6 Р Е Ш Е Н И Е № 38 гр. София, 07.04.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Милена Миланова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1008 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Т. Б. срещу решение № 1967 от 02.12.2013г. по гр.д. № 2198/2013г. на Окръжен съд - Пловдив, с която е потвърдено решение № 383, постановено по гр.д. № 1543/ 2012г. на Районен съд – Карлово, за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422 ГПК от касатора срещу Д. Д. П. искове за признаване за установено по отношение на последния, че дължи на ищеца - касатор, сумата от 15 600 лева по запис на заповед от 28.04.2011г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 31.08.2012г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по жалбата, Д. Д. П., излага съображения за неоснователност на касационната жалба. С определение № 856 / 07.11.2014г. по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване за произнасяне по въпроса за разпределението на доказателствената тежест при предявен от поемателя установителен иск по реда чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и направено от издателя възражение за обезпечено със записа на заповед заемно правоотношение, за което се твърди, че е погасено, поради връщане на заетата сума. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не може да извърши единствено проверка на редовността на менителничния ефект от външна страна, тъй като е наведено от длъжника възражение за погасяване на задължението по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед. Посочено е, че ищецът - кредитор следва да установи съществуване на вземането – пораждането на задължение, чрез установяване и доказване на правопораждащите факти на каузалното правоотношение, а длъжникът – ответник, че то евентуално не съществува или е погасено. Въпреки, че ищецът не сочи наличие на каузална сделка в исковата молба, с оглед наведените каузални правоотношения в спорния предмет на делото от ответника, ищецът носи тежестта на доказване на валидното възникване и съществуване на заявеното в заповедното производство парично вземане, а ответникът неговото погасяване, независимо коя страна е въвела каузалните отношения. Кредиторът - поемател не е длъжен да ангажира доказателства относно фактите, от които произтича вземането единствено в случаите, когато длъжникът - издател не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, какъвто не е настоящият казус. Въз основа на изложеното е направен извод, че след като ищецът не е доказал даването на заемната сума от 15 600 лева, то предявеният иск по записа на заповед е неоснователен, тъй като не се доказва наличие на каузално правоотношение между страните за обезпечаване, на което е издаден менителничният ефект. По поставения правен въпрос: С оглед указанията, дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение, към която се приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. При заявено от ответника – издател на ефекта относително възражение, обуславящо несъществуване на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже фактите, на които основава възражението си, съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. В този случай, ако кредиторът - поемател сочи друго каузално правоотношение, по повод или във връзка с което, според него, е издаден записът на заповед /в исковата молба или с оглед отговора на ответника на исковата молба/, ищецът носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава твърденията си. Недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване / несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване / съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника. Сключването на договор за заем за потребление, с оглед реалния му характер, обхваща освен съгласие на страните /две насрещни, препокриващи се по съдържание волеизявления/ и предаване на паричната сума или на други заместими вещи, предмет на договора, които темпорално се осъществяват едновременно или в различна последователност. При договор за заем на стойност над 5 000 лева, на основание чл.164, ал.1, т.3 ГПК, е недопустимо да се установява със свидетелски показания сключването му и следователно и на който и да е от двата посочени елемента от фактическия състав на договора /съгласие и предаване на заетата сума или вещ/, освен при изрично съгласие на насрещната страна. Доказването на релативното възражение на ответника по менителничния иск, основано на договор за заем, е обусловено от конкретните му фактически твърдения. При направено от издателя на менителничния ефект възражение, че записът на заповед е издаден във връзка с постигнато съгласие за сключване на договор за заем, по който сумата не е предадена, се твърди наличие на т.нар. обещание за заем по чл.241 ЗЗД. В тази хипотеза ответникът не дължи сумата по записа на заповед, ако докаже постигане на съгласие за сключване на заема и връзка между обещанието за заем и издаването на ценната книга в полза на поемателя – ищец, установяването на която може да стане включително и с гласни доказателства, поради липсата на законова забрана за това. Издателят на менителничния ефект не носи тежестта на доказване на твърдяното от него непредаване на заемната сума, тъй като фактът е отрицателен по характер. Ако във връзка със защитата на ответника поемателят въведе в рамките на преклузивните срокове твърдение, че заемната сума е предадена /т.е., че фактическият състав на сключване на договора за заем е завършен/, той следва да докаже това обстоятелство, съобразно правилото на чл.154 ГПК. При липса на такова твърдение от страна на ремитента или преклудирането му, доказателствата за предаване на заемната сума са неотносими за спора. Подобно е разрешението относно разпределението на доказателствената тежест при възражение на длъжника по записа на заповед, че ценната книга обезпечава задължение по бъдещ договор за заем /липса на постигнато съгласие за сключване на договора/ и наличие единствено на преддоговорно отношение. В този случай издателят следва да докаже преддоговорното отношение за заем, както и че именно по повод на него е издадена ценната книга, като за тези обстоятелства са допустими свидетелски показания. Установяването от ответника на посочените факти води до неоснователност на претенцията по прекия менителничен иск /осъдителен или установителен/, поради което в тежест на поемателя-ищец е да докаже юридическия факт на сключване на договора за заем, предмет на преддоговорните отношения, при условие, че е въвел такова твърдение в предвидените за това в ГПК преклузивни срокове във връзка със защитната теза на издателя на ефекта. При релативно възражение на ответника за връщане на получената от заемополучателя сума, защитата му срещу иска по чл.538, ал.1 ТЗ, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, ще е успешна, ако установи всички ползващи го положителни факти, на които основава възражението си: сключване на договора за заем /съгласие и предаване на сумата/, връщане на заемната сума и обезпечителна функция на записа на заповед спрямо заема /главница и / или лихва/. Настъпването на твърдяния от ответника правопогасяващ факт на връщане на заемната сума е обусловен от осъществяване на юридическите факти, от които се поражда заемното правоотношение между страните, тъй като може да се изпълни само дълг, който е възникнал. Ето защо, след като самото релативно възражение обхваща твърдение за възникнало право по каузалната връзка, което в последствие е погасено, доказването на възражението на издателя включва и установяване сключване на договора за заем, на който се позовава. Възприемането на противното становище би означавало да не се отчита очертания обхват на твърдяните от ответника факти, от които извежда изгодни за себе си последици, и на практика да се възложи на ищеца доказването на факти, на които се основава възражението на ответника, а от там и негативните последици от недоказването му, което противоречи, както на разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, така и на разрешенията, дадени в посоченото по-горе тълкувателно решение. В очертаните по-горе три хипотези на относителни възражения във връзка с договор за заем /преддоговорно отношение за сключване на договор за заем; обещание за заем; връщане на сумата по сключен договор за заем/ записът за заповед може да обезпечава и договор, по който заемополучател не е издателят на менителничния ефект, а трето лице /обезпечение на чужд дълг/, което ще е от значение за допустимостта на гласните доказателства при установяване сключване на договор за заем над 5000 лева. По основателността на исковете: По реда на чл.422, ал.1 ГПК е предявен положителен установителен иск от поемателя срещу издателя по запис на заповед във връзка с издадена в полза на касатора заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, срещу която е направено възражение в законоустановения срок по чл.414, ал.2 ГПК. В отговора на исковата молба ответникът въвежда релативно възражение за недължимост на вземането по процесния запис на заповед от 28.04.2011г. за сумата от 15 600 лева. Поддържа, че той обезпечава предоставен му на същата дата от ищеца заем от 13 000 лева при лихва от 2 600 лева, като на 22.07.2011г. е върнал срещу разписка сумата от 6600 лева, а остатъкът от 9000 лева е заплатен на 26.08.2011г., когато ответникът е унищожил издадената му преди това разписка за 6 600 лева. Въззивният съд е постановил решението си в противоречие с разрешенията, дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че при наведено от издателя възражение за погасяване чрез плащане на задължение по заемно каузално правоотношение, във връзка с което се поддържа от ответника, че е издаден записът на заповед, ищецът носи тежестта на доказване на правопораждащия факт на каузалното правоотношение и недоказването на предаването на заемната сума от 15 600 лева води до неоснователност на предявения иск по записа на заповед. В несъответствие с посочената задължителна практика на ВКС са и изложените от решаващия състав мотиви, че при релативно възражение на ответника, кредиторът - поемател следва да докаже наличие на каузално правоотношение между страните, за обезпечение на което е издаден менителничния ефект, каквото доказване той не дължал само, ако длъжникът - издател на записа на заповед не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга. При пряк менителничен иск, когато възражението на издателя се основава на каузално отношение между страните по спора, ищецът не е длъжен, нито да сочи кауза, нито да доказва наличие на свое вземане по каузално отношение, обезпечено от записа на заповед, и още по-малко – да установява съществуване на наведено от противната страна каузално отношение, на което последната основава възраженията си срещу дълга по ценната книга. Фактите, съставляващи съдържание на релативното възражение на ответника, подлежат на доказване от него, според правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Ищецът в исковата молба и по реда на чл.176 ГПК твърди, че на 28.04.2011г. е предоставил на ответника сума от 15 600 лева, във връзка с което е издаден процесния запис на заповед, а ответникът в отговора на исковата молба поддържа, че менителничният ефект е издаден на посочената дата с оглед предоставен му заем от 13 000 лева при лихва от 2 600 лева. Видно от така наведените твърдения, страните не спорят относно факта на предаване на 28.04.2011г. от ищеца на ответника на парична сума в размер на 13 000 лева, по повод на което е издадена ценната книга, поради което изводът на решаващия състав, че липсва предаване на сума в посочения размер, е необоснован. Ищецът, независимо че сочи, предаване на сумата, не разкрива каузата за това, която се и презюмира. Защитна теза на ответната страна е, че основание за предаване на сумата /до размер от 13 000 лева/ е сключен между страните договор за заем за 13 000 лева при възнаградителна лихва от 2600 лева. Следователно, в тежест на ответника е да докаже възникване на каузалното правоотношение, на което основава релативното си възражение срещу дълга по записа на заповед. Това включва установяване на соченото от него основание за предоставената му сумата и на твърдяната от него уговорка за лихва в размер на 2600 лева, за която е необходима, съгласно чл.240, ал.2 ЗЗД, писмена форма за действителност. С оглед забраната на чл.164, ал.1, т.1 ГПК и относителните ограничения по чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК /при липса на изрично съгласие на насрещната страна/, клаузата за лихва, постигането на съгласие за сключване на заемен договор на стойност 13 000 лева и плащането на паричното задължение по записа на заповед, не могат да бъдат доказвани със свидетелски показания. От представените от ответника части от ръкописен документ, предвид тяхната откъслечност, несвързаност по между им и недостатъчност на писмените знаци върху тях, не може да се установи, какво е било съдържанието на документа, както и неговото авторство, тъй като върху сегментите не е поставен подпис. Ето защо, въз основа на тези остатъци не се доказва твърдението на ответника, че това е разписка, написана от него и подписана от ищеца, за връщане на сумата от 6600 лева по заем с отбелязване за оставащ остатък от дълга от 9000 лева. Установяване на съдържанието на документа не може да се извърши посредством гласни доказателства, тъй като за допустимостта на свидетелските показания, съгласно чл.165, ал.1 ГПК, е необходимо унищожаването на документа да не е по вина на страната, която иска да се ползва от него, какъвто не е настоящият случай, при който ответникът сочи, че именно той е скъсал документа. Въззивният съд правилно е приел, че въз основа на събраните от първата инстанция гласни доказателства не може да се установява възникване на заемно правоотношение между страните, но поради допуснато от него съществено процесуално нарушение на правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на тежестта на доказване, крайният му извод за неоснователност на менителничния иск, се явява неправилен. Недоказването на правоотношение по договор за заем за потребление, наведено от ответника, води до неоснователност на направеното от него релативно възражение за погасяване на вземането по заема, поради което при редовен от външна страна менителничен ефект, настоящият състав приема, че в полза на ищеца - поемател съществува вземане към ответника - издател по процесния запис на заповед в размер на 15 600 лева. Наведеното от ответника едва в касационното производство възражение по чл.477 ТЗ не може да бъде разгледано, като преклудирано. С оглед изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено като искът се уважи изцяло. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 1967 от 02.12.2013г. по гр.д. № 2198/2013г. на Окръжен съд - Пловдив, като ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на Х. Т. Б., ЕГН [ЕГН], съществува вземане към Д. Д. П., ЕГН [ЕГН], за сумата 15 600 лева, произтичащо от запис на заповед от 28.04.2011г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 31.08.2012г. до окончателното плащане, и разноски за заповедното производство в размер на 312 лева, за което е издадена заповед за изпълнение № 728 / 03.09.2012г. по ч.гр.д. № 1219/2012г. на Районен съд – Карлово. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.