2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 134
гр. София, 06.08.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ търговско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
при секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2202 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството „ТИМ ТЕХНОЛОДЖИ“ ЕООД, ЕИК: 31394604, „РЕСТАВРАЦИЯ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] и „ЕВРОБИЛД БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], всички участници в Обединение „Брегове“ ДЗЗД, код по БУЛСТАТ:[ЕИК], срещу въззивно решение № 112 от 12.04.2022 г., постановено от Апелативен съд /АС/ - Варна по в.т.д. № 52 по описа на съда за 2022 г., с което е обезсилено първоинстанционно решение № 260106 от 01.11.2021 г., постановено от Окръжен съд /ОС/ - Добрич по т.д. № 254 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която ОБЩИНА КАВАРНА е осъдена да заплати на касаторите сумата 130009.25 лв., представляваща част от дължимото възнаграждение от 171533 лв. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, за изпълнение на СМР по договор № BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013 г. и фактура № [ЕГН]/11.12.2014 г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 10.12.2019 г., до окончателното погасяване на задължението, и е прекратено производството по осъдителните искове, предявени от касаторите срещу ОБЩИНА КАВАРНА, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1, чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД, поради недопустимост на същите.
С определение по делото № 226 от 05.02.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по релевантния за изхода на делото във въззивната инстанция правен въпрос „Допустим ли е частичен иск за друга част от едно и също спорно материално право /вземане/, между същите страни и на същото правно основание в случай, че предходно предявен частичен иск за друга част от същото спорно право /вземане/, е отхвърлен с влязло в сила решение, като погасен чрез прихващане с насрещна претенция на ответника в производството?“
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, съобразно правомощията си по чл. 290 и чл. 293 от ГПК, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Разгледана по същество същата е основателна.
Между същите страни е водено и приключило с влязло в сила решение друго дело, инициирано с искова молба, подадена от настоящите касатори „Тим Технолоджи“ ЕООД, „Реставрация“ ЕАД, и „Евробилд България“ ЕООД - съдружници в Обединение „Брегове“ ДЗЗД, по която е било образувано т.д. № 239/2017 г. по описа на ОС - Добрич, и с която са предявени частични осъдителни искове срещу [община], за присъждане на следните суми: сумата 41523.75 лв., на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, представляваща част от незаплатено възнаграждение, цялото в размер на 171533 лв., претендирано като дължимо за реално изпълнение на СМР по сключен между страните договор № BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013 г.; законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане; сумата 14295 лв., представляваща част от дължима неустойка за забава в размер на 142944.17 лв. за периода от 11.01.2015 г. до датата на подаване на исковата молба. В приключилото производство е предявен, като евентуален спрямо главния иск по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и кондикционен иск за присъждане на главница от 41523.75 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателно погасяване на задължението, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В приключилото производство както ищците, така и ответника са заявили и поддържали, че възложителят [община] изпратила на изпълнителя писмо изх. № РД-01-6590/13.12.2014 г., с което го уведомила, че дължи неустойка за забава, съгласно чл. 34, ал. 1 от подписания договор в размер на 171533.00 лв. /това е общата сума по двете частично предявени претенции за главница в приключилото и настоящото производство – бел. на докладчика в касационната инстанция/, която ще бъде прихваната от дължимите следващи плащания по договора от възложителя. Въз основа на така заявеното общината задържала посочената сума при плащането на последната, издадена от изпълнителя фактура /която в останалата си част е разплатена и по това не се спори/, с което упражнила правото си да прихване дължащата се от изпълнителя неустойка срещу задължението си за последното, окончателно плащане по договора.
