4 11 Р Е Ш Е Н И Е № 150 [населено място], 22.12.2016год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА При секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№1704 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т. Т., Н. Я. К. и С. И. Т. срещу решение от 15.01.2015г. по гр.д. №17421/2013г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ В състав. С него е потвърдено решение №І-39-55 от 08.08.2013г. по гр.д.№18382/2012г. на Софийски районен съд, І ГО, 39 състав, с което са отхвърлени предявените от И. Т. Т., Н. Я. К. и С. И. Т. срещу [фирма] искове с правно основание чл.232 ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6300 евро, представляваща незаплатена част от наемна цена по договор за наем от 12.03.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.04.2012г. /датата на исковата молба/ до окончателното й изплащане; с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5 853,75 евро, представляваща неустойка за забава, съгласно чл.2 ал.3 от договор за наем от 12.03.2008г., считано от настъпване на изискуемостта на всяка от главниците до 30.03.2012г.; с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11880 евро, представляваща неустойка за забава, съгласно чл.2 ал.3.1 от договор за наем от 12.03.2008г. и анекс към него от 16.09.2009г. В хода на касационното производство е починал касаторът - ищец по предявените искове С. И. Т. и са конституирани като страни в процеса неговите наследници по закон Т. В. Т. и Б. С. Т.. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, като направените от решаващия съд правни изводи са необосновани. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е потвърдил изводите на първоинстанционния съд, че след изтичане на срока на действие на клаузата чл.2 ал.1.1. от договора за наем, приета с допълнително споразумение от 16.09.2009г., е следвало страните с нарочен анекс да определят промяната на наемната цена. Считат за неправилен извода на въззивния съд, че получаването от наемодателите на частичното плащане на наемната цена, представлява конклудентно действие за съгласие с по - нисък размер на задължението на наемателя. Претендират разноски. Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, като е постановено в съответствие с изискванията на закона и кореспондира със събраните по делото доказателства. Счита, че въззивният съд правилно е подложил на тълкуване текстовете от договора, от които произтича спорът, като се позовава на задължителна практика на ВКС, съгласно която на тълкуване подлежат и тези уговорки, които макар и ясни от външна страна са предмет на спор между страните. С определение №229/12.03.2016г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по материалноправния въпрос относно приложението на критериите на чл.20 от ЗЗД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: В исковата си молба И. Т. Т., Н. Я. К. и С. И. Т. твърдят, че са сключили с ответника договор за наем от 12.03.2008г., по силата на който са му предоставили ползването на Офис №1 със застроена площ от 167, 31 кв.м., представляващ обект с идентификатор 40909.110.52.4.15, находящ се в [населено място], [улица] уговорена месечна наемна цена в размер на левовата равностойност на 1980 евро в деня на плащането, платима между 1 и 5 -то число на месеца, предхождащ месеца, за който се плаща наемът. С анекс към договора от 16.09.2009г. страните се съгласили за периода от 01.10.2009г до 01.10.2010г. наемната цена за ползването на имота да е в размер на сумата от 1630 евро. Ищците считат, че след изтичане на периода, посочен в анекса, наемната цена отново е следвало да се заплаща в първоначално уговорения размер от 1980 евро. Въпреки това за периода 01.10.2010г. – 30.03.2012г. ответникът им заплащал наемна цена в размер на 1630 евро, като за всеки месец от периода е налице непогасена разлика от по 350 евро или общо за периода сумата от 6300 евро. Ищците претендират също, че ответникът им дължи и неустойка за забава на плащането на наемната цена съгласно чл.2, ал.3 от договора за наем, в размер на 0.3% на ден върху непогасената разлика, която считано от настъпване изискуемостта на всяка от 18-те наемни вноски до 30.03.2012г., възлиза на 5853,75 евро. Тъй като забавата продължила повече от 60-дни, с покана от 14.03.2012 г., получена от наемателя на 22.03.2012г., договорът бил прекратен едностранно от наемодателите считано от 30.03.2012г. Твърдят, че предсрочното прекратяване на договора е породило за тях и вземане за заплащане на неустойката по чл.2, ал.3.1. от договора и допълнителното споразумение от 16.09.2009г. в размер на 11880 евро. По изложените съображения ищците претендират осъждането на ответника да заплати посочените суми, ведно със законната лихва от датата на исковата молба и разноските по делото. В срока по чл.131 от ГПК ответникът [фирма] е депозирал отговор, в който изразява становище, че наемната цена подлежи на ежегодна актуализация с допълнителни споразумения между страните. Поддържа, че с допълнителното споразумение от 16.09.2009г. е извършена такава актуализация за периода до 01.10.2010г., като въпросът каква ще бъде наемната цена след тази дата не е бил решен от страните. Поддържа, че нито в договора за наем, нито в допълнителното споразумение съществува текст, който изрично да предвижда,че след 01.10.2010г. наемната цена ще бъде в размер на 1980 евро. Поради това счита за приложима последно договорената цена от 1630 евро. Твърди, че поведението на страните след 10.10.2010г. и по - специално липсата на претенции от страна на наемодателите за заплащане на наем в по- голям размер, разкрива недвусмислено, че не са предвиждали автоматично възстановяване на старата наемна цена. Твърди, че договорът за наем е сключен за срок от 10 години от И. Т. Т., в качеството му на пълномощник на другите двама наемодатели, а видно от текстовете на двете пълномощни, на него са му били предоставени само права по обикновеното управление на имота. Поради това счита, че по силата на чл.229 ал.2 от ЗЗД, действието на договора е било редуцирано до три години. Поддържа, че тъй като ползването на имота е продължило със съгласието на наемодателите, то договорът се е трансформирал в безсрочен и е бил прекратен от банката с писмо, получено от представителя на наемодателите на 22.03.2012г. Посочва, че с превръщането на договора в безсрочен е отпаднало основанието за начисляване на неустойки за предсрочно прекратяване. Оспорва като неоснователни исковете за заплащане на неустойки, като твърди, че не е налице допусната от него забава в плащането на наемната цена, респ. друга форма на неизпълнение на договора до прекратяването му с едностранното предизвестие от страна на банката, отправено на 20.03.2012г. Поддържа, че клаузата за неустойка на чл.2, ал.3.1. от договора за наем и допълнителното споразумение е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като не може да се начисляват две неустойки за едно и също нарушение. Евентуално счита, че претендираните неустойки следва да се намалят поради прекомерност. Претендира разноски. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че между страните са възникнали валидно облигационни отношения по договор за наем от 12.03.2008г. и допълнително споразумение към същия от 16.09.2009г. Споделил е мотивите на първоинстанционния съд, че доколкото липсва изрична уговорка между страните за автоматична промяна на договорената наемна цена, за нейното изменение страните следва да постигнат изрично съгласие. Приел е,че със споразумението от 16.09.2009г. е уговорено изменение на наемната цена за периода до 01.10.2010г., като нито в договора от 12.03.2008г., нито в споразумението има изрична клауза, която да предвижда,че след 01.10.2010г. за наемна цена ще се счита първоначално договорената в чл.2 ал.1 от подписания договор за наем - 1980 евро. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е изтъкнал и поведението на страните в периода след 01.10.2010г., а именно това, че наемателят е заплащал, а наемодателите са получавали без възражения за целия исков период наемна цена в размер на 1630 евро. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: На поставения правен въпрос е даден отговор средица постановени по реда на чл.290 от ГПК решения: решение №167 по т.д. №666/2010г. на I т. о., решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., решение №115 от 01.11.2010г. по т.д. №939/2009г. на I т.о., решение №89 от 17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о., решение №54 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на IV г. о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №218/2012г. на II т. о. и др. С тях Върховният касационен съд се е произнесъл, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от посочената задължителна практика и е допуснал нарушение на материалния закон - чл.20 от ЗЗД, довело до неправилност на решението. Въззивният съд обосновано и съобразно представените доказателства е установил, че на 12.03.2008г. между страните по делото е бил сключен договор за наем, съгласно който наемодателите - И. Т. Т., Н. Я. К. и С. И. Т. са предоставили за временно и възмездно ползване на наемателя - [фирма] собствения си недвижим имот – ОФИС №1, със застроена площ от 167.31 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор №40909.110.52.4.15, разположен на партерен етаж на сграда с идентификатор №40909.110.52.4 по кадастралната карта на [населено място], [улица], със срок на действие 10 години, считано от датата на влизането му в сила – 12.03.2008г. Уговорено е между страните, че наемателят ще заплаща месечна наемна цена в размер на левовата равностойност на 1980 евро между 1 и 5 число на месеца, предхождащ месеца, за който се дължи /чл.2, ал.1 и ал.2/. В чл.2, ал.3 от договора е предвидено, че ако наемателят не изплати изцяло или частично месечната наемна цена в срок до 5 дни след изтичане на крайната дата, до която тя се дължи, той ще дължи на наемодателите заплащане на неустойка за забава в размер на 0.3 % върху стойността на дължимия и неплатен месечен наем за всеки ден от забавата. Договорено е още, че считано от 2009г. размерът на месечния наем ще се актуализира всяка година от срока на договора с процента на официално регистрираната годишна инфлация в Република България за предходната календарна година, като за целта страните всяка година ще подписват анекс към договора /чл.2, ал.5/. С допълнително споразумение от 16.09.2009г. към договора за наем от 12.03.2008г. страните са се договорили да се създаде нова ал.1.1 на чл.2 от договора, съгласно която месечната наемна цена за отдадения под наем имот да е в размер на 1630 евро за периода от 01.10.2009г. до 01.10.2010г. /чл.1/. Страните са се съгласили и да се създаде нова ал.3.1 към чл.2 на договора, в смисъл, че при наличие на забава в плащането на наемната цена с повече от 60 дни, наемодателят има право едностранно и без предизвестие да прекрати договора, като в този случай наемателят щe дължи освен неустойката по чл.2, ал.3, така и неустойка за неизпълнение в размер на шестмесечния наем, заплащан от него към момента на прекратяване на договора. В чл.3 от допълнителното споразумение е предвидено също да се създаде нова т.3 към ал.5 на чл.3 от договора в следния смисъл: всяка от страните да има право след изтичане на първите четири години от действието на договора, да може да прекрати същия с шестмесечно писмено предизвестие. Касаторите - ищци са изразили становището, че след изтичане на периода, посочен в анекса, наемната цена отново следва да се заплаща в първоначално уговорения размер от 1980 евро. Ответникът поддържа, че след като наемната цена подлежи на ежегодна актуализация с допълнителни споразумения между страните, то при липса на такава приложима е последно договорената цена от 1630 евро, в какъвто размер той е заплащал наемните вноски през процесния период. При тези становища на страните, въззивният съд правилно е приел, че основният спорен по делото въпрос е досежно размера на дължимата наемна цена от наемателя за исковия период от време, и по - точно дали след като е изтекъл срока, в който страните изрично са договорили наемна цена от 1630 евро, същата автоматично се коригира и е валидна тази, която е договорена в чл.2, ал.1 от договора за наем от 12.03.2008г. в размер на 1980 евро или за изменението на размера на месечния наем следва да бъде постигнато ново изрично съгласие между страните, обективирано в допълнително споразумение, подписано между тях. Този спор е наложил съдът да подложи на тълкуване клаузите на чл. 2 ал.1 и ал. 5 от договора за наем от 12.03.2008г. и чл.1 от допълнителното споразумение от 16.09.2009г. съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да изясни вложената в съдържанието им действителна воля на страните относно начина на определяне на размера на дължимата наемна цена. В нарушение на правилата на чл.20 от ЗЗД въззивният съд е тълкувал спорната клауза на чл.2 ал.5 от договора за наем самостоятелно и изолирано, без да вземе предвид и съдържанието на сключеното между страните допълнително споразумение от 16.09.2009г., в резултат на което е подменил вложената в съдържанието й действителна воля на договарящите страни. Основателно е оплакването на касаторите за необоснованост на извода на въззивния съд, че нито в договора за наем от 12.03.2008г., нито в допълнителното споразумение към него от 16.09.2009г. има изрична клауза, която да предвижда автоматично след 01.10.2010г. за наемна цена да се счита тази, която е договорена в чл.2, ал.1 от подписания договор за наем от 12.03.2008г. в размер на левовата равностойност на 1980 евро. Настоящият състав на ВКС, тълкувайки клаузите на сключения договор, намира,че наличието на такава изрична клауза не е необходимо, доколкото волята на страните в този смисъл се извежда от съпоставката на съдържанието на договора за наем и допълнителното споразумение към него от 16.09.2009г. Предвиждайки, че считано от 2009г. размерът на месечния наем ще се актуализира за всяка година от срока на договора с процента на официално регистрираната годишна инфлация в Република България за предходната календарна година, като за целта страните всяка година ще подписват анекс към договора, страните са установили ред за изменение на наемната цена само чрез изрично писмено съгласие и то по избран от тях обективен критерий. Такава актуализация е извършена с допълнителното споразумение от 16.09.2009г. към договора. Доколкото в текста на споразумението срокът на действие на уговореното изменение на наемната цена е ограничен до 01.10.2010г., а не е предвидено същото да има действие до извършване на следваща актуализация, следва да се приеме, че след изтичане на посочения срок действието на клаузата на чл.1 от допълнителното споразумение се прекратява. При това положение и при липса на последващо споразумение за друг размер на наемната цена, то тогава остава действаща уговорената с договора първоначална цена, тъй като разпоредбата на чл.2 ал.1 от договора за наем не е отменяна и следва да се прилага при липса на друга приложима актуализирана цена. Като е вложил в клаузата на чл. 2 ал.1 и ал. 5 от договора за наем от 12.03.2008г. и чл.1 от допълнителното споразумение към него от 16.09.2009г. съдържание, несъответстващо на волята на договарящите страни, въззивният съд е подменил волята на страните и е достигнал до неправилния правен извод, че е налице точно изпълнение на ответника по отношение на дължимите наемни вноски, съответно че не са били налице предпоставки за разваляне на договора от страна на наемодателите и няма основание ответникът да бъде ангажиран с отговорност за заплащане на уговорените в чл. 2 ал.3 и ал. 3.1 от договора за наем неустойки, дължими при забава и при предсрочно прекратяване на договора. Предвид извода на настоящия съдебен състав на ВКС за това, че дължимата от ответника - наемател месечна наемна цена за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г е била в размер на левовата равностойност на 1980 евро и доколкото е установено безспорно, че за този период ответникът е заплащал наемна цена в размер на 1630 евро месечно, то същият е допуснал неточно изпълнение на задължението си. Поради това с оглед на спора между страните относно момента на прекратяване на наемния договор и дали същият е развален от наемодателите поради неизпълнение или е прекратен с предизвестие от наемателя, то следва да бъде разгледано направеното от ответника възражение за трансформиране на договора в безсрочен, считано от 12.03.2011г. Ответникът поддържа, че договорът за наем е сключен от И. Т. Т., в качеството му на пълномощник на другите двама наемодатели, на когото са били предоставени само права по обикновеното управление на имота и поради това срокът на договора е бил редуциран до три години по силата на закона /чл.229 ал.3 от ЗЗД/. Съдържанието на понятието "акт на разпореждане" и "действия на обикновено управление", се извежда от разпоредбите на чл.47 от ЗС, чл.229 ал.2 от ЗЗД и др., които пряко не дават отговор, но смисълът и съдържанието им определят и смисъла, съдържанието и обема на двете понятия. Разпореждането е такъв правен акт, с който носителят на едно вещно право внася някаква промяна в него, като го прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява. От друга страна, действия, които са насочени към запазване и поддържане на имуществото, събиране на доходи, използване, изплащане на задължения, са действия на обикновено управление. С оглед на този критерий, сключването на договор за наем, представлява действие на управление на имота. С разпоредбата на чл.229 ал.2 от ЗЗД е въведена императивна забрана за лицата, които могат да извършват само действия по обикновено управление на вещта, да сключват договори за наем за повече от три години. В приложното поле на тази норма попадат не само последиците от волеизявленията на мнозинството съсобственици, които могат да вършат действия по обикновено управление на съсобствената вещ съгласно чл.32 ал.1 от ЗС, но също и последиците от волеизявленията на различни представители - законни /според пределите на уредените в закона техни правомощия - напр. управител на търговско дружество, управител на незаето наследство и др./ или договорни /според пределите на представителната им власт, учредена в пълномощното/. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС / решение №75/24.07.2012г. по т.д.№194/2011г. на ВКС, II т.о, решение №541/06.02.2012г. по гр.д.№810/2010г. на ВКС, IV гр.о./ В настоящата хипотеза е налице съсобственост върху отдадения под наем недвижим имот, като двама от съсобствениците по силата на изрично пълномощно са овластили третия съсобственик да сключва договори за наем на каквато цена и при каквито условия намери за добре. Следователно по силата на изричното упълномощаване И. Т. Т. е бил овластен да определя срока на сключваните от него договори за наем, тоест дадените му от останалите собственици пълномощия макар и да не са за разпореждане, надхвърлят действията на обикновено управление, свързани със запазване и поддържане на имуществото и събиране на доходи от същото. По този начин двамата съсобственици са предоставили на третия съсобственик правото да обременява имота за продължителен период от време, ограничавайки възможността на собствениците сами да ползват отдадената под наем вещ през същия период. С оглед изложеното съставът на ВКС приема, че не са налице предпоставките на чл.229 ал.3 от ЗЗД за редуциране на срока на договора до три години. Действието на договора за наем не е било прекратено и с отправеното от наемателя изявление за прекратяване със шестмесечно предизвестие по реда на чл.3 ал.5 т.3 от същия. Изявлението за прекратяване би породило действие след изтичане на шестмесечен срок от получаването му от наемодателите на 20.03.2012г. Изявлението на наемодателите за прекратяване на договора поради неизпълнение е връчено на 22.03.2012г. преди изтичането на този шестмесечен срок. Следователно към момента, в който наемодателите са отправили изявление за разваляне на договора, същият е бил действащ и тъй като е било налице неточно изпълнение на задължението за заплащане на наемна цена, с отправянето на изявлението до наемателя договорът е бил развален без предизвестие по реда чл.2 ал.3.1, а не по реда на чл.3 ал.5 т.3 от същия. Видно от заключението на съдебно - счетоводната експертиза неизплатеният наем за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г . при месечна наемна цена в размера на левовата равностойност на 1980 евро по курса на БНБ, възлиза общо на 12 321,74 лева / левовата равностойност на 6300 евро/ . Също така за ответника - наемател е възникнало и задължение за заплащане на уговорената в чл.2, ал.3 от договора неустойка за забава на неизплатената част от дължимите наемни вноски за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г., изчислени от датата на падежа на всяка отделна вноска до края на процесния период. Видно от заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза, размерът на неустойката за забава по чл.2 ал.3 от договора за наем възлиза на 11 448,94 лева /левова равностойност на 5853,75 евро/. Доколкото договорът е бил прекратен предсрочно от наемодателите по реда на чл. чл.2 ал.3.1 от същия, то за ответника - наемател е възникнало и задължение за заплащане на уговорената в чл.2 ал.3.1 от договора неустойка в размер на левовата равностойност на 11 880 евро - 23 235,26 лева. Неоснователно е възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл.2 ал.3.1 от договора за наем от 12.03.2008г. поради противоречие с добрите нрави, тъй като е недопустимо да се начисляват две неустойки за едно и също нарушение. В Тълкувателно решение №7/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че не се дължи неустойка за забава по чл.92 ал.1 от ЗЗД, а само неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. По отношение на договорите с продължително или периодично изпълнение, в същото ТР се приема, че за частта от сделката, чието действие се запазва, може да се търси неустойка за забава, като наред с това кредиторът може да търси и неустойка за обезщетяване на вредите поради настъпилото разваляне, ако такава е била уговорена. Задължението на наемателя за заплащане на месечен наем е с периодично изпълнение, поради което развалянето на договора има действие за в бъдеще и при него е допустимо присъждане на неустойка за забава и при разваляне, когато е налице забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за частта от сделката, чието действие се запазва. Едновременно с неустойката за забава на вноските, дължими до момента на разваляне на договора, наемодателят може да претендира и неустойка за обезщетяване на вредите, настъпили поради развалянето - неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. Макар и да се касае за едно и също нарушение, което съставлява основание за прекратяване на договора, двете неустойки служат за обезщетение на различни вреди - вредите на наемодателите от забавата на част от дължимата наемна цена и вредите им от предсрочното прекратяване на наемното правоотношение и невъзможността да получават наемна цена за остатъка от уговорения срок на договора. Направеното от ответника - търговско дружество, възражение за прекомерност на уговорените неустойки е недопустимо, съгласно чл.309 от ТЗ. Когато е сключена търговска сделка, по която една от страните не е търговец, само тази страна може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред на ЗЗД. По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че за ответника по касация е възникнало задължение за заплащане на наемна цена за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г. в размер на левовата равностойност на 6300 евро - 12321,74 лева, както и на уговорената в чл.2 ал.3 от договора неустойка за забава, която възлиза на 11 448,94 лева за същия период, а също и неустойка по чл.3 ал.3.1 от договора в размер на шестмесечния наем, заплащан към момента на прекратяването, а именно 23 235,26 лева, съставляващи левовата равностойност на 11 880 евро. Като е отхвърлил предявените искове по чл.232 ал.2 предл.1- во от ЗЗД и по чл.92 от ЗЗД за присъждане на наемната цена и двете неустойки въззивният съд е нарушил материалния закон и е постановил неправилно решение. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция, като ответникът [фирма], [населено място], следва да бъде осъден да заплати на И. Т. Т., Н. Я. К. и Т. В. Т. и Б. С. Т., двамата в качеството на правоприемници на С. И. Т., на основание чл.232 ал.2 предл.1- во от ЗЗД сумата 12321,74 лева, представляваща неизплатен остатък от наемната цена по договор за наем от 12.03.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г.; на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 11448,94 лева , представляваща дължима неустойка по чл.2 ал.3 от договор за наем от 12.03.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г.; на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 23 235,26 лева, представляваща дължима неустойка по чл.2 ал.3.1 от договор за наем от 12.03.2008г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на исковата молба – 10.04.2012г. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на И. Т. Т., Н. Я. К. и Т. В. Т. и Б. С. Т., двамата в качеството на правоприемници на С. И. Т., направените в първоинстанционното, във въззивното и в касационното производство разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице в общ размер на сумата 13 062,12 лева. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение от 15.01.2015г. по гр.д. №17421/2013г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ В състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на И. Т. Т., ЕГН [ЕГН], Н. Я. К. [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], ул."21- ви век" №30, офис 2.8, адв. К. К. и Т. В. Т. [ЕГН], с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Б. С. Т., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ап.3, двамата в качеството на правоприемници на С. И. Т., на основание чл.232 ал.2 предл.1- во от ЗЗД сумата 12321,74 лева /дванадесет хиляди триста двадесет и един лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща неизплатен остатък от наемната цена по договор за наем от 12.03.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г.; на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 11448,94 лева /единадесет хиляди четиристотин четиридесет и осем лева и деветдесет и четири стотинки/, представляваща дължима неустойка по чл.2 ал.3 от договор за наем от 12.03.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г.; на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 23 235,26 лева /двадесет и три хиляди двеста тридесет и пет лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща дължима неустойка по чл.2 ал.3.1 от договор за наем от 12.03.2008г., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от датата на исковата молба – 10.04.2012г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата 13 062,12 лева /тринадесет хиляди и шестдесет и два лева и двадесет и три стотинки/, разноски за производството пред трите инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.