37 Р Е Ш Е Н И Е № 18 гр. София, 27 юни 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1171 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – Велико Търново и по жалби на подсъдимите Л. М. Г., Н. Т. К. и Р. Н. И., съответно чрез защитниците им адвокат Т. Ц. от САК, адвокат П. Я. от АК – [населено място] и адвокат И. Л. от САК, срещу решение № 7 от 17 март 2015 година на Великотърновския апелативен съд, по внохд № 265 / 2014 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 42 от 24 юни 2014 година на Плевенския окръжен съд, по нохд № 482 / 2009 година по описа на този съд. В касационния протест се възразява частичното оправдаване на подсъдимите Г. и К. по обвиненията по чл. 311, ал. 1 във вр. чл. 26 от НК относно три конкретно посочени договора, инкриминирани като предмет на лъжливото документиране, както и частичното оправдаване на подсъдимия И. по обвинението за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4 от НК при допуснато нарушение на чл. 47, ал. 1 от Устава на [фирма] – [населено място] . Възразява се и смекчаването на наказателната отговорност на всеки от тримата подсъдими, при приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК, както и на чл. 66 от НК – само за подсъдимия И.. Представителят на обвинителната власт оспорва и потвърждаването от въззивния съд на постановеното от първоинстанционния съд оправдаване на подсъдимия К. по обвинението за съучастие като помагач в престъплението по чл. 203 от НК, извършено от подсъдимия Г., както и потвърждаването на частичното оправдаване на подсъдимите по обвиненията по чл. 311 от НК. Тези възражения ангажират всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В протеста се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В касационната жалба на подсъдимия Г. са релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че формираните от съда фактически и правни изводи са неправилни, защото са допуснати нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата по делото. Заявено е и неправилно приложение на закона поради осъждането на Г. за несъставомерни деяния, както и явна несправедливост на наложените му наказания. Отправеното до ВКС искане е, алтернативно, за отмяна на решението на въззивния съд и оправдаване на подсъдимия Г. по повдигнатите му обвинения или за намаляване на наложените му наказания и прилагане на института на условното осъждане. В касационната жалба на подсъдимия К. са ангажирани идентични отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че съдът е направил необосновани изводи по фактите (най-вече относно обвинението по чл. 242 от НК) и е приложил неправилно закона, както е сторил това и по отношение на деянията, инкриминирани в рамките на обвинението по чл. 311 от НК. Изложени са доводи и във връзка с оспорването на подадения касационен протест срещу оправдаването на подсъдимия К. по обвинението за съучастие с подсъдимия Г. в извършване на престъплението по чл. 203 от НК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и цялостно оправдаване на подсъдимия по повдигнатите му обвинения или връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Жалбата на подсъдимия Р. И. съдържа позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Акцентът в нея е поставен върху недостатъци в съдържанието на решението на въззивния съд, което не съдържа ясни и категорични отговори на направените от защитата конкретни възражения срещу осъждането на подсъдимия по обвинението по чл. 219 от НК. Липсата на изложени фактически изводи и правни съображения относно елементите от обективния състав на престъплението и тяхната връзка с твърдяния престъпен резултат, прави волята на съда неясна и противоречива. Субективната съставомерност на деянието по посочената норма на закона се основава на обстоятелства, които не са установени по делото по изискуемия от закона начин. Дори при така приетите факти и обстоятелства, същите сочат на несъставомерност по тази норма от закона. Заявена е също така и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа касационния протест в частта му срещу оправдаването на подсъдимите Г. и К. по обвиненията за извършено в съучастие престъпление по чл. 311 от НК и в частта му срещу намаляване на наложеното на подсъдимия Г. наказание за престъплението по чл. 203 от НК. Не поддържа протеста в частта му срещу приложението на разпоредбата на чл. 55 от НК. Намира, че решението на въззивния съд следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд. Изразява становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимите. В същото съдебно заседание подсъдимите Г., К. и И. участват лично и със защитниците си – адвокати Ц., Л., Я. и В., която представя писмено допълнение към жалбата, прието по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК. Защитниците поддържат касационните жалби при направените в тях възражения и изложени в подкрепа доводи. Идентични са изразените от тримата подсъдими становища в рамките на упражненото право на лична защита. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Настоящето съдебно разглеждане на делото е второ поред, след отмяна на присъда № 3 от 07. 03. 2008 година на Плевенския окръжен съд, по нохд № 208/2004 година, с решение № 152 от 18. 07. 2008 година на Великотърновския апелативен съд, по внохд № 106 / 2008 година и връщане на делото на прокурора за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неясно формулиране на обвиненията срещу тримата подсъдими, както по фактите, така и по правото. С постановената при второто разглеждане на делото присъда по нохд № 482/2009 година, първоинстанционният съд е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимите, както следва: - на подсъдимия Л. М. Г. – за извършени престъпления по чл. 203, ал. 1 и 2 във вр. чл. 201 от НК, по чл. 242, ал. 4 във вр. ал. 1, б. „б” и б. „г” във вр. чл 20, ал. 3 от НК и по чл. 311, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като са му наложени наказания лишаване от свобода и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК за различни срокове, глоба в размер на 50 000 лева и конфискация на конкретно посочен и описан недвижим имот (за престъплението по чл. 203 от НК), при условията на чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия Г., за трите престъпления, е определено общо наказание от десет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор, към което са присъединени наказанията лишаване от право да заема ръководна държавна длъжност и материалноотговорна длъжност и да упражнява професия или дейност, свързана с материална отчетност за срок от дванадесет години, глобата в размер на 50 000 лева и конфискацията на конкретния недвижим имот, приспаднато е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”; - на подсъдимия Н. Т. К. – за престъпление по чл. 242, ал. 4 във вр. ал. 1, б. „б” и б. „г” във вр. чл 20, ал. 2 от НК, извършено в съучастие с подсъдимия Г. - като подбудител и за престъпление по чл. 311, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като са му наложени наказания лишаване от свобода, глоба и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК, при условията на чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия К., за двете престъпления, е определено общо наказание от пет години лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип, към което са присъединени наказанията лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с документиране движението на материални ценности за срок от три години, както и глоба в размер на 50 000 лева, приспаднато е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”; на основание чл. 242, ал. 7 от НК подсъдимите Г. и К. са осъдени да заплатят солидарно равностойността на предмета на контрабандата – сумата от 817 174. 05 лева; - на подсъдимия Р. Н. И. – за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4 във вр. ал. 3 във вр. ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание една година лишаване от свобода при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип, както и лишаване от право да заема ръководна държавна длъжност и материалноотговорна длъжност и да упражнява професия или дейност, свързана с материална отчетност, за срок от три години, приспаднато е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Подсъдимите са оправдани както следва: - подсъдимият Г. - по обвинението да е извършил престъплението по чл. 203, ал. 1 от НК в съучастие с подсъдимия К. - като помагач, както и частично по обвинението по чл. 311 от НК за четири конкретно посочени документа (договор № 04 РБС от 27. 08. 2001 година, Споразумителен протокол от 16. 10. 2002 година, Писмо № 379 от 0. 05. 2001 година, както е отразено в диспозитива на присъдата, също и Протокол от 23. 11. 2001 година за предадени резервни части); - подсъдимият К. – изцяло по обвинението по чл. 203, ал. 1 във вр. чл. 201 във вр. чл. 20, ал. 4 от НК и по обвинението по чл. 311 от НК за десет от общо инкриминираните деветнадесет документа, подробно посочени и описани и - подсъдимият И. – изцяло по обвинението по чл. 311, ал. 1 от НК. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени съответно в тежест на тримата подсъдими. В производство, инициирано по протест на прокурор в Плевенската окръжна прокуратура и по жалби на тримата подсъдими, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена, както следва: - подсъдимите Г. и К. са оправдани частично по обвиненията по чл. 311 от НК за всеки от тях, по отношение на инкриминираните три договора - от 12. 07. 2002 година между [фирма] и ТСК „Р.”, от 08. 07. 2002 година между [фирма] и ТСК „Р.”, и № РБИ от 27. 05. 2002 година между [фирма] и [фирма]; - подсъдимият И. е оправдан частично по обвинението да е извършил престъплението по чл. 219, ал. 4 във вр. ал. 3 във вр. ал. 1 от НК при допуснато нарушение на чл. 47, ал. 1 от Устава на [фирма] – [населено място] ; - наказанията на всички подсъдими са определени при условията на чл. 55 от НК и са намалени съответно: на подсъдимия Г. – за престъплението по чл. 203, ал. 1 от НК на пет години лишаването от свобода и на пет години лишаването от права, за престъплението по чл. 242, ал. 4 от НК на четири години лишаването от свобода и глобата на 35 000 лева, за престъплението по чл. 311 от НК наказанието лишаване от свобода е заменено с глоба в размер на 1000 лева, а определеното общо наказание по чл. 23, ал. 1 от НК е намалено на пет години лишаване от свобода при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип, пет години лишаване от права и 35 000 лева глоба; - на подсъдимия К. – за престъплението по чл. 242, ал. 4 от НК на четири години лишаването от свобода и глобата на 35 000 лева, за престъплението по чл. 311, ал. 1 от НК наказанието лишаване от свобода е заменено с глоба в размер на 1000 лева, срокът на лишаването от право е намален от три години на една година, а определеното общо наказание по чл. 23, ал. 1 от НК е намалено на четири години лишаване от свобода, една година лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност , свързана с документиране движението на материални ценности и глоба в размер на 35 000 лева; - на подсъдимия И. – за престъплението по чл. 219, ал. 4 от НК срокът на наказанието лишаване от свобода е намален на осем месеца и изтърпяването му е отложено при условията на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила, а срокът на наказанията лишаване от право да заема ръководна държавна и материалноотговорна длъжност и от право да упражнява професия или дейност, свързани с материална отчетност – на една година. Присъдата е потвърдена в останалата й част. За очертаване рамката на касационната проверка и яснота в хронологията на изложението, е необходимо да се отразят някои предварителни констатации, които ВКС прави. По отношение на касационния протест: Може да се каже, че касационният протест не се отличава с особена яснота и подреденост на изложението. След подробното (и ненужно) дословно възпроизвеждане на диспозитива на решението, е заявена общо неговата неправилност в „протестираната част”, с позоваване на разпоредбите на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Внимателният прочит на протеста и изложените в подкрепа данни, позволява да се изведе направено с него оспорване на частичното оправдаване на подсъдимите Г. и К. по обвиненията по чл. 311, ал. 1 във вр. чл. 26 от НК относно трите конкретно посочени договора, инкриминирани като предмет на лъжливото документиране, както и частичното оправдаване на подсъдимия И. по обвинението за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4 от НК при допуснато нарушение на чл. 47, ал. 1 от Устава на [фирма] – [населено място] . Оспорва се и потвърдителната част на решението относно постановеното от първоинстанционния съд оправдаване на подсъдимия К. по обвинението за съучастие като помагач в престъплението по чл. 203 от НК, извършено от подсъдимия Г., както и потвърждаването на частичното оправдаване от първия съд на подсъдимия Г. по обвинението по чл. 311 от НК за четирите инкриминирани документа и на подсъдимия К. – по същото обвинение за деветте инкриминирани документа. Важно е да се отбележи, че частичното оправдаване на подсъдимите Г. и К. по обвиненията по чл. 311 от НК не е атакувано по въззивен ред и е в съответствие с позицията на представителя на обвинението по съществото на делото, при което той не поддържа обвиненията в тези им части (протокол от с. з. от 24. 06. 2014 година по нохд № 482/2009 година, т. 5, л. 2037). Идентична е позицията на прокурора и по отношение на обвинението по чл. 311 от НК срещу подсъдимия И. (пак там). В касационния протест се възразява и смекчаването на наказателната отговорност на всеки от тримата подсъдими, при приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК, както и на чл. 66 от НК – само за подсъдимия И.. Така подаденият касационен протест не държи сметка за принципното положение, че правото на касационно обжалване е допустимо само ако страната е упражнила надлежно правото си на въззивно обжалване, с изключение на хипотезите, когато въззивният съдебен акт засяга правата и законните интереси на необжалвалите. Внимателният прочит на въззивния протест дава основание за извода, че постановеното от първия съд оправдаване на тримата подсъдими (Г. и К. – частично и И. – изцяло) по обвиненията по чл. 311 от НК, не е оспорено от обвинителната власт по въззивен ред (л. 3, абз. 3 отдолу нагоре от въззивния протест). При преценката за допустимост, изцяло или отчасти, на касационните протест/жалба на плоскостта на т. нар. „прескачащо обжалване”, от значение е постигнатият със съдебния акт резултат и отношението на всяка от страните към него, обективирано в съответно процесуално поведение. При това положение, оправдаването на подсъдимите в тези части е влязло в сила, доколкото не е оспорено, поради което неговото потвърждаване няма как да бъде предмет на касационната проверка. Става въпрос за оправдаването за лъжливо документиране в: - договор № 04-РБС от 27. 08. 2001 година, - споразумителен протокол от 16. 10. 2002 година между [фирма] и ТСК „Р.”, - писмо № 379 от 08. 05. 2001 година на [фирма], - протокол от 23. 11. 2001 година между [фирма] и ТСК „Р.”, - писмо № 406 от 16. 10. 2002 година на ТСК „Р.”, - фактура № 000201 от 25. 09. 2002 година за сумата 154 440 лева, - фактура № 000199 от 09. 09. 2002 година за сумата 24 000 лева, - писмо № 275 от 21. 03. 2001 година на ТСК „Р.”, - писмо № 293 от 22. 05. 2001 година на ТСК „Р.”. В останалата си част касационният протест позволява извършване на проверка по направените в него оплаквания и наведени доводи. По отношение на касационните жалби: На първо място, съдържанието им позволява общата констатация за оспорени изводи на съдилищата по фактите, с твърдението за липса на категоричност, несъмненост и доказателствена обезпеченост. Заявен е техният хипотетичен характер и извеждането им по-скоро като предположения, отколкото като установени факти от предмета на доказване. Следващата обща констатация е свързана с възраженията в жалбите по приложението на правото и становищата на защитата за несъставомерност на деянията, както са приети за установени от съда, по нормите на закона, по които те са подведени. Тази несъставомерност касае както обективната, така и субективната страна на престъпленията по чл. 203, чл. 242, чл. 311 и чл. 219 от НК. Значителният обем на фактите, предмет на доказване по делото и на доказателствените източници за тяхното формиране, както и цялостното оспорване от страните на дейността на съда по извеждане на фактите и по приложението на правото, предпоставят извършване на проверката и структуриране на изложението в рамките на всяко от обвиненията, както това е сторено и в проверявания съдебен акт. Инкриминираната съвместна дейност и идентичността на възраженията на защитата, позволяват общото им обсъждане в такава рамка и последователност. По обвинението за извършено престъпление по чл. 203 от НК: По обвинението за извършване на това престъпление е признат за виновен и осъден подсъдимият Г.. Подсъдимият К. е оправдан по обвинението да е участвал в осъществяването му в качеството на помагач. Въззивният съд е потвърдил оправдаването и е изложил съображенията си за това на с. 46-47 от решението си. Осъждането на подсъдимия Г. е възразено от защитата му, а оправдаването на подсъдимия К. – от прокурора, чиито доводи и съображения бяха обобщени по-горе, при изложените констатации относно касационния протест. На първо място, следва да се отбележи, че възраженията на защитата за доказателствена необезпеченост на фактическите изводи на съда относно инкриминираното в рамките на това обвинение деяние, не намират опора в данните по делото. Несъмнено установени са обстоятелствата относно естеството на дейността на [фирма] – [населено място] бряг, чиито изпълнителни директори през инкриминирания период са били подсъдимите Г. и И.. Установена е договорната обвързаност, още от 1994 година, между Военнопромишлената корпорация (M.I.C. или М.) на Република С. и [фирма] – [населено място] за изграждане на военни заводи в С. и обучение на специалисти във Военнопромишления комплекс (ВПК) на РБ (документи в папки 17 и 18 от предварителната проверка). Несъмнено установени са и конкретните задължения на [фирма], като съдружник в Гражданското сдружение „К.” съгл. договор за съвместна дейност от 30. 05. 1994 година (т. 2, л. 53), към М. – С., за доставка и изграждане на нестандартно оборудване, инструменти, възли и техническа документация за производство на изделие 2С1 – „Г.”, разположено в новоизграждащ се военен завод в близост до [населено място] (Анекс към споразумение по проект К. – 18, папка 18а от предварителната проверка). Последващото развитие на междудържавните търговски взаимоотношения по изпълнението на договора е надлежно установено по делото и подробно описано в мотивите на присъдата (с. 7 – 9) и в решението на въззивния съд (с. 8 – 10). Няма причини формираните по този повод изводи по фактите да не бъдат споделени изцяло, доколкото са категорично подкрепени от приложените писмени доказателства, посочени от съдилищата. В тази връзка и в отговор на направено от защитата на подсъдимите Г. и К. възражение, следва да се отрази изводът на настоящия касационен състав относно процесуалната годност на материалите, събрани в рамките на извършената предварителна проверка и подредени и описани в т. нар. „папки”, отделно от томовете на досъдебното производство. Няма процесуална пречка всички събрани в хода на тази проверка писмени документи да бъдат ценени като част от материалите по разследването, защото са събрани по предвидения в НПК ред, в сила към момента на извършване на проверката (НПК, обн. ДВ, бр. 89/1974 година, отм. ДВ, бр. 86/2005 година, в сила от 29. 04. 2006 година). Съгласно разпоредбата на чл. 191, ал. 1 от НПК (отм.) разследващите органи са могли да извършват оглед на местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване, разпознаване и разпит на очевидци, когато незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата, като уведомяват незабавно прокурора. Точно това е и извършено в рамките на предварителната проверка, като чрез претърсване и изземване са събрани всички възможни писмени документи от офиса на дружеството на [улица] (папка 18, л. 84), от подсъдимите (папка 4) и т. н. Всички тези писмени документи са надлежно събрани, при извършени законосъобразни процесуални действия, поради което могат да се ползват в процеса на доказване, както това са сторили съдилищата. Установени са по делото и обстоятелствата във връзка със сключеното през 1996 година, между правителствата на РБ и САЩ, споразумение за провеждане на политика на въздържаност по отношение трансферите на оръжие и стоки с двойна употреба за някои страни, между които и С., както и във връзка с присъединяването, на 13. 04. 2001 година, на РБ към обща позиция на ЕС от 1994 година за забрана и ограничение върху продажбите и доставките на оръжие на С. (писма и др. документи в т. 2, л. 8-23 от ДП). Независимо от това и в изпълнение на допълнението от 04. 02. 2000 година към основния договор, с което „К.” и [фирма] се задължили по отношение на М. – С., за производство и доставка на 30 пълни комплекта от изделието 2С1, вкл. оръдейната система за тях 2А31, с единична цена на последната 25 000 щ. д. (папка 18, л. 87 от предварителната проверка), дейността по производството на частите за изделието продължила. Съгласно подписания от подсъдимия И. протокол от 15. 10. 2001 година за посещението на делегация на М. – С. (папка 4, л. 3 от предв. пров.), крайният срок за изпращането на частите за изделието бил 21. 11. 2001 година. Затова и подсъдимият Г. издал Заповед № 1944 от 22. 10. 2001 година за производство на 20 комплекта подпогонни пръстени за изделието 2С1 (т. 17, л. 21 от ДП). Във връзка с производството, контрола, извозването и износа на частите за изделието са събрани достатъчно гласни и писмени доказателства по делото, надлежно обсъдени и оценени от предходните съдебни инстанции (с. 10 и сл. от мотивите на присъдата, с. 11 и сл. от решението). ВКС не съзира причини да не сподели констатациите на съдилищата за надлежност на събраните доказателства и изводите за тяхната достоверност, поради което не се налага да ги повтаря. Би могло да се посочи само, че за произвеждането на частите свидетелстват работниците от [фирма] Г. и К. (каруселни стругари), П. (началник цех снабдяване), С. (също началник цех), Ц. (ръководител цех координация), по отношение на когото констатираните вътрешни противоречия в показанията са отстранени чрез приобщаване на тези от ДП и от първото съдебно разглеждане на делото по реда на чл. 281 от НПК и проведен последващ негов разпит (протокол от с. з. от 03. 06. 2011 година, т. 2, л. 691 от нох дело), а противоречията подробно са обсъдени и анализирани от съда (с. 11-12 от мотивите). За приемането, комплектоването и опаковането на частите свидетелстват Г., В., Г. и В. (последните три диспечери). Показанията на свидетелите като цяло са последователни и безпротиворечиви, при необходимост несъмнено да се отчете действително продължителният период, изминал от времето на извършване на деянието до депозирането им. Пръстените били произведени и заедно с другите части – предадени в опаковъчния участък – цех ЗИП, където били подготвени за изпращане. Складови разписки са изготвени с оглед формално спазване на стокооборота и отчитане, но изделията не са постъпвали в склада, няма нареждане за експедицията им, нито фактура за сделка с тях. Поради това, стоките се водят налични в предприятието при счетоводното приключване на 2001 година. Извозването на частите за изделието от [фирма] до [населено място], [населено място] и [населено място] и посрещането им там от подсъдимия К. и работници от ТСК „Р.”, се установява както от показанията на свидетелите М. и П. (шофьори), Ц. и Ц. (отговорници пласмент), така и от писмените доказателства – два броя пътни листове и два броя товарителници от 27 и 28. 11. 2001 година. За получаването и разтоварването на стоките не са съставени никакви документи. Налице са такива обаче за транспортирането на стоките до пристанищата на [населено място] и [населено място] – фактури и товарителници, в които вписаните номера на контейнери са идентични с тези в попълнените от подсъдимия К. митнически декларации от 28. 11. и от 30. 11. 2001 година при износа на стоките. Все във връзка с транспортирането на стоките до В. и Б. са и показанията на свидетелите Д., С. и Т.. Самото пренасяне на стоките през морската граница на страната и получаването им в С., както и свързаните с това доказателствени източници – гласни и писмени, ще бъдат обсъдени подробно по-долу във връзка с обвинението за извършено престъпление по чл. 242 от НК и в отговор на направените от страните възражения. Посочените обстоятелства, свързани с възлагането, производството, опаковането и извозването на инкриминираните части за изделието 2С1 от [фирма] и транспортирането им до [населено място], [населено място], [населено място] и след това – до [населено място] и [населено място], както и доказателствените източници за тях, подробно са изложени, обсъдени и анализирани от въззивния съд в решението му на с. 16 – с. 22 от същото. Всички те са ценени по действителното им съдържание и са проверени относно достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост, което е видно от съдържанието на атакувания съдебен акт на въззивния съд. Същественото от фактическа страна е несъмнено установеното, че в изпълнение на договор, по който дружеството е страна, подсъдимият Г. е разпоредил, вкл. писмено, изработването на конкретните детайли за изделието, контролирал е изпълнението и след изработването им е разпоредил опаковането и изнасянето на частите и транспортирането им в посочените по-горе посоки и по посочения начин. Това е извършено след предварително съгласуване с подсъдимия К. относно транспортирането на частите за изделието, приемането им и последващото им изнасяне от страната, както и със знанието и без противопоставянето на другия изпълнителен директор – подсъдимия И.. Към надлежно установените факти, предмет на доказване в рамките на обвинението по чл. 203 от НК, материалният закон не е приложен правилно. Изложените в тази връзка правни съображения във въззивното решение (с. 46) могат да бъдат определени като лаконични и формални. За да приеме съставомерност на извършеното от подсъдимия Г. по чл. 203 от НК, съдът се е позовал на заеманата от него длъжност, която несъмнено сочи на длъжностно качество по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „б” от НК, на извършените от него действия по договаряне, производство, контрол и изнасяне на частите и най-вече – на липсата на данни по сметките на [фирма] за реално плащане по сделката. В резултат, съдът е формирал правния извод за извършено от страна на Г. разпореждане с вещите, собственост на дружеството, възложено му да ги пази и управлява като със свои, което осъществява елементите от обективния и субективния състав на присвояването. Този правен извод не може да бъде споделен. Констатациите на съда относно длъжностното качество на подсъдимия Г. и извършените от него разпоредителни действия с инкриминираната продукция, са правилни. Изводът на съда обаче, че подсъдимият Г. се е разпоредил с продукцията в свой интерес, е формален и неподкрепен с доказателства, поради което може да бъде преценен като произволен, защото е основан на предположение. Като член на Съвета на директорите и изпълнителен член (директор), той е част от дружеството, с права и задължения по управлението му съобразно договора за възлагане на управление между него и дружеството. Дружеството обаче, като юридическо лице, е имуществено обособено, поради което неговото имущество е винаги чуждо по отношение на членовете му (акционерите), вкл. и за неговия изпълнителен директор, какъвто е бил подсъдимият Г.. Затова, поначало своенето на вещи, които принадлежат на дружеството, от негов член, винаги е възможно. Изпълнителното деяние при присвояването предпоставя обективирана промяна на отношението на дееца към повереното му имущество, което той владее или управлява и се изразява в противозаконно разпореждане с него в свой личен или в чужд интерес, а това винаги предполага ощетяване на патримониума на дружеството, което обективно трябва да е налице, а не да се предполага. Вярно е, че подсъдимият Г., в качеството си на изпълнителен директор, се е разпоредил с инкриминираната продукция, собственост на дружеството, но е сторил това в рамките на изпълнение на сключен договор, по което дружеството е страна. По принцип, не е невъзможно договорни отношения да се ползват за неправомерно отклоняване и присвояване на чуждо имущество. В случая обаче, категорични и несъмнени данни в тази насока не са установени по делото. Според обвинението, инкриминираните действия на подсъдимия, изразили се в изнасяне по негово разпореждане и под негов контрол на продукцията от предприятието, са осъществени в периода 23 – 28. 11. 2001 година. Към този момент, въпросът с плащането на изнесените части от другата страна по сделката не е стоял, доколкото те не са били доставени, т. е. все още не е имало изпълнение от страна на [фирма]. Тези условия са видни от посочените и обсъдени по-горе Анекс и допълнение към него, протокол от 15. 10. 2001 година и т. н. Налице е и още едно несъмнено установено обстоятелство, което обаче е останало вън от вниманието както на първата, така и на въззивната инстанция в тази връзка и то е свързано с открития още на 29. 06. 2000 година от „О. Н. Б.” – С., в полза на [фирма] и [фирма], акредитив в ТБ „Б.” именно по повод договореностите за производство и доставка на инкриминираното изделие и частите за него. Или иначе казано, към инкриминирания период и изнасянето на частите от дружеството, този акредитив е бил открит и е позволявал удовлетворяване на вземания на дружеството по повод сделката. Едва на 08. 01. 2002 година подсъдимият Г., в качеството си на изпълнителен директор на [фирма] – бенефициент по акредитива, е информирал банката, че няма да ползва този акредитив и е наредил да се информира за това Суданската банка (л. 100, т. 14 от ДП). Това обаче е сторено доста след инкриминирания по делото като време на присвояването период. Най-вероятно, отказът на акредитива е свързан и произтича от посещението на тримата подсъдими в С. през периода 06. – 12. 12. 2001 година, т. е. веднага след експедиране на стоките. Договорено ли е тогава плащане по сделката по друг, различен от официалния начин, извършено ли е такова и под каква форма, са обстоятелства, които не са установени по делото и вече няма как да бъдат установени. Дружеството [фирма] е обявено в несъстоятелност с решение № 349 от 15. 01. 2009 година на Великотърновския апелативен съд по в.гр.т.д № 509/2008 година, като е наложена възбрана и запор върху имуществото, прекратени са правомощията на органите на управление и е постановено започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността. Това фактическо и правно положение е актуално и към момента, видно от Определение от 22. 02. 2016 година на Ловешкия окръжен съд, постановено в производство по реда на чл. 728 и сл. от ТЗ. Все в тази връзка следва да се отбележи, че по делото не е установено и каква е била икономическата ситуация в дружеството след извършване на доставката, защото тя просто не е изследвана. Обстоятелство, върху което главно е фокусирано досъдебното и съдебното разследване в тази част, е свързано с това дали по сметките на дружеството са постъпили суми като плащане по сделката. ССчИЕ (т. 15 от ДП) и допълнителната такава (т. 28), както и назначената в хода на съдебното следствие, несъмнено са установили, че суми по сметките на дружеството за тази сделка не са постъпвали. Не е възложено обаче и не са изследвани наличните по делото данни за редовно изплащани на работниците и служителите в дружеството трудови възнаграждения, при това съвсем не ниски, в периода непосредствено след изнасянето на продукцията и извършване на доставката за С.. Данните по делото несъмнено сочат, че липсата към този момент на надлежно разрешение за [фирма] от страна на Междуведомствената комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение към Министерството на икономиката на РБ и наложеното ембарго за износ на такава продукция за С., са предизвикали престирането по договора да се извърши нелегално и чрез посредник (ТСК „Р.”), а за разплащането по сделката да се потърсят други, различни от официалните начини, вкл. чрез визитата на тримата подсъдими в С. през м. декември 2001 година. Проверка в тази насока обаче не е извършена, когато тя все още е била възможна. Единственият категоричен правен извод в тази насока, който фактите по делото позволяват е, че през инкриминирания период от 23 до 28. 11. 2001 година подсъдимият Г., в качеството си на изпълнителен директор на [фирма], е извършил разпоредителни действия с части за изделието 2С1 – „Г.”, собственост на дружеството, които е престирал в изпълнение на договор за изработката и доставката им на М. – С.. Фактите не позволяват категоричен и несъмнен извод, че към този момент подсъдимият е присвоил престираната продукция, като неправомерно се е разпоредил с нея в свой или в чужд интерес. Не са налице данни, които да сочат, че към 28. 11. 2001 година подсъдимият Г. е имал намерение да достави частите за изделието, изработените в [фирма] и закупените от дружеството, предмет на договора със М. - С., без те да бъдат заплатени на дружеството или като бъдат заплатени не в негова полза. Експертните констатации, че плащане по сметките на дружеството не е установено, не води еднозначно до извода, че плащане не е извършено, нито че подсъдимият Г. е изнесъл продукцията от предприятието с намерението да не получи такова плащане и със съзнанието за това. От особено значение за тази преценка е обстоятелството на наличния към 28. 11. 2001 година открит акредитив в търговска банка, в полза на дружеството и предназначен за разплащане по същия този договор, който акредитив е позволявал да бъде наредено плащане по сделката по сметките на дружеството, като условията на акредитива са променени след повече от месец - на 08. 01. 2002 година, когато той е отказан от страна на [фирма] по неясни и неустановими вече причини. Вярно е, че документалното оформяне (доколкото е налице такова) на цялата сделка, изработването, заприходяването и изнасянето от предприятието на инкриминираните части на изделието страда от сериозни дефицити и пороци – напр. липса на документи за изнасянето от завода, на такива за извозването до [населено място], [населено място] и [населено място], липса към този момент на договор между [фирма] и ТСК „Р.”, описване на частите в опаковъчните листове с неверни индекси, липса на приемо-предавателни протоколи за изнесената продукция, липса на документи за разтоварване на стоките в К. и пр. Всичко това обаче е обусловено от ясно установеното по делото намерение у подсъдимия Г. управляваното от него дружество да произведе, набави и престира продукцията, предмет на сключения още през 2000 година договор със С. (и анекси към него), въпреки наложеното ембарго за износ на военна продукция за тази държава и преодолявайки забраната, макар и по неправомерен начин – чрез използване на посредник и документално отразяване на продукцията като гражданска такава – резервни части за пътностроителна техника, без да се оставят документални следи (или възможно най-малко такива) за извършената доставка в С. на частите за изделието 2С1. При изложените фактически и правни съображения следва да се приеме, че по делото не е установено по изискуемия от закона категоричен и несъмнен начин инкриминираната продукция – възли и детайли за изделието 2С1 – „Г.”, да е присвоена от подсъдимия Г., поради което същият следва да бъде оправдан по обвинението по чл. 203 от НК. При това положение, обсъждането на възражението в касационния протест срещу оправдаването от първоинстанционния съд на подсъдимия К. по обвинението за участие като помагач в присвояването, наред с подсъдимия Г. като извършител, се явява безпредметно. По обвинението за извършено престъпление по чл. 242 от НК: За извършено престъпление по чл. 242, ал. 4 във вр. ал. 1, б. „б” и „г” във вр. чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от НК, са признати за виновни и осъдени подсъдимите Г. – като подбудител и К. – като извършител. В тази част въззивното решение е атакувано от защитата на двамата подсъдими, с идентични възражения, които могат да бъдат обобщени така: - инкриминираният износ на възлите и детайлите е несъставомерен по чл. 242, ал. 4 от НК, защото е извършен със знанието и разрешението на митническите власти; - не е установена идентичност на произведените и изнесени от [фирма] части с пренесените през границата на страната; - изнесените „възли и детайли” не представляват „оръжие” по смисъла на чл. 4 от Закона за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите (ЗКВВОРБ); - митническите декларации не са с невярно съдържание; - допуснати са процесуални нарушения при оценката на доказателствата, довели до неизпълнение на задълженията на съда по чл. 14 от НПК; От страна на обвинителната власт е възразено приложението на чл. 55 от НК и намаляването на наложените на двамата подсъдими наказания лишаване от свобода от пет на четири години, както и на глобата от 50 хиляди на 35 хиляди лева. Акцентът в жалбите е поставен върху заявената доказателствена необезпеченост на направените от съдилищата изводи по фактите. Твърди се, че приложените по делото опаковъчни листове не установяват пренасянето през границата на страната на инкриминираните части за изделието 2С1 и това да е сторено без знанието и разрешението на митническите власти, защото тези власти са извършили подробна физическа и документална проверка на товара и не са установили нередности и несъответствия. Напълно идентични възражения са били предмет и на въззивната проверка по делото и са получили отговор в решението на въззивния съд (с. 17 – с. 24 от същото). Известно е, че мотивите на съдебния акт обективират вътрешното убеждение на съда и когато мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано това убеждение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи при оценката на доказателствата. А настоящият случай е именно такъв. И тъй като оценката за процесуална годност на доказателствените средства предхожда оценката за тяхната достоверност, тези възражения в жалбите следва да бъдат обсъдени преди останалите. В подкрепа на възражението за допуснати нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда, в жалбите са наведени доводи и съображения, които сочат по-скоро на заявена необоснованост на фактическите изводи, която не е касационно основание. От съдържанието на жалбите може да бъде изведено възражение за неправилно кредитиране за достоверност на показанията на свидетелите Г., К., Ц. и С. и игнориране на показанията на свид. Й., което възражение обаче не се подкрепя от данните по делото. Производството на частите за изделието 2С1 от [фирма] и тяхното изнасяне от завода са установени по делото, като в тази връзка бяха изложени съображения по-горе в решението, вкл. относно показанията на посочените свидетели. Опаковането, товаренето и транспортирането на продукцията до [населено място], [населено място] и [населено място] и оттам – до пристанищата в [населено място] и [населено място], също вече бе обсъдено от доказателствена гледна точка. Връзката между поетите от [фирма] ангажименти по договора с М. – С., действията на подсъдимия Г. за изпълнение на договора, произведените в завода детайли за договорените изделия, наложената забрана за износ на такива изделия, уговорката между подсъдимите Г. и К. детайлите да бъдат изнесени като гражданска продукция и не от [фирма] и пр., е несъмнена и очевидна. Тя може да бъде проследена при съпоставяне на данните за условията по договора, неговия предмет, крайния срок за изпълнение на доставката, който последно е определен на 21. 11. 2001 година, за ускореното производство на детайлите, изнасянето на продукцията до 28. 11. с. г. и за натоварването й на корабите във В. и Б. на 02 и 05 декември с. г. В документите за износа като доставчик на стоките е посочено [фирма], с цел да бъде избегнато посочването на [фирма] поради ноторната известност на дружеството като производител и износител на военна продукция. Свидетелят А. – собственик и управител на [фирма] категорично е заявил, че дружеството му не е имало търговски взаимоотношения с [фирма] и с ТСК „Р.”, че той не е подписвал съставената за „сделката” фактура, че въобще не е имало такава сделка. В четирите броя митнически декларации (т. 3, л. 115, 145, 157, 206 от ДП) като получател на експортираните стоки е посочено дружество в С., а декларатор е подсъдимият К.. Стоките са описани като „стоманени фланци” и „резервни части за пътно-строителна техника”. Почти пълното сходство на теглото и спесификациите на изнесената продукция и тази от 13-та и 14-та експедиции по договора „К.-18”, е установена и това подробно е обсъдено от въззивния съд в отговор на направени и пред него подобни възражения (с. 21-22 от решението). Няма причини отразените там изводи да не бъдат споделени изцяло, още повече, че напълно съответстват и на констатациите на СТЕ по делото (експерти Н., М., П., А., И., т. 16, л. 10 и л. 22 от ДП). Съществената разлика между опаковъчните листове, приложени към митническите документи за износа на резервни части и опаковъчните листове, представени от [фирма] е, че в първите липсва отразяване на заводските номенклатурни номера, които определят продукцията като специална. Несъмнено е, че в митническите бюра в [населено място] и в [населено място] е извършена митническа проверка на изнасяната от подсъдимия К. продукция. В тази насока са обсъдени показанията на свидетелите К., Л., Т., П., Ч. (митнически инспектори), съдържанието на митническите декларации и коносаментите (л. 22-23 от решението). Извършеният физически контрол е установил наличие в превозваните контейнери на метални отливки с диаметър около метър, на метални кръгове и пръти, които са сходни по наименования и индекси с отразените в опаковъчните листове и митническите декларации резервни части и фланци. Поради това и при външната редовност на митническите документи, износът не е породил съмнение у служителите, които са установили превозване на машинни части, както това е отразено в митническите декларации и опаковъчните листове, като съзнателно не са били отразени верните номенклатурни номера на отделните изделия, които веднага биха обозначили изнасяната продукция като специална. В такъв случай, проверката би се извършила от двама служители на митницата (в [населено място]), определени с нарочна заповед, които се занимават със специалната продукция (показания на свид. Ч., нохд № 482/2009 година, л. 479, т. 1). На практика, съзнателното невярно посочване в опаковъчните листове и декларациите на вида на изнасяната продукция, е осуетило надлежната митническа проверка. Така че, възражението на защитата на двамата подсъдими, че инкриминираните части са изнесени със знанието и разрешението на митниците, може да бъде преценено единствено като неоснователно. Получаването на частите за изделието 2С1 в С. също е установено по делото и надлежно обсъдено от съда (с. 23 – с. 25), като не се налага да бъде повтаряно. Показанията на свидетелите И., В., Б., Н., Я., С., Г., П., Н. – работници в [фирма], са категорични и непротиворечиви и установяват командироването им в завода в С. за различни, но продължителни периоди от време, със задача да получат частите на изделието 2С1, за извършат сглобяването и да обучат местните работници на това. Те са категорични, че през периода от есента на 2001 година до есента на 2002 година в С. са работили единствено по изделието 2С1 с частите, изработени в [фирма] и получени с няколкото поредни експедиции от България. Така че, всеки от подложените на анализ и оценка от съда доказателствени източници установява отделен момент от общата инкриминирана по делото дейност на подсъдимите, като в своята логическа свързаност и последователност всички те очертават фактологията по делото така, както е приета за установена. Разборът, анализът и оценката на доказателствените източници, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на постановената присъда. При изложените съображения, ВКС не констатира заявените в жалбите процесуални нарушения при проверката и оценката на доказателствата по делото, произтичащи от всички доказателствени източници. Към тях е приложена съответната правна норма на чл. 242, ал. 4 във вр. ал. 1, б. „б” (чрез използване на документи с невярно съдържание) и „г” (оръжие) от НК. Законосъобразността на съдебния акт се обуславя от съответствието между фактите и тяхната правна оценка. Правните изводи на съда относно това престъпление са изложени на с. 50 – с. 54 от решението. ВКС намира същите за напълно съответни на данните по делото и на закона и не съзира причини да не ги сподели, поради което не се налага да ги повтаря. Би могло да се акцентира единствено върху следното: Контрабандата е типично трансгранично престъпление, чието изпълнително деяние се състои в пренасяне на стоки през границата на страната без знанието и разрешението на митницата. То винаги е във връзка с границата, при това митническата, а не държавната, както и с определено нейно нарушаване. В случая, прекият извършител на престъплението е подсъдимият К., който е приел товара от подсъдимия Г. (и неговите служители), придружил го е при пренасянето му през вътрешните митници, както бе описано по-горе и е попълнил и подписал четирите митнически декларации за износ на продукцията. Представил е декларациите и документите към тях на митническите служители, след което е придружил товара до двете пристанища и е контролирал експедирането му през морската граница на страната. Подсъдимият Г. умишлено е склонил К. за извършване на престъплението, при съзнаване от двамата на естеството на изнасяната продукция като военна такава, на липсата на задължителното за износа й разрешение, на необходимостта да бъде пренесена през митническата граница на страната като гражданска продукция, доставена по несъществуваща сделка между [фирма] и ТСК „Р.”, като за целта се удостоверят неверни обстоятелства в попълнените митнически декларации и в съставените опаковъчни листове и изнасяните вещи се запишат като резервни части за верижни машини, т. е. гражданска продукция и без отразяване в документите на специфичните за военна продукция номенклатури. Известно е, че съучастието като задружна дейност е възможно само при умишлените престъпления и при наличие на три предпоставки: участие на най-малко две наказателно-отговорни лица, задружност в усилията им за постигане на определен престъпен резултат и умисъл във всеки от участниците не само за престъплението, но и за съучастието в него. Въпросите за вината и субективното отношение на всеки от съучастниците са такива по фактите (по доказването), а не само по приложение на правото. В случая, конкретните факти сочат именно на такава форма на обща престъпна дейност, като действията на подсъдимите Г. и К., в различни етапи и по различен начин, съобразно приетите за установени факти, са довели до постигане на престъпния резултат – пренасянето на военната продукция през границата на страната без знанието на митническите власти за нейния характер и за липсата на надлежните законови предпоставки за легален износ и поради това – без разрешение за износа на тази продукция. Съображенията си относно правната квалификация на деянието като контрабанда на „оръжие” съдът е изложил на с. 52 – с. 53 от решението си. Те са подробни и съответни на законовите разпоредби, действащи към онзи момент и дефиниращи контрабандираните компонентни за изделието 2С1 „Г.” като „оръжие” по смисъла на закона. В тази насока би могло да се добави единствено и експертното мнение на СТЕ (Н., М., П.) за характеристиките на това изделие именно като оръжие по смисъла на чл. 4 от Закона за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите (ДВ, бр. 133/1998 година), представляващо специално конструирано, прието на въоръжение и произвеждано като 122-мм самоходна артилерийска установка. Съдилищата са изложили и съображенията си относно правната квалификация на деянието като такова с предмет в особено големи размери и представляващо особено тежък случай. В тази насока, конкретните данни по делото са съобразени със закона и съдебната практика, поради което направените изводи следва да бъдат споделени. При изложените фактически и правни съображения, ВКС намира осъждането на подсъдимите Г. и К. за извършено от двамата, в съучастие, престъпление по чл. 242, ал. 4 от НК, за правилно и законосъобразно, поради което в тази част решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. По обвинението за извършено от подсъдимия И. престъпление по чл. 219, ал. 4 във вр. ал. 3 от НК: По обвинението за извършване на това престъпление е признат за виновен и осъден подсъдимият Р. И.. Като съдържание на бланкетната норма са инкриминирани две нарушения на Устава на [фирма] – [населено място], извършени от него в качеството му на изпълнителен директор на дружеството, в периода 23 – 28. 11. 2001 година, а именно: на чл. 47, ал. 1 (Членовете на Съвета на директорите са длъжни да изпълняват задълженията си в интерес на дружеството) и на чл. 56, ал. 5, б. А и Г (Изпълнителните директори: А. осъществяват текущо управление на дружеството и Г. предприемат действия за защита интересите на дружеството, включително като завеждат и се разпореждат с искове). По обвинението да е извършил престъплението вследствие допуснато нарушение по чл. 47, ал. 1 от Устава, подсъдимият И. е частично оправдан с решението на въззивния съд, което оправдаване е оспорено с подадения касационен протест, както е оспорено и приложението на чл. 55 от НК при индивидуализацията на наказанието и на чл. 66 от НК при решаване на въпроса за неговото изтърпяване. Потвърждаването на осъждането на подсъдимия И. в останалата част е атакувано с подадената от защитата касационна жалба и при релевирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НК, като доводите и съображенията в тяхна подкрепа могат да бъдат обобщени така: - допуснати са съществени нарушения на процесуалните правила при изготвяне на решението на въззивния съд, което не съдържа отговори на направени пред него възражения, а това е в разрез с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК; - инкриминираното по отношение на този подсъдим е несъставомерно по нормата на чл. 219, ал. 4 от НК и - наложеното наказание е явно несправедливо, защото е определено за несъставомерно деяние и не е отчетено в необходимата степен продължаването на наказателното производство извън разумния срок по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. За да потвърди осъждането на подсъдимия И. по чл. 219, ал. 4 от НК, въззивният съд се е позовал на принципните положения за статута на И. като изпълнителен директор на дружеството, наред с подсъдимия Г., на познаването с оглед този статут на цялостната дейност на предприятието, в т. ч. на сключения договор със С., на присъединяването на РБ към наложеното ембарго за износ на оръжие по отношение на С., на липсата на разрешение за износ на специална военна продукция, на участието му в срещата със суданската делегация на 13-15. 10. 2001 година и подписването от него на протокола за срещата. Аргументи за знание от негова страна на цялостното развитие на сделката със С. за производството и износа на частите за изделието 2С1, се черпят и от несъмнено установения факт на съвместното пътуване на тримата подсъдими до С. през периода 06-12. 12. 2001 година. При така установените факти, съдът е направил правните изводи за тяхната съставомерност по чл. 219, ал. 4 от НК, тъй като подсъдимият И. не е положил достатъчно грижи за управлението, стопанисването и запазването на повереното му имущество, за да предотврати изнасянето на инкриминираната продукция от територията на предприятието, извършено без да са налице законовите предпоставки за това (с. 58 – с. 59 от решението). Вярно е, че престъплението по чл. 219 от НК се осъществява преимуществено, но не само, чрез бездействие. Престъплението може да бъде осъществено и чрез неправилни стопански действия, които са несъвместими с дължимата грижа на добър стопанин за съхраняване и увеличаване на поверените имотни блага, за опазване на финансовия ресурс и т.н. А кои грижи са достатъчни, определят правните разпоредби за съответната стопанска дейност, извършвана от дееца, за правата и задълженията, които са му вменени и най-вече кои от тях не е изпълнил или е нарушил. В преобладаващия брой случаи е практически невъзможно те да бъдат точно и изчерпателно формулирани в нормативен акт, поради което е прието, че източници в тази посока могат да бъдат и технологични правила, безспорни положения от науката, житейската практика, общопризнати в дадената сфера на дейност правила (в този смисъл и ППВС № 7/1976 година, т. 1). От значение е във всеки конкретен случай да се изследват задълбочено и в тяхната взаимовръзка съществуващите разпоредби и предписания, за да се установи точно съдържанието на признака „не положи достатъчно грижи”. В конкретния казус, рамката на обвинението срещу подсъдимия И. по чл. 219 от НК е очертана от инкриминираните разпоредби на Устава на Дружеството, посочени по-горе, като съдържание на бланкетната норма. Може да се каже, че те са твърде сходни помежду си, но първата е отнесена към членовете на Съвета на директорите (чл. 47), а втората - към изпълнителните директори, излъчени измежду същите тези членове (чл. 56 от Устава). И двата текста са доста общи и лишени от конкретика („… в интерес на дружеството…”, „… текущо управление…” и „…защита интересите на дружеството…вкл. завеждане и разпореждане с искове.”), като не съдържат информация за права и задължения, вменени на изпълнителния директор, какъвто е бил подсъдимият И., а липсата на конкретно формулирани действия или бездействия от негова страна, правят невъзможна преценката за тяхното неизпълнение или тяхното нарушаване. Участието на подсъдимия И. в срещата с представители на суданската страна по договора, състояла се на 13 - 15. 10. 2001 година, е извън инкриминирания период, но по-същественото е, че не сочи на конкретни действия или бездействия, свързани с тази среща, които подсъдимият е следвало да извърши или да се въздържи от тях и които той не е изпълнил или е изпълнил неправилно. Подписването на протокола за тази среща от негова страна, в качеството му на изпълнителен директор на дружеството, участвало в срещата, е рутинно действие и част от управлението, което указва единствено неговото участие в срещата и съгласие с начина, по който тя е отразена в протокола. Като изпълнителен директор, подсъдимият И. несъмнено е бил информиран за забраната за легален износ на военна продукция за С., предвид присъединяването на РБ към Европейското споразумение и сключването преди това на идентично споразумение със САЩ. В същото си длъжностно качество е пътувал до С. заедно с подсъдимия Г. в периода 06. – 12. 12. 2001 година (което, впрочем, е след инкриминирания период). Или обобщено, подсъдимият И. е бил наясно с организирания от подсъдимия Г. износ на произведената в дружеството военна продукция, за който износ не е било дадено съответно разрешение от компетентната Комисия. Не става ясно обаче какви точно действия – фактически или правни, които са му вменени от закон, правила, наука, практика, морал и пр., обвинението релевира като неизвършени от него за опазване на продукцията, собственост на дружеството и предотвратяване на нейното извеждане от предприятието. В тази насока няма как да не бъде съобразено обстоятелството, че действията на подсъдимия Г. – също изпълнителен директор на дружеството, за доставка на продукцията, са били мотивирани и извършени в рамките на редовно сключен договор за изработка и доставка. Без да се оспорва неправомерността на тези действия, извършени без разрешение и при създадена привидност за износ на гражданска, а не на военна продукция, следва да се отбележи и наличието към този момент на открит акредитив в полза на дружеството, достъпен и достатъчен за разплащане по сделката. При тези данни, ВКС намира, че обвинението по чл. 219 от НК срещу подсъдимия И., поради изначалната си неяснота и липса на очертана фактическа рамка, няма как да бъде установено и доказано. Инкриминираното поведение на подсъдимия И., както бе описано по отделни събития и действия, не осъществява елементите от обективния и субективния състави на престъплението по тази норма на закона. Предложената от обвинението правна конструкция на проявена безстопанственост от единия изпълнителен директор по отношение на имущество, присвоено (според обвинението) от другия изпълнителен директор, е правно несъстоятелна. Двамата подсъдими – изпълнителни директори, биха могли да се разпоредят, разхитят, разпилеят, повредят, унищожат и пр. имуществото на дружеството съвместно, доколкото имат идентични права и задължения по отношение на неговото опазване, или единият да не упражни контрол върху такива действия на другия, ако това му е възложено по съответния ред и т. н., но в конкретния случай повдигнати обвинения за такива действия не са налице. При изложените съображения настоящият състав намира, че подсъдимият И. следва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 219, ал. 4 във вр. ал. 3 от НК. По обвинението за извършени престъпления по чл. 311 от НК: По това обвинение са признати за виновни и осъдени подсъдимите Г. и К.. С оглед очертаване на рамката на касационната проверка по това обвинение, е необходимо да се отрази следното: В рамките на това обвинение са инкриминирани общо 19 различни документа, част от които по отношение и на двамата подсъдими Г. и К., а договор № 04 РБС от 27. 08. 2001 година – по отношение и на тримата подсъдими, вкл. подс. И.. С първоинстанционната присъда подсъдимите са оправдани по повдигнатите им обвинения за невярно документиране, както следва: Подсъдимият Г. за: - договор № 04 РБС от 27. 08. 2001 година между [фирма] и ТСК „Р.”, - споразумителен протокол от 16. 10. 2002 година между [фирма] и ТСК „Р.”, - писмо изх. № 379 от 08. 05. 2001 година на [фирма] и - протокол от 23. 11. 2001 година между [фирма] и ТСК „Р.” за предадени резервни части; Подсъдимият К. за: - посочените по отношение на Г. документи, с изключение на писмо № 379, изходящо от [фирма] и още - писмо изх. № 406 от 16. 10. 2002 година на ТСК „Р.”, - фактура № 0201 от 25. 09. 2002 година, - фактура № 0199 от 09. 09. 2002 година, - фактура № 0200 от 17. 09. 2002 година, - писмо изх. № 275 от 21. 03. 2001 година на ТСК „Р.”, - писмо № 293 от 22. 05. 2001 година на ТСК „Р.”; Подсъдимият И. - за договор № 04 РБС от 27. 08. 2001 година между [фирма] и ТСК „Р.”. Както бе обсъдено по-горе, срещу така постановеното оправдаване не е подаден въззивен протест, поради което присъдата в тази си част е влязла в сила и е извън предмета на касационната проверка. С постановеното по делото решение въззивният съд частично е оправдал подсъдимите Г. и К. по обвиненията по чл. 311, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК по отношение на: - договор от 12. 07. 2002 година между [фирма] и ТСК „Р.” (Приложение 20, Папка с оригинални документи, л. 8), - договор от 08. 07. 2002 година между [фирма] и ТСК „Р.” (пак там, л. 12) и - договор № 08 РБИ от 27. 05. 2002 година между [фирма] и [фирма] (пак там, л. 1). Така постановеното оправдаване е оспорено с подадения касационен протест, при направено оплакване за неправилно приложение на материалния закон и доводи за съставомерност на извършеното по чл. 311, ал. 1 от НК. Освен протестираната част от решението за престъплението по чл. 311 от НК, предмет на касационната проверка са и следните документи, осъждането за които се възразява в касационните жалби на подсъдимите Г. и К., а именно: - протокол образец 19 и Анализи 2 и 3 към договор от 12. 07. 2002 година (посочената по-горе Папка, л. 9-11), - протоколи образец 19 – 2 броя и Анализ 1 към договор от 08. 07. 2002 година (същата Папка, л. 14-16), - фактура № 680 от 30. 11. 2002 година (Папка, л. 4), - фактура № 091 от 30. 08. 2002 година (Папка, л. 6), - фактура № 0107 от 30. 11. 2002 година (Папка, л. 7) и - фактура № 0654 от 27. 06. 2002 година (Папка, л. 5). Обобщено, остават инкриминирани три договора (за покупко-продажба и за извършване на ремонтни дейности), три протокола образец 19 и три анализа към тези договори, както и четири фактури, двустранно подписани. Трите договора, трите протокола образец 19 и трите анализа са подписани от подсъдимите Л. Г. и Н. К. (вписан с второто си име като Н. Т.). От четирите фактури, тази под № 680 също е подписана от двамата подсъдими, тази под № 091 – от подсъдимите Г. и И., под № 107 – от подсъдимия Г. и Й. Й. и тази под № 654 за съставител е подписана от подсъдимия К. (СГрЕ, т. 17, л. 43 от ДП). Установено е по делото, че за извършения от подсъдимите Г. и К. нелегален износ на военната продукция за С. е подаден официален сигнал от чуждестранни държавни органи до министерството на икономиката на РБ. По този повод, през първата половина на 2002 година, в дружеството започнали проверки от различни институции, вкл. от прокуратурата. Поради това, през втората половина на годината, от страна на подсъдимите била осъществена активна и целенасочена дейност за създаване на документална привидност за наличие на търговски взаимоотношения между [фирма] и ТСК „Р.”, вкл. чрез техни дъщерни и свързани дружества като „Б.”, „Пенита” и др. В рамките на тази дейност били създадени множество документи, между които и посочените по-горе, целящи единствено доказване на привидни плащания на ТСК „Р.” към [фирма], вкл. чрез другите дружества, за да се възстанови документално първоначалното положение, нарушено от принудителното фактуриране на частите от експедициите по договора К.-18. Неясно защо, измежду многото създадени документи за фиктивни сделки и плащания по тях, вкл. в брой, за неосъществени дейности, за нереално предаване на имущество или получаване на такова и т. н., за които са съставени протоколи, решения, поправки в изходящи и входящи дневници, фиктивни заповеди, също такива актове за бракуване на продукция, приемо-предавателни протоколи и пр., обвинителната власт е инкриминирала само описаните подробно писма, договори, фактури, протоколи за СМР и анализи към тях. Но тази преценка, впрочем, изцяло е в нейните правомощия. Първоинстанционният съд е оправдал подсъдимите по обвинението по чл. 311 от НК за посочените по-горе документи, при формални съображения за липса на представени и приложени по делото оригинали на тези документи. В тази част присъдата е влязла в сила, както това вече бе обсъдено. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдът изобщо не е изследвал въпроса за характеристиките и естеството на инкриминираните документи поначало, за това дали и доколко се касае за „лъжливо документиране” на факти с правно значение и какво е то, дали са издадени от длъжностни лица в кръга на службата им и със специалната, визирана в закона цел, дали документите са диспозитивни или удостоверителни, официални или частни и пр. Ако бе сторил това, вероятно би достигнал до различен подход при преценката си за съставомерност на всички инкриминирани по делото документи и по приложението на правото изобщо в рамките на това обвинение. Въззивният съд е постановил оправдаване на подсъдимите Г. и К. по обвинението по чл. 311 от НК по отношение на три договора, посочени по-горе, при съображения за характера на тези договори като диспозитивни, а не удостоверителни документи, поради което „лъжливо документиране” при тях не е възможно. Известно е, че лъжливото документиране се изразява в съставяне на истински удостоверителен документ, в който удостоверените обстоятелства или факти не съответстват на обективната действителност (ППВС № 3/1982 година, т. 12). Основен въпрос за обективната съставомерност по чл. 311, ал. 1 от НК е видът на документа – диспозитивен или удостоверителен, защото предмет на инкриминиране може да бъде само истински, удостоверителен, официален документ. Диспозитивните документи представляват първично изявление на автора и не удостоверяват факти, събития или обстоятелства, извън самото това изявление, поради което и не могат да бъдат предмет на лъжливо документиране (т. 7 от посоченото ППВС). Както правилно е приел въззивният съд, договорите не са удостоверителни документи (с. 54 от решението). Те не съдържат нищо повече от изявлението на страните да се задължат по тях. Договорите не съдържат реквизитите на официален документ по смисъла на чл. 93, т. 5 от НК, доколкото представляват насрещни и съвпадащи волеизвления на страните, пораждащи, изменящи или прекратяващи права и задължения и това касае и търговските договори, по които страни са търговци (или поне една от тях). Впрочем, аргументи в тази насока се черпят и от правните констатации и изводи в т. 4 на посоченото по-горе ППВС. В случая, въззивният съд е оправдал подсъдимите Г. и К. по обвинението по чл. 311, ал. 1 от НК по отношение на три договора, подписани от тях в качеството им на търговци – изпълнителен директор на [фирма] и председател на ТСК „Р.”. Съдът е имал основание да стори това, защото инкриминираните документи не са официални, а частни и не са удостоверителни, а диспозитивни. Затова касационният протест в тази му част е неосноветелен и следва да бъде оставен без уважение. Осъждането на подсъдимите по това обвинение относно инкриминираните четири броя фактури, както бяха описани по-горе, не държи сметка за характера на инкриминираните документи. Те не са нищо повече от материализирани изявления на двама търговци по смисъла на ТЗ – единият да продаде, а другият да купи дадена стока или услуга. Правното им значение се проявява в момента на изготвянето им, като за продавача възниква задължението да предаде стоката (извърши услугата), а за купувача – да плати цената. Така че, фактурите могат да бъдат дефинирани като частни диспозитивни документи, защото отразяват главните елементи и изпълнението на сключена между субекти на частното право правна сделка. Затова, макар и с невярно съдържание, инкриминираните фактури не могат да бъдат предмет на лъжливо документиране по чл. 311 от НК и подсъдимите Г. и К. следва да бъдат оправдани по това обвинение и в тази му част. Що се отнася до обвинението по чл. 311 от НК с предмет три протокола образец 19 и три броя Анекси към тези протоколи, настоящата инстанция констатира следното: Поначало, съставянето на актовете образец 19, към инкриминирания период е регламентирано в Наредба № 7/2001 година (ДВ, бр. 55/19. 06. 2001 година, отм. ДВ, бр. 72/15. 08. 2003 година). Към онзи момент издаването на тези документи за установяване на вида и количеството строително-монтажни работи (СМР) е било задължително, а в чл. 7, т. 19, б. „в” на посочената Наредба подробно е разписан редът и формата на издаване на акта. В приложение № 19 към Наредбата е публикуван образец за констативния акт, който следва да бъде съставен, с всички реквизити и изисквания за форма и съдържание. В случая, инкриминираните по делото три документа с означение в горния десен ъгъл „образец № 19”, приложени на л. 9, 14 и 15 в Папка с оригинални документи от ДП, са назовани „Протокол” и са подписани от подсъдимите К. (за изпълнител) и Г. (за инвеститор). Извън това, че те не са Констативни актове, както изисква регламентът в Наредбата и приложението към нея, по-същественото е, че съдържателно те не отговарят на този регламент. Според него, освен подробното описание на строежа, инвеститора, предприемача и строителя, вкл. фирмена регистрация, строителна документация, разрешение за строеж, одобрен проект, договор за строителство и пр, следва да са отразени резултатите от прегледа на проектите, чертежите, изпитвания и измервания, огледа на място, състоянието на строителната площадка и околното пространство и т. н. Накрая се отразяват констатациите за изпълнение съгласно одобрените проекти, договора, строителната документация, която се прилага към Акта. Нищо от всичко посочено не се съдържа в инкриминираните Протоколи. Затова не би могло да се приеме, че те съдържат реквизитите на „официален документ” по смисъла на чл. 93, т. 5 от НК, доколкото не са издадени по установения ред и форма, Макар поначало тези констативни актове да биха имали удостоверителен характер, ако са съставени по съответния ред и съдържат необходимите реквизити, в случая те не могат да изпълнят тази си функция, след като са лишени от голяма част от тях. Освен това, настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи принципното си виждане, че правната традиция обвързва понятието „официален” със „служебен”, който е по служба, а това винаги е свързвано с дейността на държавни органи и учреждения, с изпълнение на публични функции. Макар двамата подсъдими да имат качеството на „длъжностно лице” по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „б” от НК, извършените от тях действия по изготвянето на инкриминираните документи, са във връзка с осъществяваната от тях търговска дейност, а не с упражняване на такива публични функции. От гледна точка на реалностите на обществения живот и икономическо развитие, трудно би могло да се обоснове характеристика на „официален” на един търговски документ, още повече след като практиката е наложила третирането на търговските договори, фактури и пр. като частни документи, дори и когато се издават по определени от закон ред и форма. Що се касае до Анализите към Протоколите, те съдържат единствено първичните изявления на авторите им за извършени и приети СМР, което съдържание е възпроизведено в самите Протоколи. Съставянето на Анализ не е предмет на нормативно регулиране и изискване за тяхното издаване, по установен ред и форма. Затова, обсъдените Протоколи и Анализи към тях следва да бъдат определени като частни диспозитивни документи, които не могат да бъдат предмет на лъжливо документиране. По наказанията: Рамката на тази проверка е очертана от възраженията в касационния протест срещу приложението на чл. 55 от НК и намаляване на наложените на тримата подсъдими наказания лишаване от свобода и лишаване от права, както и приложението на чл. 66 от НК по отношение наказанието на подсъдимия И., което оспорване не се поддържа от представителя на обвинението в заседанието пред ВКС. От друга страна са налице оплакванията на защитата на тримата подсъдими за явна несправедливост на наложените наказания, подкрепени с твърде общи доводи за осъждане за несъставомерни деяния, за постановяване на съдебния акт извън разумния срок съгл. чл. 6 от ЕКПЧОС и с искания за намаляване на наказанията и приложение на разпоредбата на чл. 66 от НК. Жалбата на защитата на подсъдимия К. не съдържа конкретни доводи в подкрепа на формалното позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Доколкото обаче подсъдимите оспорват ангажирането на наказателната им отговорност като цяло, следва да бъдат обсъдени и параметрите и тежестта на тази отговорност, още повече при приетата от ВКС промяна на обема на ангажирането на отговорността. Престъплението, по отношение на което следва да бъде извършена преценката за справедливостта на наказанието, е това по чл. 242, ал. 4 от НК. В редакцията на нормата, приложима към момента на извършването му, за него са предвидени наказания от пет до петнадесет години лишаване от свобода и глоба от 50 000 до 200 000 лева. При условията на чл. 55 от НК, тези наказания са определени под минимално предвидените. Последващите изменения на закона не предвиждат смекчаване на отговорността, т. е. не е налице по-благоприятен закон до влизане на присъдата в сила. ВКС намира за неоснователни възраженията в касационния протест срещу индивидуализиране на наказанията от въззивния съд при условията на чл. 55 от НК. Съдът правилно е оценил и адекватно е отчел установените по делото смекчаващи отговорността на двамата подсъдими обстоятелства, но решаващо значение за приложението на чл. 55 от НК е имало обстоятелството на изтеклия изключително продължителен период от време от повдигане на обвиненията до постановяване на присъдата по тях. Известно е, че преценката за „разумност” на срока за разглеждане на делото се прави за всеки отделен случай, на базата на фактическата и правна сложност на делото, поведението на компетентните власти, процесуалното поведение на обвиняемия/подсъдимия. Периодът, който се преценява, е от привличането му в качеството на обвиняем, до произнасяне на присъдата по основателността на обвинението. В случая, неколкократното допълнително разследване в досъдебната фаза на процеса, връщането на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, изработването на многобройни експертизи и т. н., не биха могли да бъдат приписани на държавата, респ. на нейните компетентни органи в светлината на изискването на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС за разумност на срока на наказателно преследване срещу гражданите. А дали разследващите органи и съдът са действали достатъчно усърдно, необичайно дълго ли е разследването и какви са причините за това, са обстоятелства извън предмета на настоящата проверка. Но е факт, че в един продължителен период от време (почти петнадесет години) подсъдимите са търпяли негативите и ограниченията, неизбежно произтичащи от положението им на обвиняеми и подсъдими, до окончателното приключване на наказателното производство. Несъмнено следва да се съобрази и намаляване обема на отговорността на подсъдимите като цяло предвид оправдаването им по част от повдигнатите им обвинения. Осъждането, макар и за тежко престъпление като контрабандата, касае едно престъпление, твърде отдалечено във времето на извършване и осъществено при доста различна обществено-икономическа и политическа ситуация. Данните за подсъдимите не разкриват тяхна лична особено завишена степен на обществена опасност и изолирането им от обичайната им социална, трудова и семейна среда не се изисква за постигане на целите на наказанията и превъзпитаването им към спазване на закона и добрите нрави. Затова, наказанията лишаване от свобода за подсъдимите Г. и К., за извършеното престъпление по чл. 242, ал. 4 от НК, следва да бъдат определени в размер на по три години за всеки от тях, а изтърпяването им да се отложи за максималния изпитателен срок от пет години, за което законовите предпоставки на чл. 66 от НК са налице. Размерът на наложените наказания „глоба” е определен значително под предвидения в закона минимум, поради което не се налага намеса на касационната инстанция за неговото коригиране. Така определени, наказанията удовлетворяват изискванията на чл. 54 от НК и изпълняват целите на наказанието по чл. 36 от НК. При касационната проверка не бяха установени други нарушения, за които е допустима служебна намеса, каквито са абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК и нарушенията на закона, накърняващи съществено интересите на подсъдимите. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 7 от 17 март 2015 година на Великотърновския апелативен съд, по внохд № 265 / 2014 година и потвърдената с него присъда № 42 от 24 юни 2014 година на Плевенския окръжен съд, по нохд № 482 / 2009 година, в частта, с която подсъдимият Л. М. Г. е признат за виновен и осъден за извършени престъпления по чл. 203, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 201 от НК и по чл. 311, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като го оправдава изцяло по тези обвинения, подсъдимият Н. Т. К. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като го оправдава по това обвинение и подсъдимият Р. Н. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4 във вр. ал. 3 във вр. ал. 1 от НК, като го оправдава по това обвинение, ИЗМЕНЯ решението, като намалява наложените на подсъдимите Л. Г. и Н. К., за извършеното от тях престъпление по чл. 242, ал. 4 във вр. ал. 1, б. „б” и „г” във вр. чл. 20, ал. 3 от НК – за първия и във вр. чл. 20, ал. 2 от НК – за втория, наказания лишаване от свобода на по три години за всеки от тях и отлага изтърпяването на наказанията за срок от по пет години от влизане на присъдата в сила, отменя в частта по приложението на чл. 23, ал. 1 от НК за подсъдимите Л. Г. и Н. К., отменя в частта относно разноските, които подсъдимият Р. И. е осъден да заплати. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.