2 Р Е Ш Е Н И Е № 214 гр. София, 19 юни 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева 2. Велислав Павков при секретаря Цветанка Найденова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5986 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Б. против решение № 494/21.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 571/2014 г. от ІІ състав на Апелативен съд – Пловдив. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание поддържа това свое становище, чрез процесуалните си представители. [фирма] не взима становище по касационната жалба. Касационното обжалване е допуснато с определение № 51/13.01.2015 г. на състава на ВКС. Процесуалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е относно доказателствената тежест от твърдението на ответник по спор за присъждане на неустойка, че е изправна страна по делото, както и относно доказателствените средства, с които следва да се докаже изправността на ответника, съдът е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, отразена в посочените от касатора решения № 467/07.07.2010 г. по гр.д.№ 231/2009 г. на ВКС, ІV гр.отд., решение № 235/15.04.2010 г. по гр.д.№ 673/2009 г. на ВКС, І-во гр.отд. По този правен въпрос, въззивният съд е приел, че ищецът е този, който следва да представи доказателства, че е изправна страна по договора, относно задължението на ответника да му прехвърли правото на собственост върху спорните имоти. По процесуалноправния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, състава на ВКС приема следното: Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Следва да се има предвид, че ако критериите, от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите до които, въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално. Това разрешение на процесуалния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е дадено с решения на ВКС №№ 467/07.07.2010 г. по гр.д.№ 231/2009 г. на ВКС, ІV гр.отд., решение № 235/15.04.2010 г. по гр.д.№ 673/2009 г. на ВКС, І-во гр.отд, постановени по реда на чл.290 ГПК и др., като тази задължителна съдебна практика се споделя и от настоящия състав на ВКС. По касационната жалба, състава на ВКС приема следното: Съдът е приел, че клаузата за договорената неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, каквото възражение е направено от ответника по делото, не е и прекомерна, като в тази насока също е приел, че направеното възражение е неоснователно. Приел е обаче, че по делото не са представени никакви доказателства, че финансовите отношения, регламентирани в чл. 5, между страните по договора са уредени, което е задължение на ищеца. Съдът е приел, че от нотариална покана /л. 139 – 140 от делото на ОС/, връчена на цедента по договора за цесия, от който черпи правата си ищеца по делото, че на 20.08.2012 г. , ответника е поканил цедента да заплати определена парична сума, съобразно чл. 5 от договор от 18.10.2006 г. и тъй като по делото липсват доказателства за плащане на сумата по тази покана и няма твърдения или доказателства са извършени плащания , съдът е приел, че такива не са правени. Въззивния съд е приел, че след като не са уредени всички финансови взаимоотношения, съобразно чл. 20 от процесния договор, не е възникнало и задължението за заплащане на неустойка както по отношение на първоначалния кредитор, така и по отношение на ищеца, който се явява цесионер по силата на договор за цесия от 16.07.2012 г., съобщен на длъжника на 21.07.2012 г., съобразно изискването на чл. 99 от ЗЗД и на това основание е отхвърлил предявения иск. Безспорно е по делото, че в предходно съдебно производство, предварителния договор е обявен за окончателен с влязло в сила съдебно решение. Безспорно е също така, че в производството по иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е предявен и при условията на кумулативно обективно съединяване на искове иск с правно основание чл.92 ЗЗД, предявен частично. Действително, със сила на пресъдено нещо се ползува единствено произнасянето на съда по влязлото в сила решение относно размера, предявен частично. По отношение на останалата част от претенцията за заплащане на неустойка, предмет на настоящото производство, силата на пресъдено нещо не се простира. Възраженията на ответника обаче, следва да се обсъждат дотолкова, доколкото са направени своевременно, в рамките на преклузивните срокове по чл.131 ГПК. С исковата молба и с отговора на същата се очертава и пределите на спора между страните, което се отразява с доклада по делото. В случая, с отговора на исковата молба, ответникът е направил възражения за нищожност на клаузата за неустойка, поради това, че е договорена без краен срок или предел на размера, като евентуално се прави и възражение за нейната прекомерност. Направено е и възражение за неоснователност на иска по отношение на претендирания размер на неустойката, като се твърди, че при определянето на размера следва да се има предвид квадратурата на всеки един от апартаментите и на тази база да се изчислява дължимата неустойка. Направено и възражение относно дължимия период, през която следва да се начислява неустойката за неизпълнение на задължението за прехвърлянето на правото на собственост, като според ответника, с оглед отговора на исковата молба, това е до деня, в който е влязло в сила решението, с което са обявени за окончателни предварителните договори, по предявените искове с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. В отговора на исковата молба не се прави възражение, че между страните по делото са налице неуредени финансови отношения, които да доведат до липса на основание за претендиране на дължимата съгласно чл.20 от договора неустойка. Единственото възражение, направено от ответника за неуредени финансови отношения, направено с отговора на исковата молба, е направено във връзка с твърдението на ответника, че за него не е възниквало задължението за прехвърляне на правото на собственост върху имотите, тъй като има неразплатени СМР по тяхното изграждане. Решението на въззивния съд е неправилно, поради постановяването му при съществено нарушение на процесуалните правила. Възражението на ответника, че са налице неразплатени СМР е направено във връзка с твърдението му, че за него не е възниквало задължението за прехвърлянето на правото на собственост върху имотите, оттам и не са дължи неустойка за неизпълнение на това негово задължение, като това възражение е направено своевременно, с отговора на исковата молба. Съдът е следвало да ограничи своето произнасяне по основателността на исковете единствено до преценката, възникнало ли е задължението на ответника да прехвърли правото на собственост, предвид направеното възражение за липса на предпоставките за това. Както бе отбелязано по-горе, със сила на пресъдено нещо не се ползува решението на съда по предявения иск с правно основание чл.92 ЗЗД извън присъдения размер. Със сила на пресъдено нещо обаче се ползува решението на съда, влязло в законна сила, с което е признато за установено между страните, че продавачът по предварителния договор не е изпълнил своето задължение да прехвърли собствеността. Със сила на пресъдено нещо е преклудирана възможността както на страните по делото, така и на съда да преразглежда въпроса за изправността на продавача по предварителния договор, относно неговото задължение да прехвърли собствеността. Със сила на пресъдено нещо е установено, че продавачът по предварителния договор не е изпълнил това свое задължение, като на това основание и съдът е постановил своето решение, с което е обявил за окончателен предварителния договор. По отношение на останалите доводи на въззивния съд – относно наличието на неуредени финансови взаимноотношения между страните, с оглед тълкуването на чл.20 от договора, подобно вързажение не е правено във връзка с възражение на ответника за недължимост на неустойката на това основание, а само доколкото е налице възражение за липса на валидно възникнало задължение за прехвърляне на собствеността, въпрос, който е разрешен със сила на пресъдено нещо, която съдът е следвало да зачете. Като е приел обратното, т.е. не е зачел силата на пресъдено нещо по отношение на това правоизключващо възражение на ответника, направено с отговора на исковата молба, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което е довело и до постановяването на неправилното въззивно решение. По отношение на направените в срок и допустими възражения относно нищожността на клаузата за договорна неустойка, както и за прекомерността на договорената неустойка, съдът е направил правилния и законосъобразен извод за тяхната неоснователност, като в тази част изводите на въззивния съд са законосъобразни. Следва да се отбележи обаче, че същите възражения са правени и в предходното гражданско дело. По тези възражения на ответника е налице влязло в сила съдебно решение, с което същите възражения са счетени за неоснователни, т.е. със сила на пресадено нещо е прието, че клаузата в договора относно договорната неустойка е действителна и договорения размер на неустойката не е прекомерен, независимо от обстоятелството, че е направено в иск за част от вземането, доколкото произнасянето на съда с влязло в сила решение касае не частичния размер, а изобщо действителността на клаузата за неустойка, както и целия размер на договорения размер, предвид възражението за прекомерност. Предвид изложеното, решението на Апелативен съд – Пловдив следва да се отмени като неправилно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, като доколкото не се налага извършването на нови процесуални действия, следва да се постанови решение по съществото на спора. Между страните са възникнали облигационни правоотношения по силата на сключен предварителен договор за продажба на недвижими имоти, като продавача е поел задължение да заплати неустойка в размер на 1000 лева за всеки просрочен ден от задължението си да прехвърли правото на собственост. Безспорно се установява, че ответникът не е изпълнил това свое задължение, възникнало на 08.08.2009 г. Спорен е въпроса, до коя дата се дължи неустойката. Ответникът е направил възражение, че ако се дължи, то неустойката следва да е за периода до влизане в сила на решението на съда, с което предварителния договор е обявен за окончателен. Действително, от влизане в сила на това решение, следва да се приеме, че ответникът е прехвърлил правото на собственост върху недвижимите имоти, предмет на предварителния договор, тъй като решението по чл.19, ал.3 ЗЗД, прехвърля правото на собственост върху имотите, юридически факт, който погасява задължението за прехвърляне на правото на собственост. Неустойката е договорена за неизпълнение на договорното задължение за прехвърляне на правото на собственост върху имотите. Решението по чл.19, ал.3 ЗЗД, има конститутивно действие по отношение на собствеността върху имотите, за които предварителния договор е обявен за окончателен, поради което следва да се приеме, че с влизане в сила на това решение, задължението за прехвърляне на правото на собственост е погасено, чрез изпълнение. Влизането в сила на решението по иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е крайния момент, до който се дължи договорната неустойка. Безспорно, решението на Апелативен съд – Пловдив, постановено на 17.03.2011 г. по гр.д.№ 904/2010 г., с което е обявен предварителния договор за окончателен, е влязло в законна сила с постановяването на необжалваемото определение на ВКС в производството по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационното обжалване на същото решение. Определението по чл.288 ГПК е постановено на 09.07.2012 г., по т.д.№ 576/2011 г. от състав на ВКС, търговска колегия, І т.отд. Считано от 10.07.2012 г., решението по иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е влязло в сила и това е крайната дата, до която се дължи договорна неустойка. За исковия период от 08.08.2009 г. до 08.08.2012 г., за периода след датата 10.07.2012 г. иска е неоснователен. За периода 08.08.2009 г. до 10.07.2012 г. са налице предпоставките за присъждане на договорна неустойка – ответникът е в забава за същия период по отношение на задължението му, поето с договора, за прехвърляне на правото на собственост върху недвижимите имоти, предмет на предварителния договор и е договорена неустойка за забава с предварителния договор в размер на 1000 лева за всеки просрочен ден. Периода за който се дължи договорна неустойка е 1068 дни. За периода от 08.08.2009 г. до 23.08.2009 г. /датата на предявяването на исковата молба/, с оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност, вземането е погасено по давност, т.е. следва да се присъди неустойка за 1053 дни. Размера на дължимата неустойка е в размер на 1 053 000 лева, като следва да се присъди 300 000 лева, така, както е поискано с исковата молба, представляваща част от общо дължимата сума. Неоснователно е възражението, че договорната неустойка се дължи въз основа на изчисление, съответствуващо на квадратен метър от площта на застроения имот, тъй като подобна договорка между страните липсва в сключения договор. С оглед изхода на спора по същество, в полза на ищеца по делото следва да се присъдят направените по делото разноски, в половината направени съдебни разноски за съдебното производство пред първоинстанционния и въззивния съд, предвид неоснователността на предявените искове с правно основание чл.108 ЗС – от общо направените за тези инстанции разноски в размер на 30 133 лева, следва да се присъдят 15 066,33 лева, като се присъдят изцяло направените разноски за касационната инстанция , предвид основателността на касационната жалба /доколкото не се обжалва решението в частта по иска с правно основание чл.108 ЗС/. Общия размер на дължите от ответника съдебни разноски е 27 466, 33 лева. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 494/21.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 571/2014 г. от ІІ състав на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част, а именно в частта, с която е отхвърлен предявения от И. Й. Б. иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 300 000 лева, като вместо него постановява: ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на И. Й. Б. от [населено място], [улица] сумата 300 000 /триста хиляди/ лева, на основание чл.92 ЗЗД, представляваща договорна неустойка от общия дължим размер от 1 053 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.08.2012 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 27 466, 33 лева, представляваща съдебни разноски за всички инстанции, съразмерно с основателността на предявените искове пред първа и въззивна инстанции, както и изцяло основателната касационна жалба. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач [фирма] [населено място], [улица]. В останалата част, решението на АС-Пловдив е влязло в сила, като необжалвано. Решението е окончателно. Председател: Членове: 1. 2.