1 Р Е Ш Е Н И Е № 486 София, 22 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети октомври 2010 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Павлина Панова при секретаря Л. Гаврилова и в присъствието на прокурора от ВКП Д. Генчев, като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 503/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на частния обвинител и граждански ищец Т. С. С. срещу въззивно решение № 138 от 07.06.2010 г., постановено от Великотърновски апелативен съд по ВНОХД № 119/2010 г. , с което е била потвърдена първоинстанционна присъда № 8 от 05.02.2010 г., постановена от П.ски окръжен съд. С първоинстанционната присъда, постановена по НОХД № 249/2008 г., подс. Х. М. М. e бил признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 343 ал.1 б.В от НК, за това на 14.05.2005 г. в гр. П. при управление на МПС – т.а. „М. Актрос” с ДК № ЕН 8517 АМ и ремарке с ДК № ЕН 1308 ЕХ да е нарушил правилата за движение по чл. 20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП и чл. 76 и чл. 77 от ППЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на Н. А. М.. Касационната жалба, подадена от името на частния обвинител, релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК - нарушение на материалния и на процесуалния закони. В обхвата на първото касационно основание се сочат аргументи за това, че неоснователно не е било изменено обвинението спрямо подсъдимия, тъй като са му били вменени във вина допуснати нарушения на правила за движение, които са неотносими към пътната обстановка, а е следвало да се посочат нарушения на чл. 25 ал.1 , чл. 116, чл. 119, чл. 120 ал.1 и ал.2 от ЗДвП, както и че неоснователно не е било изменено обвинението за причиняване на съставомерния резултат при самонадеяност, а не при небрежност като форми на непредпазливата вина. Като основания за въвеждане чрез жалбата на второто касационно основание се визира нарушение на реда на събиране и анализ на доказателствата, поради неправилния избирателен подход на съда да цени едни от показанията на св. Г., а не на всички в тяхната цялост, както и нарушение на чл.13 от НПК, дължащо се на отказа на съда да назначи нова А.. Поддържа се и довод за порок във въззивното решение поради липса на мотиви относно крайния извод за липса на субективната страна на престъплението по чл. 343 ал.1 б.В от НК. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция повереникът на частния обвинител поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направеното искане. Представителят на В. касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата, като счита, че водачът не може да се освободи от наказателна отговорност, тъй като е длъжен да знае какво става пред автомобила му преди да предприеме определена маневра. Намира, че въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на частния обвинител е неоснователна. Върховната съдебна инстанция не констатира наличие на твърдените в касационната жалба съществени процесуални нарушения: По същество се твърди, че такова нарушение е налице с оглед на това, че както първоинстанционният, така и въззивния съд са кредитирали показанията на св. Г. Г. – единствен очевидец на инцидента, дадени пред друг състав на съда при предходно разглеждане на делото /НОХД № 761/06г. на П.ски ОС/, а не и показанията му пред последния състав на първоинстанционния съд. По този начин се разкъсвало единството на показанията на свидетеля и се проявявало избирателно отношение към тях. Този свидетел е бил разпитан пред първоинстанционния съд двукратно – показанията му са закрепени съответно на л. 53 от НОХД № 761/06г. и на л.74 от НОХД № 249/08 г. В тях св. Г. е изложил добросъвестно всички факти, които са му били известни във връзка с пътната обстановка преди и по време на пътния инцидент. В показанията си ясно е демонстрирал, че подсъдимият е спрял на кръстовището на около 1-2 метра преди пешеходната пътека, изчакал е светването на зелен сигнал на светофара за своята посока на движение, изчакал е известно време и едва тогава е потеглил. Заявил е, че пешеходката е предприела пресичане на платното отдясно наляво за посоката на подсъдимия на зелен за нея сигнал на светофара, че е дошла задностранично на камиона, движейки се близо до него, че не е била на пешеходната пътека, заобиколила е каросерията и минала пред него, в който момент е светнал червен сигнал за нея. Пешеходката е спряла непосредствено пред камиона на не повече от 50 см. от каросерията, като дори се е подпряла на нея, като поведението й за свидетеля било необяснимо. Вярно е, че първостепенният съд е отдал предпочитание на показанията на свидетеля при първото разглеждане на делото, но не се констатира въззивният съд да е игнорирал тези, които св. Г. е депозирал при повторното разглеждане на делото. Напротив, на л. 3- л.5 от решението въззивната инстанция е подложила на подробен и задълбочен анализ показанията на свидетеля пред двата първоинстанционни състава и е изразила становището си, че те не съдържат съществени противоречия, че са налице само известни неточности, поради което е застанала на позиция, че „не е пречка да се ползват и приобщените, и депозираните пред решаващия съд показания на свидетеля”. По този начин обективно въззивният съд е ползвал показанията на св. Г. в тяхната цялост, но въпреки това е приел същата фактическа обстановка като първоинстанционния съд. Обстоятелството, за което показанията на свидетеля се оказват решаващи, тъй като са единственото доказателствено средство – поведението на пешеходката на пътното платно, е проверено и чрез заключенията на автотехническите експертизи, поради което въззивният съд не може да бъде упрекнат, че произволно е приел за установен определен факт, без да изследва изцяло всички доказателства по делото. По този начин апелативният съд не е нарушил правото на частния обвинител да сочи доказателства, тъй като е използвал доказателствата от двете първоинстанционни производства, които са били приобщени по надлежния процесуален ред и на които не е придал значение, което те нямат, като с това не е навредил на процесуалната позиция на тази страна в процеса. Не е налице и другото твърдяно съществено процесуално нарушение–неоснователен отказ на първоинстанционния съд да допусне нова автотехническа експертиза. Видно от съдебния протокол на л. 401-405 от НОХД № 249/08 г. повереникът на частния обвинител /който тогава е бил. адв. Ф. Ф.ов/ не само, че не е направил искане за назначаване на повторна А., но и се е противопоставил на искането на защитата на подсъдимия за такава. Съдът е допуснал повторна А., която е изслушал на 05.02.2010 г. В това съдебно заседание повереникът активно е участвал в разпита на експертите /л. 454-л.458/, като е изразил позиция да се приеме тяхното заключение, след което е застанал на становището, че съдебното следствие следва да се приключи, без да поиска нова А.. Такава не е поискана и от въззивния съд – нито с въззивната жалба срещу присъдата, нито в самото съдебно заседание. При това положение липсват факти, които да сочат, че въззивният съд е следвало да допусне изслушване на нови експерти съгласно чл. 327 ал. 4 от НПК или пък да допусне преразпит на вече разпитаните такива съгласно чл. 327 ал.3 от НПК. Предвид особения характер на експертизата като доказателствено средство в наказателния процес нейната роля е да направи извод от едни факти, които са известни, за други факти, които не са известни и за които са нужни специални знания. В случая действително са липсвали нови факти, въз основа на които да се иска от въззивния съд да ги предоставя на експертите, за да направят свои експертни изводи. Затова тази експертиза, за която повереникът с касационната жалба некоректно твърди, че неоснователно е била отказана, не е била необходима дори и по служебна преценка на самия съд, тъй като тя с нищо не би запълнила липсващите факти в настоящия процес. Липсват доказателствени способи, които въззивният съд да е могъл, но да не е използвал в конкретното дело, за да се счете, че е допуснал нарушение на чл. 13 от НПК – че не е взел всички мерки, за да установи обективната истина. Поради това не е налице твърдяното в жалбата нарушение на чл. 13 от НПК. Не се констатира нарушение на процесуалния закон, а вследствие на него и на материалния такъв, поради това, че фактите по делото по мнение на жалбоподателя сочели на допуснато нарушение на други правила за движение - по чл. чл. 25 ал.1 , чл. 116, чл. 119, чл. 120 ал.1 и ал.2 от ЗДвП, които неоснователно не са били вменени във вина на подсъдимия. Следва да се посочи на жалбоподателя, че внесеният за разглеждане в съда обвинителен акт касае единствено обвинение за допуснато нарушение на правилата по чл. 20 ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, чл. 76 и чл. 77 от ППЗДвП. Обвинение за каквито и да е други нарушения на правилата за движение от страна на подс. М. не са били нито внасяни с обвинителния акт, нито повдигани по реда на чл. 287 от НПК в хода на първоинстанционното производство. При това положение нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд биха могли да излязат извън рамките на обвинението и да обсъждат твърдяното от частния обвинител противоправно поведение на подсъдимия на пътното платно. Повдигането на обвинение за престъпление от общ характер е функция, възложена съгласно чл. 46 ал.1 от НПК изключително и само на прокурора, като носител на държавното обвинение. Частният обвинител съгласно чл. 78 ал.1 от НПК има възможност само да поддържа обвинението наред с прокурора, но той няма правомощието нито да повдига ново обвинение, нито да изменя съществуващото /внесено с обвинителен акт от прокурора/. Частният обвинител С. би могъл да претендира в конкретния случай единствено осъждане на подс. М. за престъплението, в което е бил обвинен, не само като правна квалификация по НК, но включително и по отношение на нарушението на конкретното правило за движение по пътищата, вменено му в отговорност с обвинителния акт. Той не би могъл да претендира каквито и да е други нарушения на правилата за движение от страна на подсъдимия, които да са в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Като резултат от това никоя съдебна инстанция не би могла в случай, че констатира бездействие на представителя на държавното обвинение по чл. 287 от НПК, да връща делото на прокурора за повдигане на ново обвинение за допуснати други нарушения на правилата за движение. Ето защо в тази насока инстанциите по фактите не са допуснали нарушението, което се твърди в касационната жалба, и което да се е отразило върху неправилното приложение на материалния закон. Въз основа на прецизния анализ на доказателствата напълно законосъобразно въззивният съд е приел, че смъртта на Н. М. е резултат от „случайно деяние”, поради което е потвърдил оправдателната присъда. Подс. М. нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици в конкретната пътна ситуация, тъй като единствената възможна причина за настъпването на общественоопасния резултат е внезапното излизане на пострадалата на пътното платно в непосредствена близост до предната част на автомобила, необяснимото й спиране точно пред него, независимо, че в случая в близост е имало затревен разделителен остров на пътните платна. Липсват каквито и да е доказателства, които да сочат, че подсъдимият би могъл да очаква на това място – на около 50 см. от предната част на товарния автомобил, не върху намиращата се пред него пешеходна пътека и движейки се покрай автомобила му плътно вдясно, излизане на пътното платно на пешеходка, опитваща се да пресече отдясно наляво пред спрелия в очакване на зелен сигнал на светофара автомобил, както и да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Минималната скорост, с която се е задвижил подсъдимия – 3,8-7,4 км/час, изчакването няколко секунди от негова страна, за да направят маневрата стоящите вляво леки автомобили, времевата разлика от 6 секунди между края на зеления сигнал на светофара за пострадалата и началото на този за подсъдимия, сочат на внезапното и неправомерно като начин на придвижване появяване на пострадалата върху пътното платно. За М. невъзможността да забележи пострадалата като опасност на пътното платно при движение отдясно на автомобила и успоредно с него, заобикаляне откъм дясната гума плътно до него и внезапно спиране пред него, е физиологически и технически обусловена. По експертен път е установено, че човешкото око има 80 градусов ъгъл на виждане и обективно не би могло да се очаква, че подсъдимият е могъл да наблюдава пътното платно пред и около автомобила едновременно във всички монтирани в и извън кабината огледала. За да стори това, е следвало да ги „обходи” с поглед последователно, без да има нормативно регламентирано задължение в каква посока да стори това. При това положение само в единия от обсъдените от експертите варианти на движение на пострадалата – между точки П3 и П4 / фиг.№9 от АТЕ/, тя е могла да бъде видима за водача, но за интервал от 1,8-3,2 секунди и то при условие, че водачът точно в този интервал е гледал през дясното стъкло на кабината, след което е попаднала в невидимата за него зона около и пред автомобила. Пешеходката М. изцяло е била невидима при избрания от нея начин на пресичане в случай на такова между точки П1 и П2. При създалата се пътна ситуация, дори и да е предприела движение по пътното платно по начина, според който за кратко е могла да бъде видима за водача /който вариант е най-благоприятен за частния обвинител/, пострадалата не би могла във всички случаи да бъде възприета като опасност. Това е така, тъй като водачът М. не е бил длъжен да започне оглеждането на пътната обстановка в огледалата преди маневрата непременно отдясно наляво, а в случай, че е започнал да оглежда в обратния ред, то времето, за което е могъл да обходи с поглед огледалата /12 секунди/ многократно надвишава интервала от време, в който пешеходката е била видима за него. По този начин, в момента, когато погледът му е бил обърнат надясно /посоката, от която се е появила М./, тя вече е била невидима за него. Като резултат от това пострадалата не е могла да бъде възприето от водача като опасност на пътното платно, за да може да се изисква от него да съобрази поведението си преди предприемането на маневрата. Обстоятелствата по усложнената пътна обстановка са били такива, че водачът нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди, че внезапно непосредствено пред автомобила му ще се окаже пешеходец, който ще преустанови движението си. Ето защо правно обоснован е изводът, че поведението му не е виновно, а станалото ПТП е „случайно деяние”. Твърдението в касационната жалба за признаване на подс. М. за виновен при форма на непредпазливата вина „самонадеяност” при условие, че е бил обвинен само в „небрежност”, е неотносимо към обхвата на настоящия касационен контрол, тъй като той касае оправдателна първоинстанционна присъда и потвърждаващото я въззивно решение. Поради това изводите на осъдителния първоначален съдебен акт, който е бил отменен от предходен друг състав на въззивната инстанция, не са обект на проверка от ВКС. В този смисъл доводът в касационната жалба не се нуждае от отговор. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като не се констатират твърдените в касационната жалба процесуални нарушения. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 138/07.06.2010 г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 119/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.