О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 174 София, 18.04.2022 година Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА МИЛЕНА ДАСКАЛОВА като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова гражданско дело № 3985/2021 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. „Г. Ф.“ О., представлявано от адв. И. Н., е обжалвало въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, VIII състав, № 154 от 02.07.2021 г. по в. гр. д. № 1061/2021 г., в частта, с която е потвърдено решение на Пловдивския районен съд, Х. гр.с., № 2811 от 04.08.2020 г. по гр. д. № 17195/2019 г. в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на П. Н. Т. сумата от 500 лв. на основание чл. 49 ЗЗД, както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 1500 лв. В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Поддържа се становище за недопустимост на обжалвания акт, тъй като в нарушение на принципа за диспозитивното начало в процеса въззивният съд се произнесъл по непредявен иск, изследвайки наличието на дискриминационно поведение, а не въведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за понесени неимуществени вреди вследствие на обида, нанесена на публично място. Освен това се поддържа, че не е реализиран фактическият състав на отговорността по чл. 45 ЗЗД, за да се ангажира и отговорността на работодателя по чл. 49 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат доводи за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Освен това се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпроса относно действията по решаване на делото от въззивния съд при сформиране на квалификацията на иска, различна от тази на първоинстанционния съд, както и по въпроса следва ли въззивният съд да обяви за неправилно първоинстанционното решение в случаите, когато намери за неправилна квалификацията на иска или самият той установи друга различна такава. В срока за отговор П. Н. Т., представляван от адв. И. И., възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе, ВКС взе предвид следното: Производството пред районния съд е образувано по искова молба на П. Н. Т., съдържаща искане за осъждане на „Г. Ф.“ О. да заплати обезщетение за нанесени неимуществени вреди за проявено дискриминационно отношение, извършено публично, изразяващо се в недопускане на ищеца да консумира в заведението, поради това че бил „дебел“ и „издънвал“ канапетата на заведението, като е посочено основание на иска по чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр. С уточнителна молба искът е конкретизиран като такъв с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, а като противоправно поведение, от което произтичат претендираните неимуществените вреди, се сочи недопускането на ищеца да консумира в заведение, поради това, че „бил много дебел и издънвал канапетата на заведението“. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема за безспорно установено от доказателствата по делото, че на 30.05.2019 г., ищецът е посетил заведението на ответника, седнал в градината и пожелал да консумира в заведението; възникнал конфликт между него и една от сервитьорките по повод на отказа ѝ да го обслужи като клиент, поради това че „бил дебел и бил издънил канапетата в заведението“, който конфликт се развил пред останалите клиенти на заведението; ищецът напуснал кафенето ядосан и афектиран от възникналата ситуация, в резултат на което отказал да го посещава занапред. Вследствие на провявеното отрицателно отношение ищецът изпитвал притеснения, изразяващи се в силен афект от преживяното унижение по повод килограмите му, затворил се в себе си поради страх да не бъде подложен отново на подобно третиране. При тези данни Пловдивският окръжен съд възприема изводите на районния съд, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на дружеството ответник на основание чл. 49 ЗЗД, тъй като действията на сервитьорката са извършени при осъществяване на служебните ѝ задължения и са довели до възникването на неочакван за клиента на заведението резултат, изразяващ се в негативни преживявания. Съдът намира, че се установява от безспорен начин противоправността на деянието сервитьора, което представлява нарушаване на правата на другиго по смисъла на чл. 39, ал. 1 КРБ. Поведението на служителя от ответното дружество се счита за дискриминиращо и нарушаващо правата на ищеца съгласно чл. 14 КЗПЧОС, тъй като наднорменото тегло неизменно попада в обхвата на критерия „или друг някакъв признак“, който критерий се обхваща и от чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Поради това се приема, че е налице противоправно деяние, като не е оборена презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Установено е и възникване на вреди в пряка причинно-следствена връзка с действията на служителя – негативно заягане на личната оценка на ищеца, усещане за по-неблагоприятно социално положение, продължителен афект от преживяното унижение по повод килограмите му и лишаването му от права във връзка с тях, страх да не бъде подложен отново на подобно третиране. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Не се установява вероятна недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая страната основава доводите си за наличието на посочените пороци на становището си за неправилна правна квалификация на предявения иск. От данните по делото обаче се установява, че предходните съдебни инстанции, съобразявайки направените уточнения след предявяване на иска, приемат, че твърденията на ищеца сочат на претенция по чл. 49 ЗЗД, а не по специалните състави на ЗЗДискр., като не се констатира твърдяното от касатора отклонение от диспозитивното начало. Поставените в изложението правни въпроси също не обуславят приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като същите се явяват неотносими към решаващите изводи на въззивния съд. В случая поставените въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция да дава нова правна квалификация на иска, но видно от обжалваното решение, окръжният съд не е направил извод за неправилност на дадената от първата инстанция правна квалификация. Напротив, произнасяйки се по релевираните в жалбата на въззивника и настоящ касатор оплаквания, съдът е изложил подробни мотиви относно наличието на всеки един от изискуемите от закона елементи от фактическия състав на предвидената в чл. 49 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 600 лева съгласно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 20.09.2021 г. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Пловдивския окръжен съд, VIII състав, № 154 от 02.07.2021 г. по в. гр. д. № 1061/2021 г. ОСЪЖДА „Г. Ф.“ О., [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на П. Н. Т. от [населено място], ЕГН [ЕГН], сумата 600 лв. /шестстотин лева/ - разноски за касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: