О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
София, 06.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 3795/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от С. Б. К., чрез адв. Н. Б., касационна жалба против решение № 11 от 19. 01. 2021 г. по в. гр. д. № 942/2020 г. на ОС – Благоевград, с което е потвърдено решение № 1475 от 30. 03. 2020 г. по гр. д. № 1048/2018 г. на РС – Разлог в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Б. К. против Б. С. К. иск с правно основание чл. 34 ЗС, за делба на самостоятелен обект на собственост - жилище с площ от 99, 34 кв.м., с идентификатор .....по одобрената кадастрална карта на [населено място], намиращо се на първия етаж от двуетажната жилищна сграда с идентификатор ....., с адрес [населено място], [улица]. Твърди се неправилност на въззивното решение в обжалваната част, поради постановяването му в нарушение на чл. 79 ЗС и чл. 116, б. „а“ ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС, при необоснованост на фактическите изводи и при съществени процесуални нарушения, допуснати при преценка достоверността на свидетелските показания, при обсъждане на останалите събрани по делото доказателства и при мотивиране на решението. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.
Подаден е отговор на касационната жалба от съделителя Б. С. К., чрез адв. П. С., с който са развити съображения за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират се разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното:
Касационната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред настоящата инстанция делото е висящо в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Б. К. против Б. С. К. иск за делба на индивидуализирания по-горе самостоятелен жилищен обект.
Ищецът е въвел твърдения, че жилището е било собственост на С. и М. К. - бабата и дядото на ищеца, родители на ответника, които са го придобили на основание договор за покупко-продажба, сключен през време на брака, на 30. 09. 1968 г., с нотариален акт. След смъртта на С. К. през 1989 г., жилището е станало собственост на М. К. – с дял 3/4 ид.ч. (2/4 на основание прекратена с развод СИО и 1/4 по наследство от съпруга си) и Б. С. К. – с дял 1/4 по наследство от баща си. С н.а. № .... г. М. К. прехвърлила на внука си С. Б. К. собствените си 3/4 ид.ч. от жилището срещу задължение за гледане и издръжка. Искал е допускане до делба на жилището при дялове 3/4 ид.ч. за него и 1/4 ид.ч. за баща му Б. С. К..
Съделителят Б. С. К., с отговора на исковата молба, е направил възражение за неоснователност на иска за делба на процесното жилище, тъй като е изключителен собственик на същото, владял го със съгласието на родителите си от 1982 г. до предявяване на иска за делба.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 30. 09. 1968 г., с нотариален акт № ....г., П. Д. продал на С. К., през време на брака му с М. К., едноетажна масивна жилищна сграда, построена в процесното място – тогава държавна собственост. До 1982 г. семейството на С. и М. К. живеели в едноетажната жилищна сграда. С н.а. № ..... г. М. и С. К. учредили на сина си Б. С. К. право да надстрои втори жилищен етаж над едноетажната масивна жилищна сграда. С. К. починал на 28. 11. 1989 г. и оставил за наследници съпруга М. К. и син Б. К.. С н.а. № .... г. М. К. прехвърлила на внука си С. Б. К. 3/4 ид.ч. от процесното жилище, намиращо се на първия етаж от построената двуетажна масивна жилищна сграда. С договори № № 558/12. 11. 2008 г. и 559/12. 11. 2008 г. Община – Разлог е продала на съделителя Б. К. 159/254 ид.ч., а на съделителя С. Б. К. 95/254 ид.ч. от процесното дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор .....
Прието е за установено, че в периода 1982 г. – 1993 г. Б. К. съборил жилищната сграда (оставил само две каменни стени), извършил както пристрояване (с две стаи от север), така и надстрояване, в резултат на което ЗП на жилищната сграда се увеличила от 56, 25 кв.м. на 90 кв.м. През този период Б. К., както и родителите му С. и М. К. живеели във ведомствено жилище, предоставено на Б. К.. Всички строителни дейности и подобрения били извършени със съгласието на родителите му и финансирани от Б. К., който теглил банков кредит 10000 лв. от ДСК и заеми от ВСК. През 1993 г. Б. К. се преместил да живее на първия етаж от процесната жилищна сграда, като вторият и до сега е изграден само в груб строеж и е необитаем. Никой не се е противопоставял на това, не е имал претенции за разпределение на ползването, обезщетение или делба. Отношенията между Б. К. и сина му С. Б. К. били влошени. На 29. 08. 2008 г., след възникнал скандал между двамата, С. К. си тръгнал и след този ден Б. К. не допуснал в имота нито сина си, нито майка си. В тази връзка била подадена жалба в прокуратурата и молба по ЗЗДН до съда. С постановление от 13. 11. 2008 г. на РП – Разлог е отказано образуване на наказателно производство срещу Б. К., а с решение от 24. 11. 2008 г. по гр. д. № 545/2008 г. на РС – Разлог е отхвърлена молбата по ЗЗДН за издаване на заповед за отстраняване на Б. К. от процесното жилище за срок от 1 година. Прието е в мотивите към решението, че не е доказано извършването на акт на физическо или психическо насилие върху молителите от ответника по молбата Б. К., нито има оплакване от същите за нанесен им побой или физическа саморазправа.
От правна страна въззивният съд е приел, че Б. К. е изключителен собственик на процесното жилище, като го е придобил по давност, чрез упражнявано от 1982 г. до подаване на исковата молба на 17. 09. 2018 г. непрекъснато, явно, спокойно и несъмнено владение. През 1982 г. владението върху едноетажната жилищна сграда било предадено на Б. К. от родителите му, които му предоставили пълна свобода да си изгради нова къща, със свои средства и по своя преценка, тъй като те нямали нито физическа, нито финансова възможност да направят това. Б. К. е извършил множество действия, с които е демонстрирал намерение за своене на жилищния обект – променил е съществено състоянието му, разрушавайки почти цялата едноетажна жилищна сграда, извършвайки пристрояване и съществени подобрения на първия етаж, без никой да се е противопоставял на това. В края на август 2008 г. е изгонил сина си от жилището и оттогава досега не го допуска в имота. Към 12. 11. 2008 г., когато М. К. прехвърлила 3/4 ид.ч. от имота на внука си С. Б. К. с н.а. № .... г., същата не е притежавала права върху прехвърления имот, поради което договорът няма вещноправно действие и С. Б. К. не е придобил 3/4 ид.ч. от процесното жилище на заявеното основание – договор за прехвърляне на собствеността срещу задължение за гледане и издръжка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, но не формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. То съдържа множество оплаквания за неправилност на съдебния акт, представляващи касационни основания по чл. 281 ГПК, идентични с развитите и в касационната жалба. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.
Касаторът се позовава и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е, а волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Решението е постановено по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е ш очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на съдебния акт преповтарят изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му.
Следва да се посочи, че дори да се приеме за обоснована тезата на касатора, че до края на август 2008 г. съделителят Б. К. не е извършил действия, демонстриращи намерение за своене спрямо майка си и сина си, то действията му, изразяващи се в отстраняването им от жилището на 29. 08. 2008 г. и недопускането им в същото от посочената дата до предявяване на иска за делба на 17. 09. 2018 г., по категоричен и недвусмислен начин са израз на намерението му да свои жилището. Десетгодишният придобивен срок е изтекъл на 29. 08. 2018 г., преди предявяване на иска за делба, като течението му не е спирано или прекъсвано на някое от основанията по чл. 115 и 116 ЗЗД, вр. чл. 84 ЗС. В този смисъл, дали придобивният давностен срок е изтекъл 1993 г., 2003 г. или на 29. 08. 2018 г. е без значение при преценка основателността на иска за делба.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, отговорността за разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция от съделителя Б. С. К. – 1000 лв. разходи за адвокатско възнаграждение, ще следва да се възложи на касатора С. Б. К.. Възнаграждението е договорено за изготвяне на отговор на касационната жалба от процесуалния представител на съделителя Б. К. – адв. С.. Направеното от касатора възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, за прекомерност на договореното и платено адвокатско възнаграждение, е основателно. Преценявайки размера на имуществения интерес на касатора – 6204, 80 лв. (3/4 от 8237, 10 лв.), разпоредбите на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакциите им към подаване на касационната жалба, фактическата и правна сложност на делото, обема на касационната жалба, изложението на основанията по чл. 280 ГПК и извършените пред касационната инстанция процесуални действия, настоящият състав намира, че от платеното от ответника по касационната жалба възнаграждение в размер на 1000 лв. следва да му се присъдят, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, 700 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11 от 19. 01. 2021 г. по в. гр. д. № 942/2020 г. на ОС – Благоевград, с което е потвърдено решение № 1475 от 30. 03. 2020 г. по гр. д. № 1048/2018 г. на РС – Разлог в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Б. К. против Б. С. К. иск с правно основание чл. 34 ЗС, за делба на самостоятелен жилищен обект – апартамент с площ от 99, 34 кв.м., с идентификатор .....по одобрената кадастрална карта на [населено място], намиращ се на първия етаж от двуетажната жилищна сграда с идентификатор ...., с адрес [населено място], [улица].
ОСЪЖДА С. Б. К., на осн. чл 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Б. С. К. сумата 700 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: