Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е № 511                                  София, 26. 07. 2010 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи май  две хиляди и десета година в състав:                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ТЕОДОРА НИНОВА                                      ЧЛЕНОВЕ:  КОСТАДИНКА АРСОВА     ВАСИЛКА ИЛИЕВА при секретаря Виолета Петрова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр.дело № 1047 по описа за 2009 година Производство по чл.290 ГПК. С определение № 297 от 09.04.2010 година е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв. Т процесуален представител на С. е. д. съвет,представляван от Сливенския метрополит Йоаникий на решение № 72 от 23.04.2009 год.на Бургаски окръжен съд,постановено по гр.д. № 104/2009 год.,с което е оставено в сила решение № 1* от 06.01.2009 год.по гр.д. № 1413/2007 год. на Бургаски районен съд,в частта,с която е отхвърлен иска на касатора против ОС”ЗГ”-Бургас,ОС”ЗГ”-Созопол и ОС”ЗГ”-Приморско за признаване правото на възстановяване на собствеността върху недвижим имот ,представляващ гора от 12 000 дка в землището на с. Ч.,Бургаска област,при граници-мера,метоха, съзлък ”Б”,отманлийска река,Анатемата, бургаския път и долчината на дедов Г. кладенец,както и в частта,в която е обезсилено решението в частта,с която е отхвърлен иска на касатора против ОС”ЗГ”-Приморско за признаване правото на възстановяване на собствеността върху недвижим имот, представляващ гора от 20 000 дка в землището на с. С. муса /с. Веселие/ Бургаска област,при граници-попов бент, петърваджийската долина до върха й по пътя за язлата кладенеца,Убкеслътара и до османски юрт,като недопустимо и в тази част е изпратено по подсъдност на Ц. районен съд. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материалноправния въпрос относно кръга на годните писменни доказателства и представляващи”други писмени доказателства, допустими по ГПК” по чл.13 ал.3 ЗВСВГЗГФ,установяващи право на собственост. Ответниците - ОСЗ-Созопол,ОСЗ-Бургас , ОСЗ-Приморско и Р. у. на г. – Бургас не са депозирали писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Ответникът –„Д”-Бургас оспорва касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила. Ответникът – Д. д. с. ”Р”не оспорва касационната жалба в частта й ,отнасяща до решението,в частта,с която е обезсилено първоинстанционното решение и делото е изпратено по подсъдност на Ц. районен съд. В останалата част оспорва жалбата,като неоснователна. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение,поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила,основание за отмяна по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. За да се произнесе по жалбата настоящият състав на Върховния касационен съд,първо гражданско отделение съобрази следното: Касационната жалба е допустима,защото е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение,което е неблагоприятно за нея в срока по чл.283 ГПК. Решаващият мотив на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.13 ал.2 ЗВСГЗГФ е ,че крепостния акт за придобит недвижим имот чрез покупко-продажба от 1899 год.,по силата на който четирима метрополити,като настоятели на духовното училище на остров Халки са продали на физически лица гора от 20 000 дка не легитимират ищеца – касатор като собственик,а другите писмени доказателства – преписка № 54 към дело № 9 не са обсъдени,тъй като съдът е приел,че същите нямат качеството на визираните в чл.13 ал.3 ЗВСГЗГФ писмени доказателства. По отношение на гората от 12 000 дка,находяща се в с. В. е прието,че компетентен да се произнесе е Ц. районен съд,поради което решението в тази част е обезсилено и изпратено по подсъдност на този съд. Съгласно чл.291 ал.1 ГПК настоящия състав възприема като правилно становището,застъпено в представените решения по гр.д. № 675/2007 год. и гр.д. № 4/2007 год.на Софийски окръжен съд и решения по гр.д. № 25/2001 год. и гр.д. № 193/2001 год.на Окръжен съд - Г. 04.01.2008 год.,в които е прието,че при липса на нотариални или крепостни актове,нотариално заверени писменни договори,вписани протоколи за делба или съдебни актове,правото на собственост върху подлежащите на възстановяване гори се доказва с извлечения от емлячни и данъчни регистри,протоколи от комисии по трудово-поземлена собственост,удостоверения за дялово участие в кооперации,стопански карти,списъци по тях и други писмени доказателства,допустими по ГПК. С нормата на чл.13 ал.2 ЗВСГЗГФ законодателят изброява доказателствата,с които може да се докаже правото на собственост върху заявените за възстановяване гори,като изброяването не е изчерпателно,но е дефинирано изискването,доказателствата да са писмени и да са допустими по ГПК,т.е.кумулативни са изискванията,защото не всички писмени документи съставляват по смисъла на ГПК писмени доказателства. Не са писмени доказателства,въпреки,че са частен документ материализираните върху хартиен носител изявления на страната за изгодни за нея факти-декларации,изявления и т.н. Именно затова законът изключва като доказателства за доказване правото на собственост писмените декларации на заявителя,свидетелски показания/но не и за установяване на граници/,протоколи за установяване”предмета на горското стопанство”,издадени на основание чл.22 от ЗГ от 1922 год. и по чл.20 от ЗГ от 1925 година. Щом като законодателят не предава качеството на писмени документи на изброените,то те не представляват доказателство за правото на собственост и в производството по възстановяване на собствеността,независимо дали то се развива от самото начало пред ОСЗГ или започва с предявяване на иск . По отношение на другите писмени доказателства препращането към ГПК е изрично и важи за двете производства. Следователно законът предвижда доказване както с документи имащи пряко доказателствено значение – крепостни или нотариални актове,така и с косвени доказателствени средства – извлечения от емлячни, данъчни регистри и други писмени доказателства,допустими по ГПК. В случай,че страната представи такъв косвен документ и ако липсват други доказателства,които да опровергават установената с него принадлежност на правото на собственост,то следва да се приеме,че ищеца е бил собственик на имотите и има право да му бъдат възстановени. Релевираните касационни доводи са основателни. За установяване притежаваното от С. е. д. съвет,представляван от Сливенския метрополит Йоаникий, сега касатор право на собственост са представени преписка № 54 към дело № 9,озаглавена”по имотите на манастира Св. А. при Св. Н. ,Бургаска околия” и два броя крепостни актове- № 120/31.12.1899 год. и № 119/31.12.1899 год.,които установяват данни за притежаваните гори, принадлежали на манастир ”С”. Безспорно установено е,че манастир”С” е принадлежал на Българската православна църква и имуществото му се управлява от Българската патриаршия,съответно от Сливенската епархия по силата на чл.13 от Устава на БПЦ. От документите в преписката е видно,че съгласно Устава на Българската екзархия от 1870 год.,приет на основание Ферман № 130/1870 год. на Турския султан,всички църковни имоти принадлежали на гръцката общност преминават към Българската екзархия,включително и процесните,т.е. към 1899 год.собственик на имотите е била БПЦ. Това е така,защото с приключване на производството по оспорването на описаната в крепостния акт № 119/31.12.1899 год.разпоредителна сделка/дело № 9/-продажба от четиримата метрополити,като настоятели на духовното училище на остров Халки на физически лица, на гора от 20 000 дка ,последната не е произвела желаното правно действие и купувачите не са станали собственици на тази гора. Освен това съгласно протокол № 11/29.01.1900 год./лист 75 от първоинстанционното производство/ Българската окръжна постоянна комисия е взела решение”да се завземе манастира „С”,като се завладеят всички имоти,изброени в предложението на комисията,съобразно приложения списък и се владеят и управляват за БПЦ”. В забележката към протокола е отразено-емлячен регистър от 1938 год. за Бургас,стр.936. В неофициалния раздел на ДВ бр.187/1905 год.стр.4/л.51 от първоинстанционното производството/ е публикуван протокол № 12/11.06.1905 год.,изготвен от бургаския лесничей,който е установил и описал на място границите на гората и пасбището,собственост на манастир”С”. Всички тези доказателства са годни документи да установят правото на собственост върху процесните гори и представляват други писмени доказателства,допустими по ГПК. Обжалваното решение е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Въззивният съд не е придал на документите,находящи се в преписка № 54 към дело № 9,озаглавена”по имотите на манастира Св. А. при Св. Н. ,Бургаска околия”,както и на двата броя крепостни актове- № 120/31.12.1899 год. и № 119/31.12.1899 год.значението на писмено доказателство по смисъла на закона,годно да установи принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца. Налице е касационно отменително основание по чл.281 т.3 ГПК. Съдът следва да прецени събраните доказателства,като съобрази съдържанието им с конкретните претенции на ищеца. Основателно е и оплакването в касационната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение ,изразяващо се в прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на Ц. районен съд по отношение на гората от 12 000 дка,находяща се в с. В.. Производството е започнало при действието на отменения ГПК и относно подсъдността на иска са приложими неговите разпоредби,а не тези на ГПК обн. в ДВ бр.59/07 год. Според чл. 83 ГПК исковете за вещни права върху недвижими имоти, за делба на съсобствен имот, за граници и за владение се предявяват по мястото, където се намира имотът. По своята същност това е така наречената подсъдност на вещното право и тя е особена подсъдност. Последователна е практиката на ВКС при тълкуването на чл. 87 от ГПК относно това, че когато иска за собственост е предявен за няколко имота в районите на различни съдилища, право на ищеца е да избере пред кой съд от тези, в района на които се намира някой от имотите да предяви иска си. Съдът е длъжен да следи служебно по силата на чл. 92, ал. 2 и 3 ГПК за родовата подсъдност и приравнената по значение към нея особена местна подсъдност по местонахождението на имота по чл. 83 ГПК. В случаите на особена местна подсъдност възражение за неподсъдност може да се прави от ответника и да се повдига служебно от съда до приключване на устните състезания в първоинстанционното производство. С оглед изложеното въззивния съд е допуснал съществено процесуално нарушение,като е прекратил частично производството и е обезсилил в тази част първоинстанционното решение,а не се е произнесъл по същество по иска за собствеността на гората от 12 000 дка,находяща се в с. В.. По изложените съображения,предвид допуснатото противоречие с материалния закон,допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост на решението,на основание чл.293 ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено,а делото върнато на въззивният съд за ново разглеждане от друг състав. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 72 от 23.04.2009 год.на Бургаски окръжен съд,постановено по гр.д. № 104/2009 год. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: