Р Е Ш Е Н И Е № 99
гр. София, 16.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4656 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК и се разглежда по реда до влизане в сила на ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/ 27.10.2017 г.) – аргумент от § 74 от ПЗР на това изменение на ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 154/ 14.07.2017 г. по гр. д. № 199 по описа за 2017 г., с което Великотърновски апелативен съд е обезсилил решение № 84/ 22.02.2017 г. по гр. д. № 479/ 2016 г. на Окръжен съд – Русе в частта, с която е отхвърлен искът на С. Б. Ардити срещу И. М. И. с правна квалификация чл. 284, ал. 2, пр. 2 ЗЗД над сумата 13 418.60 евро до пълния предявен размер от 45 000 евро и е върнал делото за ново разглеждане от друг първоинстанционен състав.
Касационното обжалване е допуснато за проверка на правилността на решението по следните процесуалноправни въпроси: 1. Според предвиденото в чл. 269 ГПК има ли правомощие въззивният съд да установи, че в обжалваното решение, с което искът е отхвърлен, първата инстанция неправилно е квалифицирала твърденията на ответника в писмения отговор на исковата молба като възражение за настъпило прихващане с вземането по иска (като материално възражение за прихващане) вместо като възражение за съдебна компенсация, въпреки че такова оплакване в жалбата от ищеца няма? и 2. В тази хипотеза какво следва да е въззивното решение?
Настоящият състав на Върховния касационен съд дава следните отговори на повдигнатите въпроси: Въззивният съд има правомощие да установи, че в решението, с което искът е отхвърлен, първата инстанция неправилно е квалифицирала твърденията в писмения отговор на исковата молба като възражение за настъпило прихващане с вземането по иска (като материално възражение за прихващане), вместо като възражение за съдебна компенсация. В тази своя дейност той не е ограничен от оплакванията във въззивната жалба от ищеца. В такава хипотеза въззивният съд няма правомощие да обезсили първоинстанционното решение, а е длъжен да се произнесе по възражението за съдебно прихващане в своето решение. В тази своя дейност той е ограничен от оплакванията във въззивната жалба от ищеца, но като инстанция по съществото на правния спор е длъжен да съобрази и извършените процесуални действия по установяване на материалните предпоставки на съдебната компенсация (по чл. 103 – 105 ЗЗД), включително да поправи пропуските на първата инстанция във връзка с тях. Мотивите за отговора са следните:
Когато в писмения отговор на исковата молба искът е оспорен с възражение за компенсация, разликата между материалното възражение за прихващане и съдебното възражение за прихващане се изразява в това, дали ответникът твърди, че са се осъществили предпоставките на погасителния способ по чл. 103 – 105 ЗЗД или иска съдът да ги установи като осъществени към датата на приключване на съдебното дирене. Възможно е също ответникът да предяви съдебното възражение за прихващане при условията на евентуалност и да поиска съдът да се произнесе по него, само ако счете неоснователно материалното възражение за прихващане. При всяко положение дейността на първата инстанция следва да е съобразена с твърденията в писмения отговор, чрез които ответникът упражнява правото си на защита срещу предявения иск за вземането.
Искът за вземане, което е било погасено (изцяло или отчасти) поради компенсация, настъпила към датата на писмения отговор, се отхвърля като неоснователен, а в мотивите на решението съдът е длъжен да установи осъществения извън процеса погасителен способ (чл. 236, ал. 2 ГПК). Искът за вземане, което се погасява (изцяло или отчасти) поради съдебна компенсация също се отхвърля, но в мотивите на решението съдът е длъжен да установи предпоставките на осъществения в процеса погасителен способ (чл. 235, ал. 3 ГПК). Тогава в диспозитива на решението съдът е длъжен да се произнесе по възражението за съдебна компенсация, като установи или изключи последицата от чл. 104, ал. 2 ЗЗД. За разлика от материалното, съдебното възражение за прихващане наслагва допълнителен предмет на делото, а по съдебното възражение за прихващане решението поражда сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 4 ГПК).
Неправилно е решението, с което искът е отхвърлен, а първата инстанция е квалифицирала неточно твърденията на ответника в писмения отговор като възражение за материално, вместо като такова за съдебно прихващане. Ищецът има правен интерес в своята въззивна жалба да се позове на допуснатото от първата инстанция съществено процесуално нарушение. Грешката на първата инстанция засяга правото на иск на ответника, но и правната сфера на ищеца. Първо, такова решение създава пречка пред силата на пресъдено нещо по възражението за прихващане, а ищецът е длъжник по насрещните вземания, обект на извършеното от ответника в рамките на процеса компенсаторно изявление. Второ, ищецът следва да понесе направените по делото разноски, когато вземането по иска е било погасено още към исковата молба поради осъществения още тогава погасителен способ. Трето, неправилността на такова решение може да се отрази и върху основателността на претенцията за лихви след датата на предявяване на иска.
Въпреки изложеното задължението на въззивния съд да се произнесе по съдебното възражение за прихващане не се обяснява с оплакванията във въззивната жалба от ищеца и предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК. Чрез съдебното възражение за прихващане ответникът упражнява свое самостоятелно право, насложило допълнителен предмет на делото, а по него решението поражда сила на пресъдено нещо. Въззивната жалба от ищеца пренася правния спор пред втората инстанция, но по съдебното възражение за прихващане втората инстанция е длъжна да се произнесе поради задължението като инстанция по същество да зачете и упражненото от ответника защитно средство. При установяване на материалноправните предпоставки на погасителния способ по чл. 103 – 105 ЗЗД, които законът допуска да настъпят в рамките на висящия процес (чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД), въззивният съд е длъжен да се съобрази с конкретните оплаквания в жалбата от ищеца, но и извършените от страните процесуални действия пред първата инстанция, включително да поправи допуснатите пропуски. Изложеното не осъществява хипотеза по чл. 270, ал. 3 ГПК. Първоинстанционното решение не подлежи на обезсилване, а въззивният съд е длъжен да разгледа правния спор по същество, включително да се произнесе по съдебното възражение за прихващане.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, като констатира, че въззивното решение е валидно и допустимо и извърши проверка на неговата правилност съгласно предвиденото в чл. 290, ал. 2 ГПК, намира касационната жалба основателна. Съображенията са следните:
В исковата молба ответникът по касация, който е ищец по иска, е обосновал своето качество на кредитор по осъдителния иск с твърденията, че е упълномощил касатора-ответник по иска да продаде идеални части от негов имот и да получи цената. Ответникът е сключил договора, получил е цена от 45 000 евро от купувачите, но впоследствие не я е превел на ищеца.
В писмения отговор на исковата молба ответникът е признал иска до сумата 13 418.60 евро – онази част от получената от купувачите на имота цена, която остава непогасена след прихващане с насрещни вземания, по които длъжник е ищецът. Ответникът е твърдял, че насрещните вземания са възникнали по множество договори, сключвани в периода 2003 – 2015 г. По тях ответникът се е задължавал да извършва правни и фактически действия от свое име, включително като адвокат, но за сметка на ищеца. Въпреки отчета по нотариалната покана, връчена на 04.05.2016 г., ищецът не му е платил дължимите възнаграждения, нито е възстановил разноските в изпълнение на поръчките. Посочена е общата стойност на насрещните вземания (за сумата 61 766. 92 лв.), но всяко е индивидуализирано по своите белези. В отговора на исковата молба ответникът е заявил компенсаторно изявление.
Ищецът С. Ардити е реплекирал, че насрещните вземания са погасени по давност.
С първоинстанционното решение осъдителният иск е уважен до сумата 13 418.60 евро. Съдът е приел, че вземането по иска е възникнало, но е погасено частично поради компенсация, извършена с отчета по нотариалната покана. Приел е, че съгласно уговореното в чл. 6 от договора за правна помощ от 21.05.2003 г., изискуемостта на насрещните вземания е настъпила на 22.07.2011 г., а погасителната давност не е изтекла към датата на компенсаторното изявление с нотариалната покана.
Ищецът е обжалвал първоинстанционното решение с оплакването, че първата инстанция неправилно е установила началната дата на изискуемост на насрещните вземания и неправилно е отхвърлила възражението му за погасителна давност.
В писмения отговор на въззивната жалба ответникът е възразил, че при развитото оплакване решението е правилно.
В обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният съд правилно е приел, че когато ответникът е оспорил иска, заявявайки единствено възражение за съдебно прихващане, а първата инстанция го е отхвърлила поради извънсъдебна компенсация, оплакванията във въззивната жалба от ищеца и предвиденото в чл. 269, изр. 2 ГПК не го освобождават от задължението да съобрази заявения способ за защита срещу предявения иск. Неправилно обаче въззивният съд е приел, че в писмения отговор на исковата молба ответникът е заявил материално, а не съдебно прихващане, а поради това, че ищецът го е оспорил, възражението се е „трансформирало“ в съдебно. Първо, действително в писмения отговор на исковата молба ответникът се е позовал на връчената нотариална покана, а тя съдържа изявление за компенсация. Ответникът обаче не е твърдял, че насрещните вземания са били ликвидни, а компенсацията е настъпила извънсъдебно. Напротив, той изрично е заявил съдебно възражение за прихващане. Второ, законът не допуска при оспорване от ищеца заявеното материално възражение за прихващане да се „трансформира“ в съдебно. Първата инстанция е длъжна да квалифицира възраженията според обстоятелствата в писмения отговор на исковата молба (чл. 146, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК). Ако ищецът е оспорил въведено материално възражение за прихващане, ответникът може да допълни твърденията в отговора и да направи изявление и за съдебна компенсация (арг. от чл. 143, ал. 2 ГПК). Неправилен е и крайният извод на въззивния съд, че първоинстанционното решение е следвало да бъде обезсилено в обжалваната част. Допуснатите от първата инстанция грешки – неправилна квалификация на твърденията в писмения отговор и отхвърляне на иска като погасен поради възражение за материална компенсация, каквото ответникът не е въвеждал, - е причината за липса на произнасяне по заявения от ответника способ за защита срещи иска. Въззивният съд е бил длъжен да разгледа спора по същество, а не да обезсилва първоинстанционното решение. Неправилното въззивно решение следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав за постановяване на решение по съществото на спора по същество.
При новото разглеждане на делото следва да бъде съобразен ограничения предмет на въззивното производство (решението в частта, с която искът е уважен, е влязло в сила), ограничените оплаквания във въззивната жалба от ищеца (не по възникването на насрещните вземания, обект на компенсаторното изявление, а само по възражението за погасителна давност) и това, че диспозитивът на новото решение следва да съдържа произнасяне и по възражението за прихващане.
Според крайния изход на спора въззивният съд следва да реши и въпросът за разноските по воденето на делото пред касационната инстанция (чл. 294, ал. 2 ГПК).
При тези мотиви, съдътР Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 154/ 14.07.2017 г. по гр. д. № 199/ 2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Великотърновски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|