присъда, която обаче не е изведена като самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК. Касационният съд не разполага с правомощие да проконтролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, поради което изведените от Габровския ОС фактически констатации, както и достоверността на доказателствените източници, с които те са аргументирани, не подлежат на преразглеждане в касационното производство. Настоящият състав на ВКС може само да провери процесуалната дейност на Габровския ОС за наличието на нарушения, които съдът проследява служебно и без да е изрично сезиран от страните. В този аспект касационният съд констатира, че в хода на събирането и проверката на доказателствата е спазен регламентираният процесуален ред, като не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на оправдателните изводи на съда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, Габровският окръжен съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Севлиевския районен съд, включително и в частите, касаещи необжалвалата подсъдима Р. Я. Г.. В рамките на правомощията си по чл. 314, ал. 2 от НПК въззивният съд е дал нова правна оценка на приетите фактически положения във връзка с поведението на подсъдимата Г., при които правилно е намерил основание за отхвърляне на извода за виновността й. По същество, и двете съдебни инстанции безпротиворечиво са възприели основните моменти от фактологията на деянието на подсъдимата Г., значими за правилното решаване на делото в тази му част, неоспорени и от прокурора: През 2011 г. подсъдимият П. М. П. и подсъдимата Р. Я. Г. живеели на съпружески начала. Подсъдимият П. се сдобил по неустановен начин с гладкоцевна ловна пушка марка „Ор.”, кал. 12, с фабричен номер T.. През м. юни 2011 г. му предстояло влизане в затвора – Ловеч за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Поради това на неустановена дата в началото на м. юни 2011 г. той отишъл в дома на св. Я. Я., баща на подсъдимата Г., в [населено място], махала „Д.”, където живеела и тя. Донесъл пушката и я дал на подсъдимата, за да я скрие, за времето, докато е в затвора. Св. Я. веднага взел оръжието от дъщеря си и го скрил до изсъхнало дърво в близост до стопанска постройка до къщата му. През м. септември 2012 г. подсъдимият П. бил освободен от местата за лишаване от свобода и започнал да си търси пушката. Св. Я. обаче не му я върнал под претекст, че оръжието било откраднато. И подсъдимата Г., и баща й се страхували от агресивното поведение на подсъдимия П.. Поради опасенията си, че пушката може да бъде използвана срещу нея, баща й или други хора, на 08.03.2013 г. подсъдимата Г. уведомила органите на МВР за местонахождението на оръжието и им го предала доброволно, за което бил съставен протокол за доброволно предаване. Основните отлики между първоинстанционния и въззивния съдебни актове се коренят в дадената от инстанциите различна правна интерпретация на установената по делото фактология. Районният съд е приел, че с действията по приемане на донесеното от подсъдимия П. оръжие, подсъдимата Г. го „придобила”, с което осъществила състава на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК. За да обоснове правните си изводи за обективна и субективна несъставомерност на установените факти по състава на инкриминираното престъпление, въззивният съд пък се позовал преди всичко на обстоятелството, че инкриминираната ловна пушка била само кратковременно „приета” от подсъдимата, без това да е довело до преминаване на правото на собственост върху вещта. ВКС споделя както постигнатия с новата присъда краен резултат по делото, така и изчерпателно изложената в негова подкрепа аргументация. При установената фактическа обстановка, направените от Габровския ОС правни изводи са правилни. Доводите, залегнали на л. 11 – 13 от мотивите на въззивната присъда, като юридическа конструкция по отношение на обективните и субективните признаци на придобиването на огнестрелно оръжие като форма на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК са законосъобразни и са вярно съотнесени към конкретната фактология на разглеждания казус. По делото не съществува надлежна доказателствена основа за правна интерпретация на поведението на подсъдимата Г. като „придобиване” на огнестрелно оръжие. Въззивният съд законосъобразно е отчел, че придобиването е обвързано със собствеността, защото се обуславя от преминаването на предмета на престъплението в патримониума на дееца. Придобиването може да бъде осъществено по правомерен или неправомерен начин, възмездно или безвъмездно, чрез различни способи – напр. намиране, чрез правна сделка (закупуване, дарение, замяна, по наследство и др.), като видът на правната сделка е без значение, и т.н. Същественото е, че тази форма на изпълнителното деяние се свързва с притежание, с включване на вещите, подлежащи на контрол по ЗОБВВПИ, в имуществената съвкупност на дееца, а не се изчерпва с обикновено фактическо действие по приемане на вещта и моментното й държане. Именно такова поведение всъщност е било осъществено от подсъдимата в конкретния казус – подсъдимият П. й дал ловната пушка, за да я пази, докато е в затвора, а св. Я. веднага след това взел от нея оръжието и го скрил, като впоследствие отказал да го върне на подсъдимия. Така установените от въззивната инстанция (а и от първоинстанционния съд) факти недвусмислено изключват не само извод, че подсъдимата се е сдобила със собственост върху пушката, но и че е упражнила дори кратковременна фактическа власт върху оръжието. Посочените в протеста факти, че тя е знаела къде е скрита пушката, посочила е скривалището на полицейските служители и им е предала доброволно оръжието не мотивират различни от изведените изводи. Тези нейни действия не могат да бъдат определени като „разпоредителни”, защото фактическата власт върху оръжието е упражнявал баща й, св. Я., който е скрил пушката със собствените си действия и по собствено решение е отказал да я върне на подсъдимия П.. С оглед на тези съображения касационната инстанция прие за неоснователно залегналото в касационния протест възражение, че поведението на подсъдимата представлявало „придобиване” на инкриминираното оръжие по смисъла на чл. 339, ал. 1, пр. 1 от НК. (Обвинителната теза по обсъждания въпрос, впрочем, е нееднозначна и вътрешно противоречива – от една страна се настоява, че подсъдимата Г. е придобила от подсъдимия П. инкриминираната пушка, а от друга, на л. 2 в допълнението към касационния протест е отразено твърдението, че „е владеела инкриминираната вещ по силата на споразумение с другия подсъдим за укриване и пазене на оръжието”, т.е. не за себе си). От субективна страна, фактът на придобиване задължително следва да е отразен в представното съдържание на дееца, който трябва да осъзнава, че предметът на престъплението се включва в патримониума му, и да манифестира отношението си към вещта като своя. В разглеждания случай, въззивният съд законосъобразно е разрешил и въпроса за субективната страна на деянието, като правилно е констатирал, че подсъдимата Г. нито е имала съзнанието на собственик, нито е демонстрирала такова по някакъв начин. Принципно, щом поведението на дееца от обективна страна не се субсумира под състава на чл. 339, ал. 1, т. 1 от НК, обсъждането на субективната страна на инкриминираното престъпление е безпредметно. Следва да се посочи обаче, че знанието на подсъдимата за мястото, където е била скрита пушката и доброволното й предаване на органите на МВР, поначало не биха могли да обосноват и субективната съставомерност на поведението й, защото оръжието не е било нейно и тя не е имала непосредствен досег с него. Фактът, че подсъдимата не е обжалвала първоинстанционната присъда, не е доказателство за извършено престъпление и от него не произтичат никакви аргументи в подкрепа на обвинението, като е недопустимо упражняването, респ. неупражняването, на правото на обжалване да се третира като улика за виновността на субекта на правото на защита. По изложените съображения, като е отменил осъдителната присъда на първоинстанционния съд и е постановил нова, с която е оправдал подсъдимата Р. Г. по повдигнатото й обвинение по чл. 339, ал. 1 от НК, въззивният съд не е допуснал нарушение на закона. Атакуваният съдебен акт на Габровския ОС е постановен в съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК, поради което настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на компетентността си и предоставените от закона правомощия следва да го остави в сила. Касационната инстанция констатира, че въззивният съд е допуснал сериозно нарушение на правото на защита на подсъдимата Г., като на практика я е лишил от право на участие във въззивното производство. Видно от протокола от проведеното на 15.01.2014 г. съдебно заседание (л. 17 от ВНОХД № 189/2013 г. на ГОС), подсъдимата Г. и нейният защитник адв. Д. са се явили в съдебното заседание, като адв. Д. дори е представил писмени възражения срещу подадената от подсъдимия П. въззивна жалба на основание чл. 322 от НПК. В протокола са били отразени декларациите на подсъдимата и защитника й, че „не се присъединяват към жалбата” на подсъдимия П.. След изслушване на изявленията им, съдът, макар че не ги е освободил от съдебната зала, не ги е допуснал до ефективно участие във въззивното производство – не е изслушал становището им по хода на делото и защитните им речи, нито е предоставил последна дума на подсъдимата. Страните във въззивното производство са същите, които са участвали и в първоинстанционното съдебно производство. Тяхното процесуално качество и правото им на участие в насроченото въззивното съдебно заседание не са поставени в зависимост от условието дали са обжалвали или не първоинстанционния съдебен акт. Субектите на правото на защита имат неотменимо право да участват в съдебното заседание на втората инстанция и да отстояват своите права и законни интереси, като обосновават становището си за необходимостта присъдата да се отмени, измени, потвърди, независимо дали са упражнили правото си на обжалване срещу първоинстанционния съдебен акт. Това е така, защото съгласно чл. 314 от НПК въззивният съд извършва пълна служебна проверка на атакуваната присъда, без да е ограничен от посочените от страните основания, като разполага с правомощия да отмени или измени присъдата и в необжалваната част, и по отношение на необжалвалите лица. (Такава именно процесуална ситуация се е развила в разглеждания случай – подсъдимата Г. е била оправдана, въпреки че не е обжалвала присъдата на районния съд). Правото на лично участие не зависи и от обстоятелството дали необжалвалият подсъдим се е присъединил по реда на чл. 320, ал. 5 от НПК към вече подадената жалба. С присъединяването необжалвалият подсъдим придобива качеството на жалбоподател с произтичащите от това последици (напр. правото на касационно обжалване). Отказът да се присъедини към подадената жалба обаче не го лишава от правото да участва в процеса. При това, в конкретния казус въобще не са били налице предпоставки за присъединяване на подсъдимата Г. към жалбата на подсъдимия П.. Съгласно чл. 320, ал. 5 от НПК правото на присъединяване е установено само по отношение на съучастници, каквито Г. и П. не са с оглед повдигнатите им обвинения. Допуснатото от въззивния процесуално нарушение без съмнение е особено съществено такова по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и поначало обуславя отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. В случая единствената причина касационният съд да не упражни правомощието си по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК е фактът, че подсъдимата Г., чиито процесуални права са били ограничени, е оправдана със съдебния акт. Оправдателната присъда е „резултат на пълната реализация на процесуалните права на обвиняемия” (Р № 442-2000-І), поради което не може да се отменя, а делото – да се връща за ново разглеждане с цел отстраняване на нарушения на процесуалните права на оправдания подсъдим. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 7 от 15.01.2014 г., постановена по ВНОХД № 189/2013 г. по описа на Габровския окръжен съд. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.