С решение № 122/25.06.2018 г. по т.д. № 239/2017 г. по описа на Добрички окръжен съд първоинстанционният съд, като е приел, че двата иска за главницата – този по чл. 266, ал. 1 и този по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД са предявени при условията на алтернативност, е решил да разгледа този на договорно основание, базиран на договора за изработка и го е отхвърлил. Съдът е изложил в мотивите си, че не се спори, че извършената работа е приета и не е провеждана рекламационна процедура между страните. Нарочно е прието от съда, че СМР – предмет на договора са извършени и ответникът не оспорва, че е приел извършената работа. Излага се обаче, че не са представени по делото доказателства за съставянето на Акт обр. 15 и разрешение за ползване на строежа, липсата на които сочи на ненастъпила изискуемост на окончателното плащане по договора. С оглед крайния извод на съда за неоснователност на иска по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, поради ненастъпила изискуемост на претендираната част от възнаграждението по договора за изработка, за неоснователен е приет и този по чл. 92 от с.з. с предмет неустойка за забавено плащане на същото, окончателно възнаграждение. Като краен резултат с първоинстанционното решение са отхвърлени предявените искове за заплащане на сумата от 41523.75 лв., представляваща част от останалото дължимо окончателно плащане за изпълнение на СМР в общ размер от 171533 лв. по договор от 17.10.2013 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, и за заплащане на сумата от 14295 лв., представляваща част от дължимите 142944.17 лв. неустойка за периода 11.01.2015 г. до датата на подаване на исковата молба.
Така постановеното първоинстанционно решение е обжалвано от ищците с въззивна жалба, по която е образувано в.т.д. № 502/2018 г. по описа на АС – Варна, приключило с решение № 1/02.01.2019 г., с което първоинстанционното решение, като краен резултат е потвърдено. Това въззивно решение на АС – Варна по предходното дело между страните, е влязло в сила на 18.02.2020 г., когато с определение № 80/18.02.2020 г. по т.д. № 1128/2019 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., същото не е допуснато до касационно обжалване.
В отлика от изложените от ОС – Добрич решаващи мотиви, с които предявените в приключилото производство между страните частични осъдителни искове са отхвърлени, поради ненастъпила изискуемост на главното задължение, във влязлото в сила въззивно решение въззивният АС – Варна е изложил свои мотиви, като е приел, че: При подписан акт обр. 2 на 23.10.2013 г., крайният договорен срок за изпълнение на договора се явява 13.03.2014 г. По делото е представен протокол за приемане на извършени СМР от 19.09.2014 г., подписан от представител на възложителя, строителния надзор и изпълнителя, съгласно който приетите за извършени СМР, предмет на договора, са на обща стойност 1300092.49 лв. без ДДС и 1560110.99 лв. с ДДС.
Според състава на АС – Варна правният въпрос, пренесен и пред въззивната инстанция, се свежда до това съставлява ли този протокол от 19.09.2014 г. изискващия се от закона акт обр. 15, подписването на който, съгласно чл. 2, ал. 2 от процесния договор, бележи крайния срок за изпълнение на СМР и от който евентуално би могло да бъде изчислявано просрочие във връзка с дължимата от изпълнителя неустойка за забава. Според съда дори и да се приеме, че с оглед на нормативно определеното му съдържание протокола от 19. 09. 2014 г. действително не съдържа атрибутите на акт обр. 15, той установява по несъмнен начин датата, на която са приети от възложителя изпълнените СМР. Друг акт обр. 15 не е съставян. Въз основа на него е извършено и държавното приемане на строежа. Освен това съгласно чл. 176, ал. 1 от ЗУТ и чл. 4 от Наредба № 3/2003 г. този констативен акт се съставя от възложителя, проектанта, строителя и лицето, упражняващо строителен надзор, т.е. съставянето му не е задължение единствено на строителя. Предвид на всичко това въззивният съд по приключилото дело между страните е приел, че именно на 19.09.2014 г. изпълнените СМР са били приети от възложителя. По-натам съдът сочи, че на 26.11.2014 г. строителството е прието и от Държавна приемателна комисия, подписан е протокол обр. 16 за установяване на годността на ползване на строежа. В т.1.1.8 от него са описани и 2 броя констативни актове обр. 15 – от 19.09.2014 г. за установяване годността за приемане на Подобект І – първи етап от строежа и от 21.12.2013г. за Подобект ІІ – втори етап на строежа. Съдът е приел и че за двата подобекта има издадено разрешение за ползване, тъй като този факт не се оспорва от ответната община. Приет е за безспорен по размер и неплатеният остатък по процесната фактура в размер на 171533.00 лв.
По изложените в мотивите си съображения, както и въз основа на признаването на този факт от страна на ищците в допълнителната искова молба, въззивният съд в приключилото производство е приел, че работата по договора е изпълнена от ищците с 10 дни забава. Сочи се по-натам, че съгласно чл. 34, ал. 1 от договора в случай, че не извърши в срок възложеното му строителство, изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 0,5 % за всеки ден просрочие, но не повече от 10 % от общата стойност на строителните работи. Въззивният състав е формирал извод, че неустойката се дължи върху стойността на договора без ДДС, при което за установените 10 дни просрочие размерът й е 71472.10 лв., който размер не надвишава договореното ограничение на максималния размер на неустойката – 10 % от общата стойност на строителните работи или 142944.17 лв.
В обобщение според въззивния състав на АС – Варна, същата неустойка е дължима от изпълнителя и може да бъде прихваната с насрещното задължение на възложителя за заплащане на извършените СМР, и доколкото размерът на неустойката /71472.10 лв./ надвишава размера на частично предявената претенция по главницата /41523.75 лв./, въззивният съд е изложил, че обжалваното първоинстанционно решение, макар и по мотиви различни от изложените в него, следва да бъде потвърдено. В крайна сметка, както това е възприето и от състава на ВКС, Второ т.о. в мотивите му към определението, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на АС – Варна по приключилото производство, постановилият въззивното решение в същото съдебен състав е приел, че направеното до предявяването на иска от страна на възложителя извънсъдебно прихващане /нот. покана, връчена на представителя на ДЗЗД „Брегове” на 02.02.2015 г./, на своето задължение за заплащане на част от възнаграждение за извършената работа срещу насрещното задължение на изпълнителя, основано на уговорка за неустойка за забавено изпълнение, е погасило претендираните с исковата молба вземания до размера на частично предявените им размери.
По време на висящността на приключилото производство между страните, е образувано настоящото такова по искова молба, с която са предявени от ищците – касатори осъдителни искове, както следва: – главен, с правно основание с чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 130009.25 лв., представляваща оставащата част от дължимото плащане от 171533 лв. за изпълнение на СМР по договор № BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013 г. и фактура № [ЕГН]/11.12.2014 г., която сума е съобразена с предходно вече предявената по първо заведеното дело и на същото правно основание, частична претенция за сумата 41523.75 лв., със законна лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане; - евентуален с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 130009.25 лв., претендирана като неоснователно обогатяване на ответника, поради спестяване на разходите за извършване на СМР, по заплащането на които е изпаднал в забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; - иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата 10000.00 лв., като част от общо оставащия, непредявен размер от 128649.17 лв., при съобразяване на предходно предявената по първо заведеното дело частична претенция на същото основание за сумата 14295 лв. /общ размер на неустойката – предявена и непредявена в двете производства – 142944.17 лв./, представляваща неустойка за забава на изпълнението на парично задължение /окончателно плащане по договора/ по чл. 33 от процесния договор, за периода от 11.01.2015 г. до датата на предявяване на исковата молба.
По делото с отговора на исковата молба от страна на ответника е заявено, че в действителност възложените СМР са изпълнени от ищеца, за което са съставени съответните документи за приемането им, издадена е и фактура, която е частично разплатена и е останал процесният остатък от 171533 лв. /за заплащането на който в приключилото производство между страните е предявен, съответно – отхвърлен, частичен иск за сумата 41523.75 лв. и остатъкът от който в размер на 130009.25 лв. е предмет на частичния иск, предявен в настоящото производство./ Твърди се, че основанието за неизпълнение на процесното задължение на ответника е допусната от изпълнителя забава при изпълнението на процесното строителство от 66 дни, поради което на възложителя /ответник/ се дължи неустойка по чл. 34 от процесния договор, възлизаща на сумата 171533 лв. Ответникът сочи, че е упражнил правото си да прихване дължащата му се от изпълнителя неустойка срещу задължението си за последното, окончателно плащане по договора, с писмо от 13.12.2014 г.
При условията на евентуалност – в случай, че съдът приеме, че извършеното от ответника извънсъдебно прихващане не е породило материалноправния си погасителен ефект, се заявява възражение за съдебно прихващане на сумата по претенцията на ищците по главницата от 130009.25 лв., със същата по размер сума, представляваща неустойка по чл. 34 от договора между страните за допусната забава в изпълнението на процесните СМР с 66 дни, която ответникът намира за ликвидна и изискуема, считано от 19.09.2014 г. – датата на приключването на строителните работи и приемането им с акт обр. 15.
Не се спори, установява се от изричното съдържание на исковите молби, по които са образувани двете дела между страните – приключилото с влязло в сила решение и настоящото, че същите са с предмет различни части от едно и също вземане на ищците.
Първоинстанционният ОС - Добрич е разгледал по същество предявения по настоящото дело, главен осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата 130009.25 лв. по главницата, представляваща разликата над 41523.75 лв., за която същият иск е отхвърлен с влязлото в сила решение между страните, до 171533 лв. – общия размер на неразплатеното възнаграждение по процесния договор, както и иска за присъждане на неустойка по чл. 92 от ЗЗД. С първоинстанционното решение, като е прието, че събраните по делото доказателства удостоверяват, че ищецът по делото действително е предоставил на ответника договорените работи, които ответната страна е приела без възражения, поради което за нея е възникнало задължението да ги заплати, както и че по изложени от съда съображения, не е налице твърдяната от ответната [община] забава в изпълнението на СМР по договора, поради което претендираната със заявеното от ответника възражение неустойка за забава не се дължи, предявеният иск на договорно основание е уважен в предявения му размер. [община] е осъдена за заплати на ищците сумата 130009.25 лв., представляваща част от дължимото плащане в общ размер на 171533 лв., на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД – дължащо се възнаграждение за изпълнение на СМР по договор № BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01/07.10.2013 г. и фактура [ЕГН]/11.12.2014 г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба - 10.12.2019 г., до окончателното погасяване на задължението. Поради уважаване на предявения като главен иск за главницата на договорно основание, евентуалният кондикционен такъв е оставен от първоинстанционния съд без разглеждане. Предявеният иск за неустойка с правно основание чл. 92 от ЗЗД, е отхвърлен по същество, като погасен по давност, в тази му част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По жалба на ответника въззивният съд е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е недопустимо, като съображенията за този му извод са следните: Съгласно мотивите по т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК, при отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право. Следователно силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Тази позиция на ВКС е изразена в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС - „обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене“. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца.
Въззивният съд е изложил по-натам, че по т. 3 от същото ТР № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК е прието, че когато между същите страни, на същото основание и за една част от вземането е предявен частичен иск, по който делото е висящо, останалата част от вземането може да бъде предявена в друг исков процес. В този случай е налице изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК. Ако в съда има две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, но претенцията е за различни части на едно и също вземане, не е налице идентитет между двете дела. Необходимо е в първоначалната искова молба изрично да бъде посочено, че се претендира част от вземането, а в последващата искова молба да е конкретизирано, че претенцията е за друга част или за остатъка от вземането, произтичащо от същото право /както е в случая – бел. на докладчика в касационната инстанция/. В този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно до влизане в сила на съдебното решение по първоначално предявения частичен иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. /Настоящото производство, като второ образувано не е спряно, тъй като предходно образуваното производство между същите страни по първоначално предявените частични искове, е приключило в рамките на периода, в който в настоящия процес, е изпълнявана процедурата по двойна размяна на книжа – бел. на докладчика в касационната инстанция/. Ако първоначално предявеният частичен иск бъде уважен, съдът следва да възобнови спряното производство и да зачете силата на пресъдено нещо, с която се ползват установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право. Ако частичният иск бъде отхвърлен като неоснователен, производството по последващия частичен иск следва да бъде прекратено като недопустимо, тъй като със сила на пресъдено нещо се отрича цялото спорно материално право.
Отнесени към конкретния казус, според въззивния съд, дадените разрешения от ОСГТК на ВКС, цитирани по-горе в мотивите, са директно приложими за преценката относно допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част. На ОС - Добрич са били представени официално заверени преписи на съдебни актове, от които се установява, че в предходен процес между същите страни, с влязло в сила решение № 122/25. 06. 2018 г. по т.д. № 239/2017 г. по описа на Добрички окръжен съд, ТО, са отхвърлени осъдителни искове, представляващи безспорно частични такива спрямо искове по т.д. № 254/2019 г. по описа на ДОС. Производството по висящите осъдителни искове срещу [община] за присъждане на разликите над предявените части в приключилото съдебно производство до пълния размер на задълженията е следвало да бъде прекратено поради недопустимост на исковете, тъй като със сила на пресъдено нещо е отречено цялото спорно материално право. По изложените съображения въззивният съд е приел, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1-во от ГПК, решение № 260106/01. 11. 2021 г., постановено по т.д. № 254/2019 г. по ОС - Добрич, следва да се обезсили в обжалваната осъдителна част и да се прекрати производството по недопустимите искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, както и производството по евентуалния кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, и акцесорен към него иск по чл. 86 ЗЗД, които са висящи, но не са разгледани от първата инстанция поради уважаване изцяло на предпочитаните искове, заявени на договорно основание.
Обжалваното въззивно решение е неправилно.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Макар и формално възпроизведени точно, цитираните от въззивния съд разрешения в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК, в тяхната пълнота и действителен смисъл, нямат придаденото им от въззивния състав значение. Действително, както е прието в същите мотиви, в общия случай, при отхвърляне на частичния иск като неоснователен, ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право, а силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Веднага след това обаче на същото място ясно е изложено, че силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца. Това разрешение има за предмет случаите, в които първоначално предявеният частичен иск е отхвърлен, поради несъществуване /като цяло/, на спорното материално право на ищеца в неговия патримониум – било поради неосъществяване на правнорелевантните за възникването му факти, било поради /в случай, че същите са осъществени и правото е първоначално възникнало/, последващото му погасяване или прекратяване, или пък било защото това право не принадлежи на ищеца, като субект на конкретното, материално правоотношение. Само в тези случаи отхвърлянето на иска за част от правото, от гледна точка на материалното право, води до безусловно отричане на спорното право, предявено частично, в пълния му обем /до пълния му размер, ако е вземане/.
От друга страна, за да бъде признато в рамките на висящ граждански процес, че са налице условията за прихващане с присъщия му погасителен ефект, на заявеното за такова прихващане, насрещно /активно/ вземане на ответника, със заявеното за съдебна защита /пасивно/, субективно материално право на ищеца – предмет на иска, от съда по необходимост следва да бъде признато, че това спорно право на ищеца съществува. Компенсация на заявеното за прихващане активно право /вземане/ на ответника с присъщия й погасителен ефект би могла да се извърши само със съществуващо, насрещно пасивно право /вземане/ на ищеца, и това е именно спорното в процеса негово субективно материално право. Обратното – прихващането на признато от съда за съществуващо, заявено за такова прихващане активно право /вземане/ на ответника, с признато от съда за несъществуващо, пасивно – предмет на иска, спорно субективно материално право на ищеца, е правно невъзможно. С други думи, когато съдът признае наличието на условията за компенсиране с погасителен ефект, на насрещно право на ответника със спорното в процеса право на ищеца, то съдът с решението си, с присъщата му сила на пресъдено нещо не само че не отрича, напротив – признава съществуването на спорното субективно право на ищеца до съдебно признатия му размер, а искът бива отхвърлен не поради несъществуването /съдебното отричане/ на това право на ищеца, а поради настъпването по отношение и на него /освен по отношение активното такова на ответника/, на погасителния ефект на прихващането.
При частичен иск СПН се формира само за съдебно предявената част от претенцията. Признавайки погасителното действие на прихващането съдът установява със СПН /включваща правопораждащите факти и на двете субективни права /притезания/ - негов предмет/, възникването и съществуването и на двете вземания до размера на по-малкото от тях. С оглед СПН не би могло да се пререшава въпроса за съществуването на вземанията до този им размер към момента, към който съдът е приел наличието на условията за компенсирането им. Когато със СПН е отречено съществуването на спорното право, предявено като частично, но поради погасяването му чрез прихващане, висящ остава въпроса за съществуването на вземането за непредявения му съдебно размер. Възможността за изследване на този въпрос не се преклудира, защото съществуването на спорното право на ищеца в частично предявения му размер е отречено не поради невъзникване на правото му /неосъществяване на правнорелевантните за това право факти/, а поради признатия от съда погасителен ефект на прихващането. С това съдът е признал възникването и съществуването на правото на ищеца и на правото на ответника, годността им за компенсация и настъпването на такава към определен момент в миналото /при извънсъдебно прихващане/, или основателността на съдебно заявено прихващане. Във всички такива случаи обаче признаването от съда несъществуването на съдебно предявената чрез частичния иск, част от вземането, не поради невъзникването му в полза на ищеца, а като погасена чрез прихващане, оставя висящ въпроса за съществуването на иначе признатото за съществуващо вземане на ищеца в частта му, която не е съдебно предявена, съответно - и приета от съда за погасена, чрез прихващане.
Този въпрос, поставен в нов процес между същите страни, по необходимост налага изследване съществуването на двете насрещни и компенсируеми вземания на страните в техните остатъчни размери, по отношение на които, ако са налице признати с влязлото в сила решение /съответно – и със СПН/, за осъществени пораждащите ги в полза на титулярите им – страни по делото, правнорелевантни за възникването им факти, това следва да бъде зачетено от съда, разглеждащ иск за друга част от същото спорно право.
В изложения по-горе смисъл са задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 2 и т. 3 от ТРОСГТКВКС № 2/18.03.2022 г. по тълк.д. № 2/2020 г. и мотивите към тях, съобразно които при уважено възражение за прихващане с вземане, което не е установено с друго влязло в сила решение или заповед за изпълнение, силата на пресъдено нещо на решението обхваща размера на вземането на ответника, необходим за прихващането. При непогасена горница, решението установява със сила на пресъдено нещо фактите, които са породили вземането. При уважено възражение за прихващане в случаите, като горния, е допустимо в следващ процес ответникът да заяви непогасения остатък от своето вземане. По новия иск съдът е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила решение относно фактите, които са породили вземането. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират пасивното и активното вземане по основание и размер. С решението, с което е уважен изцяло частичният иск, размерът на признатото субективно право остава извън обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо. Това позволява на титуляра да предяви с нов иск частта от своето право, останала извън процеса. Всеки кредитор след способ, погасил вземането му само частично, разполага с възможност да инициира съдебен процес и да се снабди с изпълнително основание за непогасения остатък.
С оглед изложеното на поставения правен въпрос следва да се даде отговор в следния смисъл: „Допустим е частичен иск за друга част от едно и също спорно материално право /вземане/, между същите страни и на същото правно основание в случай, че предходно предявен частичен иск за друга част от същото спорно право /вземане/, е отхвърлен с влязло в сила решение, като погасен чрез прихващане с насрещна претенция на ответника в производството.“
По основателността на касационната жалба:
Видно е от изложеното по-горе в настоящите мотиви, че даденият от въззивния съд в обжалваното му решение отговор на поставения процесуалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, противоречи на възприетото в цитираната, задължителна за съдилищата практика на ВКС по същия въпрос, което и е обусловило допускането на касационно обжалване на въззивното решение в случая.
С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, се налага извод за неговата неправилност, поради което същото следва да бъде отменено и делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за произнасяне по съществото на спора.
При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, същият следва да разреши и въпроса за разпределението между страните, на отговорността за разноски и в настоящото касационно производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 112 от 12.04.2022 г., постановено от Апелативен съд - Варна по в.т.д. № 52 по описа на съда за 2022 г.
ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |