Ключови фрази

11


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535

гр. София, 10.06.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ 2. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 115/2022 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. М. и на ответниците И. П. И. и Ц. Р. П. чрез общия им пълномощник адв. Волева против решение № 976 от 20.08.2021 г. по гр. д. № 23/2021 г. на Апелативен съд – София, ГК, 8 – ми състав.
Ответниците по насрещни жалби чрез своите пълномощници (посочените адвокати) са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на другата страна. Физическите лица претендират разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалби е цитираното въззивно решение, с което след частична отмяна на решение № 1792 от 05.03.2020 г. по гр. д. № 8476/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 11 състав е уважен предявения от „Юробанк България“ АД против И. П. И. и Ц. Р. П. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и е признато съществуването на вземане, дължимо от ответниците при условията на солидарност, произтичащо от сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот от 24.06.2008 г., а именно: за сумата, определена от равностойността в швейцарски франкове на 34 216. 49 евро (разликата над признатите в първата инстанция 7 083. 40 евро до 41 299. 89 евро) по курс купува на швейцарския франк към еврото на „Юробанк България“ АД към датата на изпълнението – главница, ведно със законната лихва от 30.01.2015 г. до окончателното изплащане; за сумата, определена от равностойността в швейцарски франкове на 1 823. 14 евро (разликата над 1 764. 04 евро до 3 587. 18 евро) по курс купува на швейцарския франк към еврото на „Юробанк България“ АД към датата на изпълнението – договорна лихва за периода от 25.06.2014 г. до 29.01.2015 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 09.02.2015г. по ч. гр. д. № 5024/2015 г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав; отхвърлен е установителния иск за вземането, съставляващо сумата от 290. 47 евро – такси за периода от 25.11.2013 г. до 29.01.2015 г. Обжалва се и решението на въззивния съд в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковите претенции над сега присъдените до пълните им предявени размери, както и в частта за оставяне без уважение на частна жалба на ищцовата банка срещу определение № 11231 от 16.07.2020 г. на по гр. д. № 8476/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 11 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, а също и в частта на присъдените разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните са възникнали облигационни отношения, породени от договор за кредит за покупка на недвижим имот от 24.06.2008 г., по силата на който банката се задължила да предостави на ответниците кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 45 200 евро по търговски курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Кредитополучателите се задължили да върнат кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 324 месеца, на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка съгласно погасителен план. Уговорено било между страните, че кредитът се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателите като усвоеният кредитен лимит в швейцарски франкове по тази сметка се превалутира служебно от банката – кредитор в евро по търговският й курс „купува“ на швейцарския франк към еврото в деня на усвояването като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро. Посочено е, че за тези действия банката е получила безусловно и неотменимо съгласие от последния и е оправомощена да ги извърши; че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, като в случай, че на падежа на съответната погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката погасяването на кредита може да се извърши от банката с тези средства след служебното им превалутиране в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк, за което кредитополучателят дава своето съгласие и оправомощава банката. Установено е в обжалваното решение, че дължимата по кредита годишна лихва се формира от сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответни период на начисляване на лихвата плюс надбавка от 1. 65 пункта. Към момента на сключване на съглашението възнаградителната лихва е била 6. 15 %. Изтъкнато е също, че кредитополучателят е декларирал, че е запознат с обстоятелството, че промяната на обявения курс „купува“ или „продава“ на банката за швейцарския франк спрямо българския лев и/или евро или превалутирането може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, а и също, че напълно поема да носи риска за своя сметка от такива промени и повишаване, и че ще понесе всички вреди и пропуснати ползи от промяната на валутния курс и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Съобразено е и обстоятелството, че с влязло в сила на 29.10.2013 г. решение по гр. д. № 40854/2011 г. на Софийски районен съд, 51 състав са признати за нищожни, поради противоречие със закона, клаузи от процесния договор за кредит: чл. 3, ал. 1 и ал. 5; чл. 6, ал. 3; чл. 13, ал. 1 и чл.24, ал. 1. Прието е в обжалваното решение, че съгласно уговорката по чл. 19 от съглашението е предвидена възможност на банката да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, обвързана от непогасяване на която и да е вноска или неизпълнение на което и да е задължение на кредитополучателя. Постигнато е съгласие, че при неиздължаване на три последователни месечни вноски – изцяло или частично – целият остатък от кредита се превръща изцяло предсрочно изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска без да е необходимо волеизявление на страните и банката може да пристъпи към принудителното събиране на вземането си. Установено е, че поради забавяния в плащанията на месечните погасителни вноски по кредита ищецът го е обявил изцяло за предсрочно изискуем на 27.10.2014 г. и на 30.01.2015 г. (към която дата неплатените вноски с настъпил падеж са 17) е подал заявление по чл. 417 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 5024/2015 г. по описа на СРС, 62 състав. Вземанията по заповедта са били оспорени от длъжниците с възражение в срока по чл. 414 ГПК, поради което своевременно - на 08.07.2016 г. е подадена исковата молба, с която е предявен иска по чл. 422 ГПК. Прието е, че както към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, така и към датата на исковата молба крайният срок за издължаване на кредита не е настъпил. Второинстанционният съд мотивирано е дал отговор на доводите и оплакванията на страните, изразени във въззивните жалби, с които е бил сезиран. Развити се съображения, че в случая двата юридически факта според разясненията по т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, които обуславят предсрочната изискуемост на вземанията по процесния кредит, са налице. Изтъкнато е, че ответниците не са извършили погашения на дълга по договора (общо 17 вноски към датата на заявлението по чл. 417 ГПК), от една страна и от друга – че банката надлежно е упражнила правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем. Уведомяването в случая на длъжниците за предсрочната изискуемост чрез нотариална покана е прието за редовно съобразно разпоредбите на чл. 37 – 58 ГПК, към които препраща правилото на чл. 50 ЗННД. Посочено е, че нотариусът е удостоверил всички предвидени в чл. 47, ал. 1 ГПК факти и обстоятелства, поради което е налице надлежно връчване. Съдът е констатирал, че връчването е било извършено на адреса на кредитополучателите, който те са посочили в договора за кредит и в последващите подписани от тях допълнителни споразумения – [населено място],[жк], вх. В, ет. 8, ап. 21. Това е адресът и по личните карти на ответниците, които са били в срок на валидност както към датата на сключване на съглашението, така и към датата на представяне на нотариалната покана до всеки от тях. Мотивирани са доводи, че защитата на ответната страна не твърди и не сочи доказателства, че след промяна на адреса на кредитополучателите в [населено място],[жк], вх. Е, ет. 7, ап. 19 те са уведомили писмено банката за това обстоятелство. Тук за ирелевантно е прието възражението, че банката – кредитор е била известена за новия адрес на длъжниците, поради факта на водените помежду им граждански дела, доколкото страните са били обвързани от конкретна правна връзка по договор и именно неговите клаузи се прилагат в отношенията им по повод изпълнението на конкретните задължения, каквото в случая се претендира. Изразено е виждане, че не е нарушена процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК (редакция преди изм. с ДВ, бр. 86/2017 г.), доколкото за приложение на този начин на връчване (чрез залепване на уведомление) е необходимо ответникът да не е намерен на адреса и няма изискване връчителят да събира данни дали страната е променила адреса си, респ. че в действащата му към датата на връчване редакция текстът на чл. 47, ал. 1 ГПК не е предвиждал посещението на адреса на ответника да се прави повече от един път. Въззивният съд е зачел формираната с влязлото в сила решение по гр. д. № 40854/2011 г. на СРС сила на пресъдено нещо между страните, с което са обявени за нищожни като неравноправни клаузи от процесния договор за кредит (относно прехвърлянето изцяло върху кредитополучателя на валутния риск от обвързването на кредита с швейцарския франк и последиците от това) и е приел, че спорът не може да се пререшава (арг. от чл. 299, ал. 1 ГПК), вкл. да се обсъждат и ценят данните, че кредитополучателите са извършили информиран избор на валутата, в която е разрешен и усвоен кредита. Според инстанцията по същество клаузата в допълнителните споразумения към основния договор за кредит, предвиждаща възможност за олихвяване на изтекли лихви (капитализиране на част от договорната лихва след изтичане на посочения в тях облекчен период на погасяване, през който вноската е в намален размер) е нищожна на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 145, ал. 5 ЗЗП. Относно размера на съществуващите вземания е прието, че те се съизмерват с неплатената остатъчна редовна главница към датата на заявлението по чл. 417 ГПК – от 66 154. 79 швейцарски франка по курса на ищцовата банка към деня на усвояване на кредита (1 швейцарски франк = 0.6242918 евро), които възлизат на 41 299. 89 евро. Изтъкнато е, че релевантния курс на швейцарската валута в случая не може да е различен от този към момента на изпълнението.
Решаващият състав не е разгледал направеното с въззивната жалба възражение от ответниците за погасителна давност на вземането за главницата като е приел, че то е извършено несвоевременно (за първи път пред втората съдебна инстанция) и е преклудирано. По отношение на възнаградителната лихва са развити мотиви, основани на разясненията, дадени с ТР № 3/27.03.2019 г. по т. д. № 3/2007 г. на ОСГТК на ВКС - че упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Съдът е отчел извършеното плащане в хода на процеса с последна вноска от 25.05.2014 г. и е определил размера на договорната лихва от 5 746 швейцарски франка или 3 587. 18 евро за периода от 25.06.2014 г. до 29.01.2015 г. като за горницата до пълния предявен размер и за времето от 25.09.2013 г. до 24.06.2014 г. е намерил претенцията за неоснователна. Отречено е съществуването на вземане за такса управление на кредита, поради действието на забраната по чл. 10а, ал. 2 ЗПК (обн. ДВ, бр. 35/2014 г. в сила от 23.07.2014 г.) и към процесния договор. Ето защо, клаузата от последния предвиждаща начисляването на разглежданата такса е счетена за нищожна като противоречаща на закона. Изложени са съображения, че частната жалба на банката срещу определението по чл. 248 ГПК на градския съд е неоснователна, тъй като по отношение на реализираната отговорност за разноските не са налице предпоставки за солидарно осъждане на ответниците, както е по отношение на договорните им задължения, а тук отговорността е разделна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (погрешно наименувано „касационни основания към касационна жалба“) касаторът – ищец обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.
По искането за селектиране на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК страната не поставя конкретен правен въпрос. Вместо това излага доводи, че след като претендираното вземане произтича от договор за кредит, който е отпуснат в швейцарски франкове и се иска признаване на съществуването му в тази валута, то съдилищата в случая неправилно, по своя воля и в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 170 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019 г., решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г., решение № 136 от 20.10.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г., всичките по описа на II т. о., решение № 147 от 15.06.2021 г. по т. д. № 1695/2019 г. на I т. о., определение № 393 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 446/2021 г., определение № 166 от 10.03.2021 г. по гр. д. № 1985/2020 г., и двете по описа на IV г. о. и определение № 37 от 26.01.2021 г. по гр. д. № 2741/2020 г. на III г. о., са уважили установителния иск за вземане в евро. Поддържа се също, че неправилно и в противоречие с практиката на ВКС (решение № 76 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на I г. о.) решаващият състав на втората съдебна инстанция не е кредитирал свидетелските показания на разпитания по делото банков служител и не е изложил мотиви защо е процедирал така.
Поставеното за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК питане е за разликата между капитализация на просрочени лихви и анатоцизъм. Страната счита, че въпросът е обуславящ изхода на делото и е от решаващо значение както за правилното решаване на спора, така и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изразено е становище, че въззивният съд не е съобразил разликата между понятията „капитализация на просрочени лихви“ и „анатоцизъм“, в резултат на което е направил грешни правни изводи и е постановил неправилно решение. Изтъкнато е, че изясняването на поставения въпрос от касационния съд е от съществено значение за еднаквото прилагане на закона и създаване на точна и непротиворечива съдебна практика.
На основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК също не се поставят конкретни и ясни правни въпроси. Тук се задават въпроси в контекста на оплакването за неправилност на въззивния съдебен акт, поради неизпълнение задължението на съда да провери и установи дали кредитополучателя е разбирал оспорените като неравноправни клаузи на договора и какви са били знанията на страната по основни положения на договора като размер на кредита, валута на курса, формиране на погасителни вноски и други задължения. Пита се дали проверката на съда за наличието на такива клаузи се изчерпва единствено в разпределение на доказателствената тежест; дали е възможно банката като професионалист да прогнозира за 27 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита и се твърди, че няма такъв специалист, който да направи подобна прогноза; следва ли валутния риск да се преценява единствено за периода, който съставлява една трета от 27 годишен договор за кредит без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 19 години от действието на съглашението. Касаторът се позовава на решения на Съда на Европейския съюз по дело № С-119/17 – т. 29 и по дело № С-186/16 - т. 3, в които поддържа да е възприето разбирането, че на кредитополучателя се предоставя наличната информация към момента на сключване на договора, което в случая е сторено от банката – кредитор. Твърди, че въззивният съд неправилно е тълкувал посочените актове на СЕС, тъй като доводите на банката, че тя не може да се ангажира с прогнозна информация за курса на уговорената валута 27 години след сключване на договора, не били споделени.
Приложното поле на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение е обосновано със съображения, че съдът е уважил претенцията и е признал съществуване на вземане не във валутата, в която е поискано от ищеца – швейцарски франкове, а в евро, с което е нарушен принципа на диспозитивното начало в процеса и постановеното решение е в отклонение с ТР № 4/2014 от 29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС; че инстанцията по същество не е кредитирала и изобщо не е обсъждала дадените от банковия служител свидетелски показания, което е обусловило неправилност в изводите на съда, че целият валутен риск преминава върху кредитополучателите – ответници по делото; че в нарушение на закона – чл. 26, ал. 4 ЗЗД е прието в обжалваното решение, че сключените допълнителни споразумения не следва да се прилагат в отношенията между страните (нищожността на една клауза от договор или допълнително споразумение/анекс не влече нищожност на целия договор), което противоречи на трайната съдебна практика на ВКС по приложение на сочената разпоредба и на правната доктрина.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите – ответници се позовават на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и на това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се претендира по правни въпроси, за които се твърди да са обусловили правната воля на съда, отразена в обжалваното решение и са от значение за изхода на делото, и по отношение на които въззивният съдебен акт противоречи на практиката на ВКС.
Тези въпроси са със следното съдържание:
1. „По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочната изискуемост на кредита?“
По въпроса се сочи отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 208 от 09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г., решение № 180 от 23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. и решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г., всичките по описа на I т. о.
2. „Уведомяването на длъжник от банката, че счита кредита за предсрочно изискуем чрез нотариална покана съставлява ли допустим способ за връчване при приложение на правилото на чл. 50 ЗННД и следва ли да се спазват правилата за връчване по чл. 37 - 58 ГПК или залепването на уведомление по чл. 47 ГПК може да бъде извършено на различен от постоянния или настоящ адрес на длъжника?“
Тук се поддържа противоречие с решение № 85 от 12.07.2019 г. по т. д. № 1966/2018 г. на ВКС, II т. о.
3. „Кои са предпоставките за връчване на съобщение по реда на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление?“ - въпросът е уточнен от касационния съд съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
4. „При действието на чл. 47 ГПК в редакция преди 2017 г. следва ли длъжникът да бъде посетен повече от веднъж на адреса преди да бъде залепено уведомление?“;
5. „На кой адрес следва да бъде връчено уведомление за предсрочна изискуемост при избран ред за връчване по реда на чл. 50 ЗННД и допустимо ли е това да е адрес, различен от постоянния и настоящ адрес на длъжниците?“
По последните три питания се твърди отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 147 от 26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на II т. о., решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 7723/2013 г. на IV г. о., решение № 190 от 14.12.2016 г. по т. д. № 2349/2015г. на I т. о., решение № 298 от 10.07.2012г. по гр. д. № 505/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 196 от 09.01.2020 г. по т. д. № 967/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 642 от 25.10.2012 г. по ч. т. д. № 520/2012 г. на ВКС, I т. о., определение № 284 от 21.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2273/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 4 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 3885/2014 г. на ВКС, III г. о.
6. „Може ли да бъде направено възражение за давност във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение след като банката – ищец се позовава на предсрочна изискуемост в заявлението по чл. 417 ГПК и в исковата молба, с която е предявен иск по чл. 422 ГПК не са претендирани падежирали вноски, но едва в крайният съдебен акт пред първата инстанция са присъдени такива за период повече от 5 години, съответно 3 години?“.
По последното питане страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Допускането на касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е обосновано с доводи, че при постановяване на въззивното решение са игнорирани ясни законови текстове – относно процедурата по чл. 47 ГПК за връчване чрез залепване на уведомление, респ. на правилата по чл. 38 и сл. ГПК при връчване чрез нотариус съгласно чл. 50 ЗННД.
Искането на банката за достъп до касация е неоснователно.
Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС селектирането на касационната жалба при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква поставяне на релевантен правен въпрос – т. е. такъв, който е включен в предмет на делото и обуславя правната воля на съда по обжалваното решение. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая непоставянето на релевантен правен въпрос – който да е ясно и конкретно формулиран, и е значим за делото - препятства допускането на касационно обжалване, поради отсъствие на общата предпоставка за това. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от цитирания тълкувателен акт. Затова на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК исканото касационно обжалване не може да се допусне.
Липсват предпоставки за селекция на жалбата и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание се твърди да е налице по отношение на питането за разликата между капитализация на просрочени лихви и анатоцизъм, което според страната обуславяло неправилност на обжалваното решение. Така обосновано, питането по своето естество съставлява общо основание за неправилност на въззивното решение - чл. 281, т. 3 ГПК. А съгласно мотивите към разясненията по т. 1 от разглежданото ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства не обуславят допускане на касационно обжалване. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва при разглеждане на касационната жалба по чл. 290, ал. 1 ГПК след допуснат касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая отсъстват.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация.
Очевидно неправилен би бил въззивния съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилността му (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на предпоставки от сочения самостоятелен фактически състав следва да бъде обосновано от страната и не е в служебно задължение на касационния съд. В случая не е аргументирано поддържаното селективно основание (противно на твърдението на страната атакуваното решение не е постановено в отклонение с диспозитивното начало в процеса – т. е. не е недопустим съдебен акт, а останалите изложени доводи касаят неправилността му), поради което не се констатира порок от кръга на разгледаните по – горе, обуславящ допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Липсват и основания за селектиране на касационната жалба на ответниците.
Първият повдигнат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос удовлетворява обща предпоставка, но не и поддържаната специална предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил разрешението, възприето в практиката на ВКС, на която страната се позовава, че начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. Ето защо въззивното решение се явява съобразено с трайната съдебна практика на ВКС по поставения въпрос, което не позволява достъпа до касация по него на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставените три питания по приложението на чл. 47 ГПК – въпроси №№ 2 – 4 вкл. не са обуславящи за изхода по делото и не позволяват да се извърши селектиране на касационната жалба на страната. Аргументите за това са следните.
На първо място, последователна е съдебната практика на ВКС в разбирането си, че уведомяването чрез нотариална покана – по възлагане от нотариус - съставлява допустим способ за връчване на уведомлението на банката, с която тя обявява на длъжника си предсрочната изискуемост на кредита при спазване правилата на чл. 37 - 58 ГПК, съгласно препращащата норма на чл. 50 ЗННД. Разпоредбата на чл. 47 ГПК е приложима в нотариалните производства, при връчване на нотариални покани. Така, когато връчителят не намери адресата на посочения адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщение, връчителят е длъжен да залепи уведомление при спазване на изискванията на чл. 47 ГПК. Връчването в последната хипотеза е възможно само на регистрирания настоящ адрес (ако той е различен от постоянния) или на регистрирания постоянен адрес (ако няма различен настоящ). Залепването на уведомление на друго място е без правно значение.
На второ място, с т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК (без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен) бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковия процес не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми (така решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. и решение № 147 от 26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г., и двете по описа на II т. о. на ВКС). В случая нотариалната покана, в която се съдържа изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е представена като приложение към исковата молба и е връчена на ответниците по иска чрез техния общ пълномощник – адв. Волева, на 19.10.2016 г., в хода на първоинстанционното производство, заедно с исковата молба. С връчване на нотариалната покана на кредитополучателите са настъпили последиците на предсрочната изискуемост, с оглед наличието на предвидените от процесния договор за кредит предпоставки – неплащане на дължими погасителни вноски, като този относим към предсрочната изискуемост факт, настъпил след предявяване на иска, следва да бъде съобразен.
Предвид на горните съображения не обуславя достъп до касация и петия от повдигнатите въпроси – след като настъпването на изискуемостта на вземането е факт, осъществил се в хода на исковия процес по предявената претенция по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, който следва да бъде взет предвид.
Последното от питанията също не реализира предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото не удовлетворява общо основание. Инстанцията по същество не е приела, че такова правопогасяващо възражение не може да упражни едва с въззивната жалба, а че не следва да се разглежда, тъй като е несвоевременно заявено. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вън от изложеното, страната не е аргументирала наличието на поддържания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно съдържанието му, изведено с т. 4 от горния тълкувателен акт.
Не е обосновано приложно поле и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Разпоредбата е самостоятелен фактически състав за достъп до касация, поради очевидна неправилност на въззивния съдебен акт. Очевидната неправилност е негов съществен порок, установим пряко от съдържанието му без да е необходимо да се извършва присъщата на касационния контрол проверка за неговата правилност. Тя е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Доводите на касаторите – ответници, че при постановяване на въззивното решение са игнорирани ясни законови текстове – относно процедурата по чл. 47 ГПК за връчване чрез залепване на уведомление, респ. на правилата по чл. 38 и сл. ГПК при връчване чрез нотариус съгласно чл. 50 ЗННД, не аргументират наличие на предпоставки по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК съобразно разбирането за понятието „очевидна неправилност“, посочено по – горе. Изтъкнатите съображения имат естество на оплаквания за неправилност на въззивното решение и са релевантни в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК), което обаче се развива след допуснат касационен контрол.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените от жалбоподателите основания за достъп до касация, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
При този изход на делото не следва да се присъждат разноски за настоящото производство (такива са поискани от физическите лица), а същите следва да останат в тежест на всяка от страните така, както са сторени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 976 от 20.08.2021 г. по гр. д. № 23/2021 г. на Апелативен съд – София, ГК, 8 – ми състав.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.