Ключови фрази


9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 203

гр. София, 08.04.2022 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1100 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Я. Г. Я. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. Р. срещу решение № 260062 от 22.03.2021 г. по в. т. дело № 721/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 260069 от 15.10.2020 г. по т. дело № 211/2019 г. на Окръжен съд Стара Загора, Търговско отделение и Я. Г. Я. е осъден да заплати на „Ескизара“ АД, [населено място] на основание чл. 78 ГПК сума в размер на 3 000 лв., представляваща направени разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от Я. Г. Я. срещу „Ескизара“ АД иск за осъждане на „Ескизара“ АД да заплати на ищеца сума в размер 200 000 лв., представляваща неизплатена главница по запис на заповед от 04.12.2008 г. с издател „Ескизара“ АД, поемател Я. Г. Я., падеж 04.12.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неправилност поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че решението е недопустимо, тъй като адв. Л. Т. не разполага с представителна власт да инициира въззивно производство от името на „Ескизара“ АД, защото пълномощното от 29.11.2018 г. не е годно да учреди представителна власт поради това, че има рамков характер и не е последвано от конкретни процесуални упълномощавания. Касаторът излага съображения, че пълномощното евентуално може да е валидно само за първоинстанционни производства, които са образувани по искове, а не по въззивни или касационни жалби; с него адв. Т. е упълномощена да подава въззивни и касационни жалби от името единствено на физическото лице С. Кол, но не и от името на „Ескизара“ АД. Твърди, че от текста на английски език на стр. 7 и 8 от пълномощното от 18.11.2018г., нотариално заверен е единствено подписът под документа, но не и неговото съдържание, нито превода му на български език, и се позовава на чл. 5, параграф 3 от Х. конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове от 05.10.1961 г. Касаторът поддържа също, че С. Кол не е разбирал български език, и изразява съмнения относно способността на законния представител на дружеството да волеобразува, предвид тежкото му здравословно състояние през м. ноември 2018 г.
Касаторът релевира доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради това, че въззивният съдебен състав не си е направил отвод по чл. 22, ал. 2 ГПК, въпреки, че са постановили определение № 162/09.06.2020 г. по ч. т. дело № 221/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, с което са отменили прекратително определение № 1251/04.02.2020 г. по т. дело № 211/2019 г. на Окръжен съд Стара Загора, както и не е констатирал, че адв. Л. Т. не е разполагала с представителна власт да осъществява процесуално представителство на „Ескизара“ АД.
По отношение на твърдяната неправилност на въззивното решение касаторът излага следните доводи: въззивният съд неправилно е приел, че вписаното в Търговския регистър решение на Съвета на директорите на АД, че дружеството се представлява от всички членове на съвета „само заедно“, не представлява ограничение на представителната власт по смисъла на чл. 235, ал. 4 ТЗ и че било противопоставимо на трети лица; въззивният съд неправилно е приел, че когато запис на заповед е подписан само от председателя на Съвета на директорите на АД при вписана форма в Търговския регистър на представителство „само заедно“ с друг член на съвета, разпоредбата на чл. 301 ТЗ не намирала приложение, респективно не следвало да се приеме, че дружеството не се е противопоставило на сделката веднага след узнаването.
В касационната жалба касаторът излага доводи за основателност на предявения иск и претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо; евентуално същото е очевидно неправилно, както и въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1. Съществува ли правна възможност с общо пълномощно по чл. 34, ал. 1 ГПК да бъде учредена представителна власт по неопределен брой бъдещи различни съдебни производства? – противоречие с определение № 33/29.01.2018 г. по т. д. № 180/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 43/02.02.2018 г. по т. д. № 217/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 58/08.02.2018 г. по т. д. № 325/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; по този въпрос касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради широката практическа приложимост на общото пълномощно в гражданския процес.
2. Представлява ли вписаното в Търговския регистър решение на Съвета на директорите на АД, че дружеството ще се представлява от всички членове на съвета „само заедно“, ограничение на представителната власт по смисъла на чл. 235, ал. 4 ТЗ и непротивопоставимо ли е на трети лица? – по този въпрос касаторът твърди противоречие с правото на ЕС и по-специално на императивната разпоредба на чл. 9, параграф 2 от Директива /ЕС/ 2017/1132 на ЕП и на Съвета от 14.06.2017 г. /предишна ред. чл. 9, параграф 2 от Първа директива 68/151/ЕИО на Съвета от 09.03.1968 г./ и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 217/10.03.2016 г. по т. д. № 2296/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 370/22.12.2011 г. по гр. д. № 1497/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 186/19.03.2012 г. по т. д. № 557/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.
3. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 301 ТЗ, когато запис на заповед е подписан само от председателя на Съвета на директорите на АД при вписана в Търговския регистър форма на представителство „само заедно“ с друг член на съвета, респективно следва ли да се приеме, че дружеството не се е противопоставило на сделката веднага след узнаването? – касаторът твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 76/11.05.2016 г. по т. д. № 3503/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 18/04.04.2014 г. по т. д. № 24/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 103/25.07.2014 г. по т. д. № 2994/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът „Ескизара“ АД /ответник в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Л. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор. Изразява становище, че въззивният съд не се е произнесъл по първия правен въпрос. Поддържа също, че адв. Л. Т. се легитимира с представеното пълномощно от 28.11.2018 г., издадено от С. Д. Кол, в личното му качество и в качеството му на изпълнителен директор на „Ескизара“ АД; обемът на пълномощното дава право за извършване на всички съдопроизводствени действия от адвоката и при липса на изрично ограничение на представителната власт не е необходимо издаване на ново пълномощно за всяка една от инстанциите. По отношение на втория правен въпрос ответникът счита, че не е решен в противоречие с практиката на ВКС и че в посочените решения не е дадено разрешение на този въпрос, а същите коментират ограничения на представителната власт, свързани с вида, предмета и цената на сделката, които съгласно чл. 235, ал. 4 ТЗ не подлежат на вписване в Търговския регистър, но не и оповестените по надлежния ред ограничения на начина на представителство. Ответникът поддържа, че по последния въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване, защото решаващият извод на съда е обоснован с липсата на успешно проведено от касатора доказване, а не на неприложение на чл. 301 ТЗ.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Изложил е съображения, че съдът е сезиран с осъдителен иск по чл. 538 ТЗ във връзка с чл. 491 ТЗ след допуснато изменение на установителния иск в осъдителен поради обезсилване на заповедта за изпълнение с определение от 02.07.2019 г. по гр. дело № 1955/2018 г., което е потвърдено с определение по в. гр. дело № 1393/2019 г. на Окръжен съд Стара Загора, влязло в сила на 02.10.2019 г.
Съдебният състав е констатирал, че процесният запис на заповед на 04.12.2008 г., с който издателят „Ескизара“ АД се е задължил неотменимо, безусловно, без протест, разноски, такси и удръжки от какъвто и да е характер да плати на поемателя Я. Г. Я. на 04.12.2015 г. сума в размер 200 000 лв., съдържа всички реквизити, посочени в чл. 535 ТЗ и е редовен от външна страна.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивната инстанция е приела, че ищецът Я. Г. Я. не е носител на вземане в размер 200 000 лв., тъй като процесният запис на заповед е подписан от името на „Ескизара“ АД само от един от представителите на дружеството – Е. К. Кол, но не и от другия представител на дружеството – С. Д. Кол, при вписан в Търговския регистър начин на представляване – „заедно“ от двамата представители. Въззивният съд е анализирал разпоредбите на чл. 235, ал. 1 – ал. 4 ТЗ и е изложил съображения, че при липса на друго предвиждане /решение/ акционерното дружество се представлява колективно от Съвета на директорите /СД/ или Управителния съвет /УС/; тази колективна форма на представителство предполага волеобразуващото /обвързващото/ изявление от името на юридическото лице да се извършва от всички членове на СД или УС. Посочил е, че с оглед затрудненията при тази форма на волеобразуване, законодателят е предоставил възможност на Общото събрание на акционерите в устава да предвиди друг начин на представителство, като е предвидена и възможност самият СД, респ. УС да реши представителството да се осъществява от едно или няколко лица, като при решение за представляване /волеобразуване/ от повече от едно лице е възможно решението да е за представителство поотделно или заедно. При представителство заедно от няколко лица изразената воля от името на съответното юридическо лице ще е налице само ако изявлението е направено едновременно от физическите лица, определени с решението на СД или УС и вписани в Търговския регистър. Съдебният състав е изложил също, че с вписването на лицата и начина на представляване в Търговския регистър съобразно изискванията на чл. 235, ал. 5 ТЗ се цели оповестяване на тези обстоятелства и информираност на трети лица - съконтрахенти на съответния търговец, за начина, по който той волеобразува, т. е. извършва действията на управление и разпореждане така, че те да го обвързват.
Посочил е, че предвидените в чл. 234, ал. 4 ТЗ изключения не са свързани с лицата и начина на представляване /колективно или не/, а с това дали представителната власт, придобита от лицата, вписани по партидата в Търговския регистър, е ограничена от някакви вътрешни актове на дружеството или не. В подкрепа на този извод са и следните съображения: законодателят изрично изключва нуждата от вписване на тези ограничения, но изисква вписване на овластените лица; при колективна форма на представителство не се касае до ограничаване на представителна власт на овластените лица; при нея изразяването на воля от името на дружеството /обвързването на дружеството/ предполага упражняване на същата едновременно от всички овластени лица, т. е. волята е обща и неделима.
Въззивният съд въз основа на представения протокол от заседание на СД на „Ескизара“ АД, проведено на 19.05.2008 г., на което е взето решение за промяна в представителството на дружеството, а именно изпълнителният директор С. Кол и председателят на СД Е. Кол да представляват „Ескизара“ АД само заедно, и вписването на това обстоятелство в Търговския регистър по партидата на дружеството под № 20080721172032 на 21.07.2008 г., е заключил, че от този момент с оглед разпоредбите на чл. 235, ал. 5 ТЗ и чл. 7 ЗТРЮЛНЦ то е станало известно на третите добросъвестни лица и има действие по отношение на тях. Поради това, че процесният запис на заповед е издаден на 04.12.2008 г., т. е. след вписването на посоченото обстоятелство, и е подписан от името на дружеството само от Е. К. Кол, но не и от другото лице, вписано като представляващ – С. Кол, съдебният състав е направил извод, че не е извършено волеобразуване от името на дружеството и процесната сделка му е непротивопоставима. В решението е посочено, че този извод не се променя и от разпоредбите на чл. 236 ТЗ, които предвиждат възможност да се въведат допълнителни вътрешни условия за извършването на определена група сделки от представляващия /овластено лице/ и разглеждат случаите на извършването им от него без настъпване на същите.
Като е съобразил представените доказателства, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 301 ТЗ, тъй като С. Кол е възразил своевременно след узнаването на подписания от Е. Кол запис на заповед. Счел е, че обстоятелството, че един от членовете на СД – Е. Кол, е узнал за издаване на записа на заповед още на 04.12.2008 г. и не се е противопоставил на същия, не води до извод, че и другият представител на дружеството, който не е подписал записа на заповед, е узнал за ценната книга. Посочил е, че това твърдение на ищеца противоречи на нормалната житейска и правна логика, тъй като Е. Кол е лицето, извършило действията от името на дружеството /подписало е записа на заповед/, без да притежава нужната представителна власт, а данни, че С. Кол е узнал за записа на заповед липсват.
Въз основа на изложеното въззивната инстанция е достигнала до извода, че процесният запис на заповед от 04.12.2008 г. не обвързва валидно „Ескизара“ АД, не поражда задължения за дружеството и ищецът не е носител на вземане за сумата от 200 000 лв. към „Ескизара“ АД.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради неговата недопустимост е неоснователен. Според трайноустановената практика на ВКС съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В хипотезата, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл по предявения осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 535 и чл. 538 ТЗ при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни пречки, поради което решението е допустимо. Въпросът дали адв. Л. Т. е надлежно упълномощена да представлява ответника „Ескизара“ АД по т. дело № 211/2019 г. на Окръжен съд Стара Загора и т. дело № 721/2020 г. на Апелативен съд Пловдив не се отнася до допустимостта на въззивния съдебен акт, нито допустимостта на първоинстанционното решение, а е относим към неговата правилност, предвид релевираните в подадения от адв. Л. Т. като процесуален представител на „Ескизара“ АД отговор на исковата молба и поддържани във въззивното производство възражения.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора първи процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросът не е релевантен, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съдебен акт и съдебният състав не се е произнесъл по него. Във въззивната жалба не са изложени оплаквания, относими към упълномощаването на адв. Л. Т., поради което въззивната инстанция не е изложила съображения относно представеното в първоинстанционното пълномощно и учредената с него представителна власт.
Формулираният втори материалноправен въпрос е релевантен, защото е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираната от касатора практика на ВКС е неотносима - с нея са обсъдени други въпроси и са дадени разрешения, приложими към други хипотези, различни от настоящия правен спор. В решение № 217/10.03.2016 г. по т. д. № 2296/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. са обсъдени следните въпроси: „Приложима ли е разпоредбата на чл.38 ал.1 ЗЗД в случай на договаряне на органен представител на търговско дружество лично със себе си?; 2.Разпоредбата на чл.40 ЗЗД намира ли приложение при органното представителство на търговските дружества? Нормата на чл.145 ТЗ явява ли се специална по отношение на чл.40 ЗЗД? Налице ли е субсидиарност на първата спрямо втората норма или приложението им е независимо една от друга?“. В решение № 370/22.12.2011 г. по гр. д. № 1497/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о. е даден отговор на въпроса: „Материална предпоставка за уважаване на иска по чл. 19 ал. 3 ЗЗД ли е наличието на решение от едноличния собственик на капитала по чл. 147, ал. 2 ТЗ връзка с чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ за продажба на имота, изисква ли се то като условие , за да бъде обявен за окончателен по съдебен ред предварителен договор за продажба на имот, подписан от едноличния собственик на капитала, представляващ дружеството продавач, в рамките на въпроса за предмета на проверката по чл. 363 ГПК?“. Разгледаните хипотези в посочените решения не са идентични с настоящия случай, а се отнасят до въведени с дружествения договор или с решение на Общото събрание на съдружниците ограничения на представителни функции на дружествени органи, респективно до разминаване на формирана воля с решение на Общото събрание на дружеството и изразената воля пред третите лица от представителя на дружеството. Определение № 186/19.03.2012 г. по т. д. № 557/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. е постановено в производство по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, поради което не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС също не е приложимо към конкретния случай, защото в него е обсъден въпросът „Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона, на две търговски дружества.“.
Оплакването за противоречие с правото на ЕС и по-специално на императивната разпоредба на чл. 9, параграф 2 от Директива /ЕС/ 2017/1132 на ЕП и на Съвета от 14.06.2017 г. не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационно основание по чл. 281 ГПК.
Последният въпрос, свързан с приложението на чл. 301 ТЗ, е от значение за спора, защото е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но не покрива твърдения от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото от касатора решение № 76/11.05.2016 г. по т. д. № 3503/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо – не е в хипотезата на съвместно представителство /„заедно“/ на търговско дружество. Въпросът е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в останалите цитирани от касатора решения, в които е прието, че разпоредбата на чл. 301 ТЗ е приложима и в хипотеза на осъществено представителство на акционерно дружество при сключване на договор, само от единия от двамата съвместно овластени да го представляват негови представители, както и че за противопоставянето по смисъла на чл. 301 ТЗ е достатъчно наличието на волеизявление за това на едно от останалите лица, формиращи съвместното представителство на търговеца.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Апелативен съд Пловдив решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен в нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260062 от 22.03.2021 г. по т. дело № 721/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.