Р Е Ш Е Н И Е № 254 Гр.София, 19.12.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември, 2019 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1056/19 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №44/30.09.19 г., постановена от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по В.Н.О.Х.Д.449/19 г., е отменена оправдателна присъда №79/13.05.19 г., постановена от РС-Пазарджик /ПзРС/ по Н.О.Х.Д.264/19 г., и подсъдимият С. И. Н. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.209,ал.1 НК. Във връзка с чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който атакува същия чрез своя защитник, релевирайки основанията по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Моли се присъдата на ПзОС да бъде отменена и деецът-оправдан, или след отмяна на същата-делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред ВКС касаторът и неговият защитник поддържат жалбата. Представителят на ВКП моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и аргументацията по нея, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Наред с взимане на отношение по допустимите за произнасяне обстоятелства, предвид голямата част от съдържанието на сезиращия документ и отправените искания, настоящата инстанция се счита задължена да даде и определени пояснения, свързани с пределите на нейното произнасяне и съответните й правомощия. Първо, в съобразие с нормата на чл.346,т.2 НПК предмет на ревизия пред ВКС е присъдата на въззивния съд, а не тази на първоинстанционния такъв. Затова атакуващата страна следва да се противопостави в контекста на касационните основания именно на акта, постановен от второстепенния съдебен състав, не да описва правилността на присъдата на първата инстанция. Такъв е подходът, реализиран в настоящата касационна жалба, що се касае до релевираното оплакване по чл.348, ал.1,т.1 НПК. Очевидно се обсъжда само присъдата на ПзРС, която е оправдателна за касатора, без да е налице разумно противопоставяне срещу акта-предмет на проверка пред ВКС в тази връзка. Второ, все в светлината на казаното, оплаквайки се от допуснато от ПзОС нарушение на материалния закон, подсъдимият чрез своя защитник подкрепя подробно направения от решаващата първа инстанция доказателствен разбор, като не само говори по съществото на вменената му престъпна деятелност на фона на претендирана обоснованост именно на оправдателната присъда, но и изрично смесвайки основанията по т.1 и т.2 на чл.348,ал.1 НПК. Действително, ВКС е оправомощен да прецени повдигнатите възражения, отнасяйки ги към процедурно вярното касационно основание, но не и когато те излизат извън неговото легитимно произнасяне като съдилище по правото, не и по фактите /при липса на основанията по чл.354,ал.5,изр.2 НПК/. Ето защо този съд ще заяви, що се касае до претенцията за това как правилно трябва да се приложи материалният закон, че не намира опора, на която да стъпи, за да отхвърли решеното от ПзОС в обсъжданата насока. Трето, оплакванията по процесуалния закон, изложени във втората част на касационната жалба, говорят за общо допускане на нарушения на правилата, заложени в чл.чл.13,14 и 107 НПК. Твърди се, че контролираният съд /ПзОС/ превратно е тълкувал факти по събраните по делото доказателства; че противоречията в доказателствения материал не са обсъдени, наред с липса на отговор на възраженията и доводите на защитата, по какъвто начин е нарушено правото на защита на касатора; и че финално осъдителната присъда е постановена на базата на предположения. В касационната жалба не присъства каквато и да е конкретизация на изписаните оплаквания, такава не е представена и в открито съдебно заседание. Затова ВКС не счита, че дължи отговори на хипотетично отправени възражения, без ясна връзка с процесното производство. Още повече, че принципно огледани в съдържателен план, някои от тях са относими към съдилищата по фактите, доколкото касаят оплакване за необоснованост. Само трябва общо да се заяви, че въззивната инстанция е изложила своята теза по доказателствата и изводимите в тяхна връзка фактология по престъпната деятелност и правна квалификация при спазване на процедурните правила. Формулираната воля е разбираемо изложена. Четвърто, в касационната жалба се претендира оправдаване на подсъдимия директно от страна на ВКС. Това поначало е възможно, но не когато се иска преразглеждане на доказателствената съвкупност от страна на върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела, което преразглеждане да доведе до различна от приетата фактология, а когато последната е вярно процедурно установена и е непрестъпна, но ревизираният съд е осъдил дееца. Точно в такава насока следва да се тълкува нормата на чл.354,ал.1,т.2, пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. В процесния казус с нужната конкретика в частта по фактите ПзОС е възприел, че касаторът е получавал инкриминираните му суми и се е разпореждал с тях, без да има каквото и да е намерение да изпълни сключения с пострадалите договор. Затова е и изведено негово измамливо поведение по смисъла на НК. Предвид казаното, ВКС не би могъл да удовлетвори искането на касатора за постановяване на оправдателен съдебен акт. И казаното е така, тъй като не иде реч за приета непрестъпна фактология, а практически се иска преразглеждане на доказателствената съвкупност, каквото, ако би било осъществено, би реализирало недопустима намеса в суверенната преценка на ПзОС с произнасяне по необоснованост. На последно място, само в сферата на пълнота на процесуалното изследване и въпреки че не е предизвикан от жалбата на подсъдимия чрез неговия защитник, този съд дължи да отбележи, че в диспозитива на атакуваната присъда касаторът е осъден единствено за „поддържане на заблуждение“ като форма на изпълнително деяние на измамата, не и за „възбуждане“ на такова, както е обвинението по обвинителния инструмент. Би следвало да се приеме, че последното продължава да съществува поради цялостната отмяна на атакуваната първоинстанционна оправдателна присъда, от една страна. От друга- в мотивите към обжалвания съдебен акт несъмнено е прието и че касаторът е възбудил у пострадалите заблуждението, че ще изпълни сключения помежду им договор. Наистина, касае са за наличие на противоречие поради непрецизната процедурна дейност на решаващата втора инстанция, но в никакъв случай не може да се изведе такава флагрантна неяснота, която да поставя дееца в невъзможност да разбере защо е осъден и каква е волята на съда за неговото осъждане. В крайна сметка и той сам не се оплаква от посоченото неблагополучие. Не е налице абсолютното основание за отмяна на атакувания съдебен акт, визирано в нормата на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №44/30.09.19 г., постановена от ОС-Пазарджик по В.Н.О.Х.Д.449/19 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/