Р Е Ш Е Н И Е № 50017 Гр. София, 21.07.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на 22.02.2023 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА ИВАНКА АНГЕЛОВА При участието на секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА Като изслуша докладваното от съдия ПЕТЯ ХОРОЗОВА търг. дело № 2643/2021 г., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по две касационни жалби: на Ю. Р. Ю. от [населено място], общ. Главиница, обл. Силистра (трето лице – помагач на страната на ответника „ЗАД „Алианц България““ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място]), чрез процесуален пълномощник; и на Р. М. Р. от [населено място], общ. Главиница, обл. Силистра, чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 64 от 02.08.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Апелативен съд – Варна. Ю. Р. Ю. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260003 от 12.02.2021 г. по т. д. № 16/2020 г. на Окръжен съд – Силистра в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 432 КЗ, предявен от Р. М. Р., срещу „ЗАД „Алианц България““ АД за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат от ПТП на 01.01.2020 г., за сумата от 405 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.02.2020 г., до окончателното й изплащане. Р. М. Р. обжалва въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение искът му за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за горницата над 405 000 лв. до 830 000 лв., както и за присъждане на законната лихва върху главницата за периода от 07.02.2020 г. до 21.02.2020 г. В останалата обжалвана от ищеца част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в законна сила. Третото лице - помагач на ответното застрахователно дружество поддържа, че обжалваното решение в атакуваната от него осъдителна част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди противоречи на правилото на чл. 52 ЗЗД, тъй като определеният от съда размер на обезщетението е изключително завишен, не представлява справедлив паричен еквивалент на претърпените болки и страдания и излиза извън пределите на обезщетителната си функция. Намира, че при условията на пълно и главно доказване по делото е установено нарушение на чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗДвП от страна на пострадалия, поради което при неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ГПК въззивният съд е определил принос на увреденото лице за настъпване на вредите в размер само на 10 %. Моли за касиране на въззивното решение и за постановяване на друго по съществото на спора, с което на ищеца да бъде присъдено намалено по размер справедливо обезщетение, допълнително редуцирано с 50 %, поради съпричиняването на вредоносния резултат. Против тази касационна жалба не е постъпил писмен отговор от Р. М. Р., в качеството му на насрещна страна. Последният от своя страна в жалбата си твърди, че решението в обжалваната отхвърлителна част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага съображения, че като не е изследвал задълбочено и всестранно и не е оценил в достатъчна степен всички доказани по делото факти, имащи значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е присъдил занижено такова, несъответно на съдържащото се в чл. 52 ЗЗД разбиране за справедливост. Изрязява несъгласие и с приетото от въззивния съд съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, т.к. по делото е останала недоказана причинната връзка между твърдяното от застрахователя и третото лице - помагач нарушение на правилата за движение и причинените му вреди. По подробно изложени съображения за неправилен намира и извода на въззивния съд, че законна лихва върху присъдената главница се дължи, считано от 21.02.2020 г., вместо от 07.02.2020 г., на която дата съгласно чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ вр. чл. 106, ал. 5 КЗ са изтекли 15 работни дни от завеждането на претенцията и представянето на всички нужни за доказване на основанието и размера й доказателства. Моли въззивното решение в обжалваните части да бъде отменено и искът за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди да бъде уважен в цялост, ведно с дължимата законната лихва върху главницата съобразно посочената по-горе начална дата, ведно с присъждане на разноските за инстанционното разглеждане на спора. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба на Р. М. Р. – „ЗАД „Алианц България““ АД, чрез процесуален пълномощник, излага съображения за отсъствие на релевираните с нея основания за отмяна на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като съобрази доводите на страните и материалите по делото, в съответствие с чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: За да постанови обжалвания краен резултат, при съобразяване пределите на въззивното производство, споразумението по НОХД № 153/2020 г. на Районен съд – Тутракан, както и заключенията на приетите по делото САТЕ и СМЕ за установяване съответно на механизма на ПТП и вида и характера на телесните увреждания, съставът на апелативния съд е намерил за частично основателни оплакванията на застрахователя за прекомерност на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е, че при определяне размера на обезщетението следва да се съблюдава принципът за справедливост, прогласен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което означава, че във всеки конкретен случай трябва да се съобразяват видът и характерът на вредите, техният интензитет, продължителността им, влиянието им върху качеството на живот и психиката на пострадалия и др. В случая съдът въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза е приел, че пострадалият ищец е получил гръбначно-мозъчна травма с частична парализа на горни крайници и пълна парализа на долни крайници, с невъзможност да контролира тазовите резервоари, счупване на черепни кости и многофрагментно счупване на голям и малък пищял на десен крак. Понесъл е множество оперативни интервенции, без които естеството на травмите би довело до смърт. Болките и страданията, които са с изключително голям интензитет, ще съпътстват пострадалия до края на живота му. Той е безвъзвратно обездвижен, а това поражда опасност от развитието на декубитуси, които също могат да доведат до сепсис и смърт. Не може да се обслужва сам, поради тежката пареза на двете ръце. Поради невъзможност да уринира самостоятелно е с уретрален катетър. Нанесените увреждания са необратими, като методите на лечение, предимно рехабилитационни, са с малка ефективност. С оглед горното въззивният съд е отчел, че ищецът е претърпял болки и страдания с изключително висок интензитет и ще продължава да ги търпи до края на живота си; изгубил е завинаги способността да се движи и обслужва самостоятелно, което го прави зависим от чужда помощ и обгрижване за задоволяване на ежедневните му нужди, като понастоящем провежда рехабилитационни мероприятия в германска клиника, които обаче не са довели до видим резултат. Изхождайки от тези установени обстоятелства, решаващият въззивен състав е намерил, че обезщетението за търпените неимуществени вреди трябва да бъде определено значително над обичайния размер, който съдилищата присъждат в такива случаи, но въпреки това е счел, че уваженият от първоинстанционния съд размер е прекомерно завишен и с оглед конкретните особености на казуса справедливото обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищеца, е в размер на 450 000 лв. По въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат съдът е приел, че от събраните по делото доказателства е установено, че пострадалият се е движил по пътното платно, близо до осевата линия, където е бил застигнат и ударен от лекия автомобил. Възможността пешеходците да използват пътното платно е предвидена по изключение с разпоредбата на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП, според която при невъзможност да използват тротоара, те трябва да се придържат възможно най-близо до лявата граница на пътя противоположно на движението на пътните превозни средства. Според въззивния съдебен състав неспазването на това изискване от страна на ищеца е допринесло в известна степен за увреждането, което би могло да се избегне, ако той беше използвал тротоара или спазил посоченото правило, като това съпричиняване е преценено в размер на 10 % (съдът е съобразил решението по т. д. № 2013/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено според него по сходен случай). С тези мотиви искът за неимуществените вреди е приет за основателен и доказан в размер на 405 000 лв. Относно законната лихва върху сумата, съдът е посочил, че същата се дължи на основание чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ, считано от изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ, като последната дата, на която пострадалият е представил доказателства, изискани от застрахователя, е 29.01.2020 г., поради което началният момент на забавата е 21.02.2020 г. Касационно обжалване на решението в посочените по-горе части е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения правен въпрос, а именно - как следва да се прилага критерият за справедливост в хипотезата на чл. 52 ЗЗД. По въпроса са налице задължителни за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г., доразвити с трайната практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, според които понятието „справедливост” в нормата на чл.52 ЗЗД е винаги предпоставено от редица обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. При наличието на телесни увреждания, тези обстоятелства са свързани с характера и тежестта на увредите, интензитета и продължителността на болките, психическите и физически последици, степента на възстановяване, получените загрозявания и осакатявания и пр. Всички относими към установяване на обема на вредите обстоятелства, в това число и икономическата конюнктура към момента на увреждането, която има значение за обществено-оправданата мярка за справедливост, следва да бъдат обсъдени от съда и въз основа на анализа и на съвкупната им оценка да се определи паричният еквивалент на вредите. Когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е формирал оценъчен извод за техния принос спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се явява нарушен. С оглед отговора на правния въпрос, решението в обжалваната отхвърлителна част е частично неправилно – незаконосъобразно и необосновано. Съставът на въззивния съд не е обсъдил надлежно всички релевантни за определяне на обезщетението факти и не е извършил задълбочен анализ на същите, поради което крайният му извод за обема на вредите е неточен. На първо място по делото липсват данни да е съобразена изключително младата възраст на ищеца към момента на произшествието, когато е бил 17-годишен, и не са направени съответните изводи в тази връзка, например, че той ще е лишен от всички радости на живота, които би имал един активен и здрав млад човек. Липсва и извършена преценка на обществено-икономическите условия към посочения по-горе момент – 01.01.2020 г. Не са обсъдени и всички установени чрез СМЕ обстоятелства, които имат значение за обема на вредите. Според заключението на вещите лица, от момента на получаване на травмата до края на живота на ищеца ще е налице постоянно общо разстройство на здравето му, опасно за живота, с оглед констатираната постоянна невъзможност за движение, лишаването от периферна инервация, невъзможността за контролиране на тазовите резервоари с последващо увреждане на функцията на бъбреците (развитие на хронична бъбречна недостатъчност) и реален риск от уроинфекции, които могат да доведат до летален изход. Същото се отнася и за постоянната опасност от развитието на пролежни рани (декубитуси), които при липса на адекватна и непрекъсната грижа могат да предизвикат сепсис и смърт. Налице е и медикобиологичната квалификация „осакатяване на долни крайници“ – невъзможност за движение на краката, без изгледи за подобрение. Проявите на получената тежка гръбначно-мозъчна травма с увреждане на гръбначния мозък са завинаги, без възможност за възстановяване, с необходимост от обгрижване от придружител и рехабилитация за цял живот. Тежката пареза на горните крайници, поради контрактури на пръстите и на двете ръце, не му позволяват да се придвижва самостоятелно с помощта на инвалидна количка. Прогнозата за възстановяване на движенията на пръстите на ръцете е песимистична. До времето на изготвяне на заключението по назначената експертиза – 13.11.2020 г. ищецът е претърпял болнично лечение общо за 116 дни, като с оглед естеството на получените травми ще се нуждае от болнично лечение и занапред. От свидетелските показания и заключението на вещите лица се доказват и настъпили усложнения в здравословното състояние на ищеца, докато е бил в реанимация в продължение на 3 месеца. Въззивният съд не е обсъдил и заключението по изслушаната по делото съдебно-психологическа експертиза, съответно при определяне размера на обезщетението не е взел предвид установените от вещото лице психични страдания на пострадалия. Според експерта при ищеца се проявяват повишени нива на тревожност, безпокойство и страхова зареденост по отношение на минали събития, както и нарушения в социалното функциониране на личността за периода на ПТП. Налице е посттравматично стресово разстройство, вегетативна свръхвъзбуда с хипервигилитет, безсъние, тревожност и депресия. Към момента на изследването ищецът е с трайна промяна на личността, обективно свързана с животоспасяващите и последващи операции, чиято прогноза е същата да продължи по-дълго от обичайното; наблюдават се социално оттегляне, отчужденост, недоверие към света, чувство на безнадеждност, враждебна нагласа, хронично нервно напрежение с чувство на постоянно надвиснала заплаха. Вещото лице в обясненията си пред съда сочи и констатирана емоционална вцепененост по въпроси, свързани с бъдещето на ищеца, но също и че той продължава да говори за мечтите, които е имал, и таи надежда, че един ден прохождането му все пак ще се случи, а при осъзнаването на тази невъзможност емоционалното му състояние ще се влоши. При отчитане на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че надлежното по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за нанесените на Р. М. Р. неимуществени вреди следва да възлиза на 750 000 лв., за да може справедливо да се репарират както преживяните до момента болки, страдания и негативни изживявания от невъзможността ищецът да извършва дори елементарни движения, така и бъдещите такива, които ще го съпътстват до края на дните му. Така определеното обезщетение следва да бъде редуцирано на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както правилно е приел и въззивният съд, поради това, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредите. В тази връзка следва да се съобрази трайната практика на ВКС, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат; че приносът на пострадалия може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен; че съпричиняване е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици; че същото обичайно се свързва с извършването на нарушение, без да е нужно то да е виновно, но може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране; че е необходимо приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем; както и че за определяне на реалния принос следва да се съпоставят броят и тежестта на нарушенията, извършени от делинквента и от пострадалия, както и тяхното значение за причиненото увреждане. С оглед горното и при съобразяване на установения по делото механизъм на ПТП настоящият съдебен състав намира, че оплакванията на ищеца за липса на принос са неоснователни, но размерът на съпричиняването, определен от въззивния съд, не съответства на законовите изисквания и тези за обоснованост на съдебния акт. При преценката му съдът не е взел предвид установеното от СТЕ, че ищецът се е движел в тъмната част от денонощието, с черни дрехи, попътно на движението на автомобила и по средата на пътното платно, чиято хоризонтална маркировка е липсвала. Действително, приносът на делинквента, привлечен като трето лице – помагач на ответника, е значително по-висок от този на пострадалия пешеходец, но съпоставката между допуснатите от двамата участници в произшествието нарушения на правилата за движение обуславят принос на ищеца в размер на 20, а не на 10 %, както е прието в обжалваното решение. Следователно, при прилагане на редукцията на чл. 51, ал. 2 ГПК, дължимото обезщетение за нанесените на ищеца неимуществени вреди възлиза на 600 000 лв. Гореизложеното обуславя извод, че обжалваното решение в неговата отхвърлителна част следва да бъде частично отменено за разликата над 405 000 лв. до 600 000 лв. и вместо него да бъде постановено друго, с което в полза на ищеца да се присъди допълнително сумата от 195 000 лв. Върху същата се дължи законна лихва, която съобразно трайната практика на ВКС по приложението на закона в настоящия случай следва да бъде начислена от момента на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице (в т. см. вж. решение № 50040/30.05.2023 г. по т. д. № 790/2022 г. на ІІ т. о. и цитираните в същото съдебни актове). Посоченият момент предхожда претендираната като начална дата за начисляване на законната лихва върху дължимото обезщетение, поради което такава следва да се присъди, считано от 07.02.2020 г., след отмяна на въззивното решение в съответната част. Решението следва да бъде изменено и в частта относно разноските, с оглед окончателния изход от спора. В останалите обжалвани части същото се преценява като правилно и следва да бъде оставено в сила. Ответникът „ЗАД „Алианц България““ АД следва да бъде осъден да заплати и дължимата за настоящата инстанция държавна такса в размер на 12 060 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 64 от 02.08.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Апелативен съд – Варна в следните части: - в частта, с която след частична отмяна на решение № 260003 от 12.02.2021 г. по т. д. № 16/2020 г. на Окръжен съд – Силистра е отхвърлен предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на Р. М. Р., за разликата над 405 000 лв. до 600 000 лв.; - в частта с която претенцията за лихви е отхвърлена за времето след 07.02.2020 г. до 21.02.2020 г.; И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „ЗАД „Алианц България““ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на Р. М. Р. с ЕГН [ЕГН] сумата 195 000 (сто деветдесет и пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му при ПТП на 01.01.2020 г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 07.02.2020 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА „ЗАД „Алианц България““ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати в полза на Бюджета на Съдебната власт, по сметка на Върховния касационен съд, сумата 12 060 лв. – дължими такси за касационното производство. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 64 от 02.08.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Апелативен съд – Варна в частите, с които искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за сумата от 405 000 лв. и отхвърлен за разликата над 600 000 лв. до претендираните 830 000 лв. Решението е постановено с участието на трето лице – помагач на страната на „ЗАД „Алианц България““ АД – Ю. Р. Ю. с ЕГН [ЕГН]. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: