Р Е Ш Е Н И Е
№ 37
гр. София, 24 юни 2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Софиянски изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1038/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия И. Г. С. срещу присъда № 5/20.09.21г. на Софийски окръжен съд, постановена по внохд № 276/21г. по описа на същия съд.
С атакуваната присъда Софийският окръжен съд на осн. чл.335, ал.3 във връзка с ал.2 и чл.348, ал.3, т.3 от НПК отменил първоинстанционната присъда № 27/22.11.2018г. по нохд № 307//18г. по описа на РС - Самоков и вместо нея признал на осн. чл. 303 от НПК подсъдимият И. Г. С. за виновен в това, че на 14.10.2014г. по горски път в м. „Двете дървета”, подотдел „207ш1”, селището на [населено място], общ. Самоков, без редовно писмено позволително, транспортирал с МПС – т.а. ”Урал” с регистрационни табели [...], незаконно добит от другиго(неизвестен за разследването извършител) дървен материал – 28 бр.трупи от бял и черен бор, с общ размер 11,82 куб.м. на стойност 1465,30 лв. без ДДС (или 1758,36 лв. с ДДС), без наличието на превозен билет и неотбити с действащата към тази дата експедиционна горска марка, поради което на осн. чл. 235, ал. 2, пр. 3 вр. ал. 1 от НК и чл. 55, ал.1, т. 2 б.”б” от НК го осъдил на наказание пробация при следните пробационни мерки задължителна регистрация по настоящ адрес, с явяване и подписване пред пробационен служител два пъти седмично за срок от 6(шест) месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 6(шест) месеца, както и на глоба в размер на 500 лв.
С присъдата окръжният съд възложил на осн. чл.189, ал.3 от НПК на подсъдимия направените разноски по делото.
В жалбата се релевират основанията по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.
Оспорва се оценъчната дейност на окръжния съд, довела до осъждането на подсъдимия по предявеното му обвинение по чл. 235, ал. 2, пр. 3 във връзка с ал. 1 от НК.
Иска се отмяна на въззивната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде оправдан.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Изтъква съображения за обективна и субективна несъставомерност на деянието.
Подсъдимият в лична защита се присъединява към становището на защитника.
Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна. Пледира за оставяне в сила на атакуваната присъда.
ВКС, първо наказателно отделение, след като се запозна с доводите в касационната жалба, материалите по делото и становището на страните, намира за установено следното:
Касационната жалба е неоснователна.
Възраженията за допуснати процесуални нарушения са мотивирани с липсата на задълбочен анализ от страна на въззивната инстанция на събрания по делото доказателствен материал и в частност по въпроса за законността на придобиването на дървения материал, който е бил транспортиран от подсъдимия. Твърди се, че неправилната оценка на доказателствените източници е довела до формирането на погрешен извод за наличието на този елемент от състава на престъплението, в резултат на което се е достигнало и до неверен извод, че извършеното от подсъдимия представлява престъпление. Поставен е акцент на показанията на св. П., като на базата на собствена интерпретация, се оспорва заключението на съда за незаконен начин на придобиване на предмета на престъплението.
Преди всичко, необходимо е да се посочи, че изтъкнатите възражения се свързват с обосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание. Постоянна е практиката на ВКС, че касационната инстанция не може да приема нови фактически положения, а проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва на плоскостта на установените такива от инстанциите по същество, стига при формиране на вътрешното им убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Заключенията относно достоверността, надеждността и достатъчност на определени доказателства да доведат до един или друг фактически извод, са проявление на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на цялостна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други - не, и това съответства на действителното им съдържание. Щом съдът е изпълнил тези процесуални изисквания, към начина на формиране на вътрешното му убеждение и към съдържанието на мотивите му, не може да се отправи упрек.
