4 7 Р Е Ш Е Н И Е № 192 гр. София, 29.01.2018 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ АННА БАЕВА ВЕРОНИКА НИКОЛОВА При секретаря София Симеонова като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №44 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Г. срещу Решение №697 от 11.04.2016г. по гр.д. №3500/2015г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1284 от 23.02.2015г. по гр.д.№13970/ 2013г. на СГС, в частта, с която искът на М. В. Г. по чл. 229 от КЗ (отм.), предявен срещу [фирма] е отхвърлен за сумата 45 702 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички предвидени в чл.281 т.3 от ГПК основания - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че съдът в нарушение на процесуалния закон не е обсъдил доводите, твърденията и възраженията, които са изложени във въззивната му жалба, а също и събраните по делото доказателства. Твърди,че необсъдени са останали доводите му относно датата на формиране на задължението му по присъдата, с която е осъден по гражданските искове, както и това, че с влизането й в сила присъдата е дала начало на нов петгодишен давностен срок по силата на чл.117 ал.2 от ЗЗД и той не е разполагал с годно възражение за давност срещу пострадалите. Поради това съдът не отчел, че при влизане в сила на присъдата, с която касаторът е осъден, на 05.04.2012г., на основание чл.117 ал.2 от ЗЗД е започнал да тече нов петгодишен давностен срок за цялото обезщетение, възложено в полза на застрахования. Необсъдено останало и възражението му, че с плащането по издадените въз основа на присъдата изпълнителни листове ответникът е признал задълженията си по застрахователния договор със съответните произтичащи от тях последици. Счита,че обсъждането на това оплакване би довело до извода, че с признаването на вземането давността е прекъсната. Поддържа, че поради тъждеството на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, с тази на застрахования, както и поради наличието на съдебно определено обезщетение в тежест на застрахования, застрахователят дължи възстановяване на пълния размер на платеното от застрахования. Претендира разноски. Ответникът по касация [фирма] моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Поддържа, че разпоредбата на чл.224 от КЗ (отм.), установява единствено началния момент, от който застрахователят дължи възстановяване на лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования, но не изключва възможността за приложение на кратката погасителна давност по чл.111 от ЗЗД. Излага съображения,че самият акт на уведомяване от страна на застрахования не трансформира задължението за лихва в друг тип – главно вземане, което се установява от логическото и сравнително правно тълкуване на нормите на чл.223 ал.2, чл.227 т.2 , чл.267 ал.4 и чл.269 т.10 от КЗ (отм.). Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С определение №299/09.05.2017г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да постанови решението си, като разгледа и обсъди в решението си изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на направените от първоинстанционния съд изводи или препрати към мотивите на обжалваното решение, и като обсъди доводите и възраженията на страните. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По същество на касационната жалба Обжалваното решение не е съобразено с посочената задължителна практика на ВКС. За да потвърди решението на Софийски градски съд, въззивният съд е възприел установената от него фактическа обстановка. Приел е за установено, че ищецът М. Г., като водач на лек автомобил е причинил ПТП, при което е настъпила смъртта на К. Г. К. и Г. К. К. и е била нанесена средна телесна повреда на Г. Л. Б. - К.. С присъда №13/31.02011г., постановена по НОХД №1478/2011г. по описа на ОС-Сливен, М. Г. е бил признат за виновен за причиняване на процесното ПТП и по предявените по същото НОХД граждански искове е бил осъден да заплати следните обезщетения за неимуществени вреди: на Г. Л. Б. - К. общо сумата от 230 000 лв., ведно със законната лихва от датата на ПТП -27.12.2008г., а на Г. Г. К. сумата от 80 000 лв., ведно със следващата се законова лихва от датата на ПТП - 27.12.2008г. Съдът е приел, че към датата на процесното ПТП ответното дружество е било застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на водачите на МПС за лек автомобил „Форд Мондео” с рег. № 3877 АА. Въззивният съд е потвърдил решението в частта, с която предявеният иск по чл. 229 от КЗ (отм.) е отхвърлен за 45 702 лв., като е посочил, че е изпълнен фактическият състав на чл. 229 КЗ (отм.) и че спорният въпрос е за характера и размера на дължимите от застрахователя суми, с които деликвентът е обезщетил увредените лица. Посочил е, че застрахователят отговаря за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, съгласно чл. 223 ал.2 от КЗ (отм.), считано от датата на съобщаването по чл. 224 ал.1 от КЗ (отм.) Стигнал е до извод, че съгласно двете заключения на ССЕ и подробните изчисления в първоинстанционното решение, правилно е изчислена дължимата от застрахователя сума, съставляваща платени от застрахования главници и непогасени по давност лихви. Съдът е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че претендираната сума 45 702,58 лв е платена на увредените лица и че не е погасена по давност. За претендираните разноски, въззивният съд е приел, че застрахователят, съгласно чл. 223 ал. 4 от КЗ (отм.) заплаща до размер на застрахователната сума и разноските по дела, водени за установяване на гражданската му отговорност, когато е привлечен в процеса; с оглед данните по делото е счел, че такива са разноските, направени в проведения в наказателното производство граждански иск 3700 лв. За разноските в изпълнителното производство 11 761, 31 лв. е изложил, че съгласно чл. 223 ал. 4 от КЗ(отм.), не могат да се субсумират под хипотезата на тази разпоредба, отменил е първоинстанционното решение и за тях е отхвърлил иска. В подадената от него въззивна жалба ищецът по делото е направил оплаквания за неправилно приложение на разпоредбите на чл.229 от КЗ (отм.) и чл.197 от КЗ (отм.) от първоинстанционния съд, като е оспорил извода му, че към момента на извършеното от [фирма] първо плащане -21.12.2012г. вземането на М. Г. за обезщетение за забава за периода от 13.01.2009г. до 21.12.2009г. е било погасено по давност. Въззивният съд не е изложил конкретни съображения относно приложимия давностен срок за вземането на застрахования за изплатените от него законни лихви за забава и неговия начален момент, нито е съобразил обстоятелството, че в случая не се касае за плащане, извършено само от застрахования делинквент, а са налице частични плащания, извършени и от застрахователя. Съдът не е изразил становище и по оплакванията на жалбоподателя, че размерът на дължимото от него обезщетение на всяко от увредените лице е определен като стойност едва с влязлата в сила присъда, като считано от датата на влизане в сила на присъдата тече нов давностен срок за кредиторите, в който те могат да търсят своето вземане и че този срок не е бил изтекъл към момента на извършените от ищеца плащания в хода на заведените изпълнителни дела. Без да се произнесе по всички доводи в жалбата, съдът е посочил, че предвид двете заключения на съдебно –счетоводната експертиза и направените подробни изчисления в мотивите на първоинстанционното решение, приетата от първоинстанционния съд за дължима от застрахователя сума, включваща заплатени главници и непогасени по давност лихви, е правилно изчислена. Правилно въззивният съд е приел, че застрахователят отговаря за лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования, считано от датата на съобщението. Обсъждайки възражението за погасителна давност на вземането на застрахования за заплатените от него лихви за забава на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че вземането възниква само когато дължимото на увредения обезщетение по чл.86 от ЗЗД е изплатено от самия застрахован. В случая с влязлата в сила присъда от 31.05.2011г. М. В. Г. е осъден да заплати на Г. Л. Б. – К. обезщетения за неимуществени вреди в общ размера на 230 000 лева, ведно със законната лихва от 27.12.2008г. до окончателното изплащане на сумата, а на Г. Г. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лева, ведно със законната лихва от 27.12.2008г. до окончателното изплащане на сумата Ответното застрахователно дружество е изплатило доброволно на пострадалите следните суми: на Г. Л. Б. – К. на 21.12.2012г. – сума в размер на 25 000 лева, на 27.12.2012г. – сума в размер на 25 000 лева, на 27.12.2012г. – сума в размер на 30 000 лева, на 27.12.2012г. – сума в размер на 55 000 лева, на 28.12.2012г. – сума в размер на 55 000 лева, а на Г. Г. К. на 08.01.2013г. – сума в размер на 65 000 лева. По изпълнителното производство, образувано по издадения в полза на двете пострадали изпълнителен лист, касаторът - ищец в производството е заплатил суми в общ размер на 215 306,70 лева, както следва: на 28.05.2013г. сумата 106 690,62 лева и на 24.07.2013г. сумата 108 616,08 лева. За да се произнесе по направеното възражение за погасителна давност по отношение на вземането на застрахования делинквент за заплатените на пострадалите законни лихви, въззивният съд е следвало първо да посочи какъв е размерът на това вземане, като съобрази каква част от тези лихви са погасени от застрахования ищец и каква част от самия застраховател с извършените от него доброволни плащания в размер на 255 000 лева. За тази цел съдът е следвало да разграничи погасителния ефект на извършените първо от застрахователя, впоследствие от застрахования плащания по отношение на дължимите на пострадалите суми за обезщетения за неимуществени вреди, законни лихви за забава от момента на застрахователното събитие и разноски в съдебното производство. Неправилно въззивният съд е основал изводите си на заключенията на съдебно – счетоводната експертиза и изчисленията на първоинстанционния съд относно погасителния ефект на извършените плащания. Въпреки оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд не е отчел неправилния извод на първоинстанционния съд, че към първото плащане от застрахователя на 21.12.2012г. вземането на делинквента М. Г. за обезщетение за забава за период от 13.01.2009г. до 21.12.2009г. е било погасено по давност. Към 21.12.2012г. пострадалият не е извършвал никакви плащания, така, че към тази дата не е съществувало негово вземане, което да е погасено по давност. Вземането на пострадалите също не е погасено по давност, тъй като от влизането в сила на присъдата, с която са уважени гражданските искове на пострадалите, за цялото съдебно признато вземане започва да тече нова петгодишна давност. Следователно отчитайки погасителния ефект на извършените плащания, неправилно първоинстанционният съд е намалил размера на дължимо платените на всяка от пострадалите суми с размера на законната лихва за периода от 13.01.2009г. до 21.12.2009г. Наред с това съдът неправилно е възприел и допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза, което отчитайки извършените от застрахователя и застрахования М. Г. плащания, не е разграничило каква част от вземанията на всяка от увредените е погасявана с всяко плащане. Вещото лице е сумирало общо вземанията на двете пострадали за главница и е определило общо дължимият размер на законните лихви върху тази сума, при положение, че вземанията на всяка от пострадалите е самостоятелно и застрахователят е извършвал отделни плащания на всяка от тях /65 000 лева на Г. К. и 190 000 лева на Г. Л. Б. –К./. Възприетият неправилен метод на отчитане на погасителния ефект на извършените плащания е довел до необоснованост на постановеното въззивно решение. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което същото следва да бъде отменено. Поради необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия делото трябва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на основание чл. 293 ал.3 от ГПК. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да назначи служебно съдебно – счетоводна експертиза, която отчитайки извършените от застрахователя и застрахования М. Г. плащания и съобразно указан й от въззивния съд ред за прихващане на изпълнението, да разграничи каква част от вземанията на всяка от увредените е погасявана с отделните плащания, като посочва оставащия дължим размер на главницата и законната лихва към датата на всяко плащане, но за всяка от пострадалите поотделно. Въз основа на това заключение въззивният съд следва да определи какава част от цялата изплатена от касатора сума в общ размер на 215 306,70 лева е послужила за погасяване на вземанията на пострадалите за законна лихва и каква част представлява платена главница. Само ако се установи, че за касатора е възникнало вземане за изплатени на пострадалите законни лихви, въззивният съд дължи произнасяне по направеното възражение за погасителна давност по отношение на вземането за законните лихви. При новото разглеждане на спора, в зависимост от неговия изход, въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноски и за настоящото производство - чл. 294 ал.2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №697 от 11.04.2016г. по гр.д. №3500/2015г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №1284 от 23.02.2015г. по гр.д.№13970/ 2013г. на СГС, в частта, с която искът на М. В. Г. по чл. 229 от КЗ (отм.), предявен срещу [фирма] е отхвърлен за сумата 45 702 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.