При проверката на въззивния съдебен акт ВКС не констатира окръжният съд да е допуснал претендираните пороци в аналитичната и оценъчната си дейност. За да постанови съдебния си акт, решаващата инстанция е извършила проверка на оспорваната присъда и след като е констатирала, че същата е постановена от „незаконен състав” по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК (поради участието на член от състава в предходното първоинстанционно разглеждане на делото, приключило с постановяване на присъда, отменена по реда на въззивното производство, съответно поради наличието на основанието по чл. 29, ал.1, т. 1 от НПК ), правилно я е отменила. С оглед забраната по чл.335, ал. 3 от НПК да върне делото повторно на първия съд, законосъобразно окръжният съд е провел изцяло ново съдебно следствие. Съгласно посочения законов текст, когато са налице повторно условията на ал. 2 (т.е. когато са налице основанията на чл. 348, ал. 3 от НПК – съществени процесуални нарушения и те са неотстраними въобще или пък неотстраняеми от въззивния съд), въззивният съд не връща делото за ново разглеждане, а го решава по същество.
Касае се за изрична законова запрета за съда, действащ като въззивна инстанция, да упражни свое процесуално правомощие (да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд за ново разглеждане), независимо от вида и сериозността на допуснатия от първия съд процесуален порок при разглеждане и решаване на наказателното производство. Законодателят е отдал приоритет на справедливостта на процеса в контекста на „разумния срок” по чл. 6 §1 ЕКПЧОС, като е счел, че са налице достатъчно предвидени процесуални механизми за компенсиране на процесуалните нарушения предвид същностните характеристики на въззивната проверка (като инстанция по фактите и по правото).
Независимо от абсолютния характер на основанието „незаконен състав” в конкретния случай, обсъжданата забрана не може да бъде преодоляна, включително и чрез тълкуване на смисъла на нормата, независимо от резонно възникващите процесуални проблеми, свързани с годността на съдебния акт да е предмет на редовен инстанционен контрол, предоставянето на гаранции на подсъдимия да се защитава ефективно на поне две инстанции по фактите и по правото; допустимостта на касационното обжалване на присъдите, постановени за първи път от окръжния съд, но действал като първа инстанция в подобни случаи. Това е така, доколкото съдът като орган по правоприлагането, не може по пътя на тълкуването на правната норма да влага диаметрално противоположен и същностно различен прочит на закона, от този, който законодателят му е придал. Вярно е, че дори когато смисълът е ясен или очевиден, при правоприлагането се изисква неговото тълкуване. То обаче се предопределя от същността на тълкуваната норма – формулирана като отклонение от принципното развитие на инстанционния контрол (т.е. като изключение), тя подлежи на стриктно тълкуване. Изричността на забраната по чл. 335, ал. 3 във връзка с ал. 2 от НПК е допълнителен аргумент за това – в нея ясно е посочен единствен вариант за решаване на въззивното производство и той не включва правомощието делото да се върне за ново разглеждане на първата инстанция. И това е валидно за всички случаи на въззивна проверка, независимо от процесуалното развитие на делото, броя на обвинителните актове и основанията, поради които производството е връщано на предходен процесуален стадий. Единността на наказателното производство не позволява подобна интерпретация на нормата. Щом в хода на наказателното производство е налице едно произнасяне на въззивна инстанция, с което делото е върнато веднъж поради процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК (без законодателят да е изключил което и да е от посочените основания), съдебният състав, извършващ повторната въззивна проверка, не може да преодолее забраната по чл. 335, ал. 3 от НПК. Това не означава обаче, че решавайки делото по същество, въззивният съд може да пренебрегне процесуалните гаранции, даващи възможност на субектите на правото на защита да го осъществят ефективно и пълноценно. Напротив, в тези случаи изискванията към въззивната инстанция са завишени и чрез процесуалната си дейност по решаване на делото по същество, въззивният съд следва да компенсира допуснатите от първия съд нарушения.
В настоящия случай освен, че е разпитал всички свидетели по делото, въззивният съд е приел и заключенията на основната и допълнителната трасологична експертиза, както и двете заключения на лесовъдските експертизи. При условията на непосредственост, на осн. чл.283 от НПК прочел и приел писмените доказателства по делото - протоколите и другите писмени документи по досъдебното производство, както и „.. изисканите в съдебно заседание по НОХД № 504/2019г., а именно: справка от ТПДГС/от регистър на заявки/ и характеристична справка. Противно на изложеното в касационнaта жалба, не се съзират пороци при обсъждането на доказателствените средства, въз основа на които контролираната инстанция е формирали вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон. То е било проведено на основата на съвкупна оценка на доказателствения материал, без да е допуснато селективното му или превратно тълкуване. В конкретния случай няма основание да се счита, че произволно е била игнорирана доказателствената информация, изведена от една група доказателствени средства, и е бил отдаден приоритет на друга. Показанията на свидетелите горски служители и полицейски служител – И. И., В. В., Д. К., А. К., Б. К. са оценени съобразно истинското им съдържание и значение, въпреки че окръжният съд не се е спрял детайлно на съдържанието им. Независимо от това правилно съдът е приел, че при анализа им, те се отличават с логичност, непротиворечивост и взаимна корелация. Въпросът за законността на добиването на инкриминирания дървен материал правилно е изяснен на базата на заключенията на трасологичната и допълнителната трасологична експертиза, установяващи несъответствието на отпечатъците от контролната горска марка върху дървения материал, иззет по делото, с контролната горска марка на св. И. П. (старши лесничей), а представлява нейна имитация. Така, при правилна съпоставка с безспорно изяснените обстоятелства, че св. П. не е издавал превозен билет за дървесина от бял бор, с основание съдът е заключил, че транспортирания от подсъдимия дървен материал е бил незаконно добит. С оглед на това, с основание е отказал да възприеме за достоверни показанията на св. П., поради което оплакването в жалбата е неоснователно. В обобщение – главните факти по делото – авторство, механизъм, време и място на извършване и незаконността на добиването на дървения материал, са изведени в резултат на процесуално изрядна дейност по анализ и оценка на доказателствата.
Въз основа на установените в съгласие с процесуалните правила фактически положения, материалният закон е приложен правилно с осъждането на подсъдимия за деяние, осъществяващо състава на чл. 235, ал. 2, пр. 3 от НК, като посочените в противополжна посока доводи на жалбоподателя, са неоснователни. Известно е, че за съставомерността на деянието по посочената по-горе материално - правна норма е достатъчно от обективна страна да бъде установено, че подсъдимият е осъществил някоя от формите на изпълнителното деяние, както и че дървеният материал е незаконно добит от другиго, а от субективна страна деянието се характеризира с пряк умисъл. Отсъства изискване за установяване фактите по предходното престъпление, касаещо добива на предмета на престъплението, нито обстоятелствата относно неговия автор. Незаконността на произхода на предмета на престъплението следва обаче да бъде установена по несъмнен начин, а дали добивът е законен или не, се определя от нормите на специалното законодателство - специалните нормативни актове – Закона за горите и Правилника за приложението му, както и Наредба № 8/ 05.08.2011 г. за сечите в горите.
По делото несъмнено е доказано, че подсъдимият С. е управлявал инкриминирания товарен автомобил, като по този начин е осъществил деянието при изпълнително деяние „транспортиране” на предмета на престъплението. Правилно е прието, че дървеният материал е добит незаконно и то от другиго. От събраните по делото доказателства категорично е установено, че инкриминираната дървесина е била маркирана с имитация на действителна КГМ, т.е. че не е била маркирана по изискващия се от Наредба № 8/11г. начин, както и че подсъдимият С. не е имал документ, позволяващ превозването й. даден е и верен отговор на довода на защитата, развит още пред въззивния съд, и поддържан пред ВКС, че в случая се касае до извоз на дървесина от сечището до временния склад, за което действие не се изисква превозен билет. Съгласно дадената в §1 , т. 21 от ДР на Закона за горите дефиниция „добивът на дървесина” представлява сеч и извоз на дървесина до временен склад, който от своя страна представлява „терен, утвърден с технологичния план за сеч и извоз, подходящ за складиране на добитата от сечището дървесина преди транспортирането й”( §1, т. 6 от ДР на Закона за горите). Следователно, за да е законно добит дървеният материал, той трябва законно да е отсечен и извозен до временен склад, освен това е необходимо насаждението да е маркирано и да е издадено позволително за сеч. В настоящия случай обстоятелството, че на дървения материал е била поставена КГМ, имитация на действителната, указва на заключение, дървения материал – предмет на престъпление е незаконно добит. Това, съобразно посочената по-горе дефиниция за "добив на дървесина", в които сечта и извозването са дадени кумулативно, означава че и транспортирането на предмета на престъплението също е незаконен.
Ето защо касационният съд прие, че правилно въззивният съд е преценил, че подсъдимият следва да носи наказателна отговорност за извършено от него престъпление по чл. 235, ал. 2, пр. 3 във връзка с ал.1 от НК.
В касационната жалба не се навежда основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като не се оспорва справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, поради което настоящият състав не намира за необходимо детайлно да се спира на въпроса за справедливостта на отмереното на подсъдимия наказание. Достатъчно е да се посочи, че наказанието е определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 2, б. ”б” от НК, като наказанието „лишаване от свобода” е заменено с „пробация” при различни по вид пробационни мерки за срок от 6 (шест) месеца, както и глоба в минимален размер от 500 лева. Допълнителното намаляване на наложеното наказание би било неоправдано и не би довело до постигане на целите по чл. 36 от НК.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.
С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 5/20.09.2021г. по внохд № 276/21г. по описа на Софийски окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: о.м.
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Мина Топузова по н.д. № 1038/2021г. на ВКС, І н.о.
С настоящето изразявам несъгласие с направения от мнозинството извод за отсъствие на съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Допуснато е особено съществено и неотстранимо нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване справедливостта на процеса по смисъла на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и сериозно накърнило процесуалните права на подсъдимия.
При развилата се съдебна процедура, подс. С. е лишен от възможността да се защитава на две редовни инстанции по фактите и приложимото право, съобразно конституционно уредения модел за разглеждане и решаване на наказателни дела в Република България и установения регламент на предвидения инстанционен контрол. Това, по необходимост налага отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане на първоинстанционния съд.
Процесуалното развитие на делото, макар и да не се отличава с изключителна усложненост е било неправилно интерпретирано на плоскостта на забраната по чл. 335, ал. 3 от НПК от въззивния съд.
Контролираният съд неправилно е счел, че е недопустимо да върне делото за новото му разглеждане на районния съд, въпреки констатацията, че делото е било разгледано и решено от „незаконен състав” по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК.
Въззивният съд е провел съдебно следствие, действайки на практика като първоинстанционен съдебен състав. Разпитал е всички посочени в приложението на обвинителния акт свидетели, приел е заключенията на основната и допълнителната трасологична експертиза, както и двете заключения на лесовъдските експертизи. Прочел и приел е писмените доказателства по делото – тези на досъдебното производство и тези, които са били изискани от районния съд.
Изяснено е по делото, че досъдебното производство е започнато на 14.10.2014г. с първото действие по разследването - протокол за оглед на местопроизшествие от 14.10.2014г., като след приключването му, на 03.12.2015г. прокурор при РП - Самоков е внесъл за разглеждане в РС- Самоков обвинителен акт срещу касатора И. Г. С. за престъпление по чл. 235, ал.2, пр.3 във връзка с ал.1 от НК.
По така внесения обвинителен акт било образувано нохд № 504/15г. по описа на РС - Самоков, което приключило на 11.04.2017г.с постановяването на осъдителна присъда спрямо подсъдимия С., като същият бил признат за виновен по предявеното обвинение и му била наложено наказание в размер на 3 (три) месеца лишаване от свобода, чието изпълнение било отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с 3 (три години) изпитателен срок, както и глоба в размер на 1000 (хиляда) лева.
Осъдителната присъда на РС - Самоков е атакувана от подсъдимия пред Софийски окръжен съд, а по образуваното пред него внохд № 51/18г. по описа на този съд дело е постановено решение от 30.03.2018г., с което присъдата е отменена, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на РС- самоков от „процесуалния стадий „Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание”, поради констатирани пороци в обвинителния акт, довели до нарушаване правото на защита на подсъдимия.
След връщане на делото в районния съд, по образуваното нохд № 208/2018г., съдебният състав, в проведеното на 31.05.2018г. заседание констатирал процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт и на осн. чл. 248, ал. 5, т. 1 и чл. 249, ал. 1 във връзка с чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.
Последвали действия на досъдебната фаза на процеса, чиято последица се явила и нов обвинителен акт, внесен в РС - Самоков на 10.07.2018 г., срещу подс. С. за престъпление по чл.235, ал.2, пр.3 във връзка с ал.1 от НК. Образувано било нохд № 307/2018г. по описа на РС - Самоков, финализирано с постановяването на осъдителна присъда срещу касатора по предявеното му обвинение, като му е наложено наказание 3(три) месеца лишаване от свобода с 3 (три) години изпитателен срок, както и глоба в размер на 1000 лв.
Недоволен от първоинстанционния съдебен акт останал подсъдимият, който я е обжалвал пред Окръжен съд – София. Образувано било внохд № 276/21г. по описа на този съд, финализирано с постановяване на присъдата, предмет на контрола, който ВКС осъществява понастоящем.
Така посоченото ясно откроява процесуални проблеми, при това съвсем не в едно направления на наказателно процесуалните изисквания за справедлив процес:
Дори най-повърхностният прочит на извършените от въззивния съд процесуални действия, ясно сочи, че финалният му акт по същество не е въззивен акт, а притежава всички характеристики на първоинстанционен такъв. Той е постановен след проведено съдебно следствие, в което съдът като „за първи път” е събрал доказателства, които впоследствие е оценил без реализиране на каквито и да било контролни правомощия. На практика осъществената доказателствена и аналитична дейност е развита така, поради заключението за незаконен състав на първоинстанционния съд, което според съда е довело и до елиминиране на всички осъществени от първия съд действия, включително и на тези, намерили отражение в крайния му съдебен акт.
На следващо място, преповтаряйки напълно достигнатия от първия съд краен резултат по осъждането на подсъдимия, с налагане на наказание, окръжният съд всъщност не е постановил обратна присъда, която да е допустима за проверка по реда на касационното обжалване (осн. по чл. 346, т. 2 от НПК), а изцяло нова присъда, в която обаче за първи път са залегнали заключения по фактите и приложимото право.
Действително, съгласно нормата на чл. 335, ал. 3 от НПК когато са налице повторно условията на ал. 2 (т.е. когато са налице основанията на чл. 348, ал. 3 от НПК – съществени процесуални нарушения, когато те са неотстраними въобще или пък неотстраняеми от въззивния съд), въззивният съд не връща делото за ново разглеждане, а го решава по същество. Видно е, че законовата забрана за връщане на делото на предходната инстанция касае случаите, когато при извършване на редовен инстанционен контрол вече е имало едно произнасяне от въззивен съд, но не по принцип и в рамките на цялото наказателно производство, а само по отношение на годен и валиден първоинстанционен съдебен акт. Ако соченият акт е негоден, както е напр. в конкретния случай поради, постановяването му от „незаконен състав”, то следва да се приеме, че отсъства въобще валидно произнасяне, т.е. „не може да има и произнасяне по същество, което да бъде контролирано”. Произнасяне по същество от контролната инстанция е допустимо само при валидно постановени от процесуална гледна точка присъда и решение. (вж. напр. Р. № 168/2018 г. на ВКС по н. д. № 591/2018 г., II н. о; Р. № 215/2016 г. на ВКС по н. д. № 776/2016 г., II н. о.). Следователно, забраната по чл. 335, ал.2 от НПК въззивният съд да върне повторно делото за процесуални нарушения на първия съд, се отнася само до случаите, когато предмет на въззивните проверки са валидни/годни присъди.
Освен това, съвсем не е без значение, че в настоящия случай първата въззивна проверка е била реализирана по постановена присъда на районния съд, но по различен обвинителен акт, т.е. инстанционния контрол е бил осъществен в рамките на първоинстанционно производство, развило се по друг обвинителен акт, макар и за същото деяние. Затова би могло да се приеме, че съдебният акт, предмет на настоящия касационен контрол се явява резултат от развило се първо, а не второ въззивно съдебно производство. Това несъмнено означава, че окръжният съд не се е намирал в хипотезата на чл.335, ал.3 от НПК.
Така изтъкнатото ми дава основание да считам, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, действайки не като въззивна, а като първа инстанция, приемайки, че следва да реши делото при условията на чл.335, ал.3 от НПК, вместо да върне делото за новото му разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд.
Поради изложеното подписвам решението с особено мнение:
СЪДИЯ:
/М.Топузова/ |