Р Е Ш Е Н И Е № 1 София, 15.02.2017 година В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА При участието на секретаря: Н. Такева изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 488/2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Р. Д. Р. и Ж. В. Я. и двамата от [населено място], чрез пълномощника им – адв. И. Ст. И. са подали касационна жалба против решение №332 от 04.11.2015 г. по т.д. №477/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение №163 от 04.05.2015г. на С. съд по същество е признато за установено между страните, че Р. Д. Р. и Ж. В. Я., в качеството им на авалисти по запис на заповед от 14.12.2010г., дължат на [фирма], [населено място], при условията на солидарност, сумата 27932.06лв. и в частта за разноските. Касаторите, чрез пълномощника си – адв. И.Ст. И. са поддържали оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно са изложили разбирането си за неправилност на решението, поради нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на направените доводи и възражения, при липса на ясни мотиви по основателността на иска. Направено е оплакване в тази връзка, че съдът не е разгледал изрично изложеното и подробно мотивирано разбиране на страната, че в случая, с оглед установяването в общо производство, с участие на издателя и поемателя по ценната книга на ограничена от общите условия на договора за лизинг, обезпечителна функция на записа на заповед, авалистите не са поръчителствали за вземането за неустойка, поради което и ищеца е злоупотребил с права, което от своя страна, дава изричната възможност да му бъдат правени и релативните възражения, т.е. тези основани на каузалното правоотношение, за чието обезпечаване е издаден и менителничния ефект. Поддържано е и разбиране за противоречие на мотивите на решението с материалния закон по отношение на извода на съда, че авалистите по записа на заповед не са страна по каузалното правоотношение, като съставът не е обсъдил направените от тях доводи, свързани с това, че след като са съдружници в събирателно дружество са неограничено отговорни за задълженията на дружеството, от което са извели, че са страни по каузалното правоотношение. Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез пълномощника си – адв. Е. М. е на становище, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение – правилно. Ответникът по касация – „Гарант, Р., Я. и сие „СД, [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 831 от 31.10.2016г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. С решението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е отменил решение №163 от 04.05.2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу настоящите касатори иск с правно основание чл.422 ГПК и по същество е признал за установено, че същите в качеството им на авалисти по запис на заповед от.14.12.2010г. дължат сумата 27932.06лв. В останалата част, с която първата инстанция е отхвърлила иска на същия ищец срещу [фирма], [населено място], решението е потвърдено. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че събирателното дружество – ответник е обвързано със сключен с ищеца [фирма], договор за лизинг за обезпечение, на който е поддържано от ищеца, че е бил издаден процесния запис на заповед. Съобразен, като безспорен от въззивният съд е факта, че договора е бил прекратен едностранно от ищеца, поради неизпълнение на задълженията на противната страна за заплащане на лизингови вноски, а лизинговата вещ върната, като лизингодателят търси неустойка, равняваща се на непогасената сума – стойностният адекват на остатъка на лизинговата цена на автомобила, така както е била установена от чл.11 от договора за финансов лизинг. Съдът е преценил като неоснователни възраженията на ответниците по иска за нищожност на тази клауза от договора. За неоснователно е било прието и възражението на ищеца, че процесния запис на заповед обезпечава дължимото, според него, вземане за неустойка.Съдът е мотивирал това свое разбиране с т.8.5 от общите условия, съгласно който лизингополучателят се задължава да предостави запис на заповед на лизингодателя за сума, включваща лизинговата цена, ведно с дължимите лихви и ДДС, но не и за вземания за неустойка, с оглед което е споделен правния извод на първостепенния съд за неоснователност на иска срещу издателя на записа на заповед. По отношение на авалистите, обаче, е прието, че те не са страна по каузалното правоотношение и поради това не могат да противопоставят възражение за несъществуване на дълга по договора.Посочено е още, че характерът на задължението на менителничния поръчител е самостоятелно, поради което липсата на задължение на издателя не води до извод за липса на такова и на авалиста, а доколкото не е установена недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя на менителничния ефект, то иска срещу авалистите следва да бъде уважен. За релевантен, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК е приет въпроса - „Съдружниците в Събирателното дружество /СД/ имат ли качеството на страна – длъжник по договорите и основаните на тях материални правоотношения, по които страна – длъжник е самото СД, предвид солидарната и неограничена лична отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството ?”. По този въпрос въззивният съд изрично е приел, че съдружниците в събирателното дружество не са страна по сделките на дружеството. Това разрешение противоречи на приетото с решение №184 от 21.05.2015г. по т.д. № 185/2015г. на Пловдивски апелативен съд, чийто състав е мотивирал, че твърденията за недобросъвестност на поемателя не следва да бъдат разглеждани, тъй като авалиралите менителничния ефект, като съдружници в СД – издател на ценната книга са страна по каузалното правоотношение, поради това, че отговарят за задълженията на дружеството неограничено и солидарно. Съобразно основанието за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, настоящият съдебен състав счита за правилна практиката, обективирана в обжалваното решение №332 от 04.11.2015 г. по т.д. №477/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, поради следните съображения: Всяко правоотношение се индивидуализира със своите страни и обекти. И докато обекта е благото, спрямо което носителят на субективното право може да упражнява признатото му и гарантирано от закона поведение за задоволяване на съответния интерес, то субекта е онова физическо или юридическо лице, носител на конкретното субективно право. Правната сделка се дефинира като юридически факт, който има за съществена съставна част волеизявление на едно или повече лица и поражда гражданскоправно действие, определено от съдържанието на волеизявлението. Страни по нея са само тези физически или юридически лица, разполагащи с персонална индивидуалност, които с оглед направеното от тях волеизявление, стават носители на правата и задълженията. Изведено от легалната дефиниция на чл.76 ТЗ събирателното дружество притежава всички характеристики на търговско дружество – корпоративно юридическо лице, което се учредява със спекулативна цел и притежава търговско качество- арг. от чл.64, ал.1,т.1 ТЗ. Съгласно чл.64, ал.3 ТЗ то е персонално дружество, т.е. няма капитал, всеки съдружник има право да управлява и представлява дружеството /чл.84,ал.1 ТЗ, чл.89, ал.1ТЗ/, определени действия и сделки изискват съгласие на всички съдружници / чл.84, ал.2 ТЗ/, смъртта на съдружник води до прекратяване на дружеството / чл.93, т.4ТЗ/ и е налице солидарна и неограничена отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството – чл.76, ал.2 ТЗ. По аргумент на чл.63, ал.3 ТЗ събирателното дружество несъмнено е самостоятелно юридическо лице, въпреки особеностите на проявление на съществените му отличителни черти, свързани с начина на уреждане на отговорността на съдружниците – съобразно чл.76, ал.2 ТЗ те отговарят лично, солидарно и неограничено за задълженията на дружеството. Проявите на тази отговорност, действително създават известна несъвместимост с обособяване на общността на съдружниците в отделен правен субект, но тези особености не отричат самостоятелността на дружеството от неговите членове. Самото дружество притежава достатъчно съществени елементи, които го отделят от членовете му. Така например дружественото имущество е отделно от личното имущество на съдружниците, тъй като внесеното от тях е отнето от тяхното разпореждане и предоставено за осъществяване предмета на дейност на дружеството Събирателното дружество под фирмата си придобива и имущество – право на собственост, като негови носители не стават отделните членове. То поема задължения,които не са такива за отделните членове т.е. съдружниците отговарят за задължения на дружеството, не за техни задължения. Личната отговорност на съдружниците не води до извод за лично участие на съдружниците в сделките на дружеството. Тази лична, неограничена, солидарна отговорност е вид лично обезпечение на съдружниците и цели да осигури и гарантира по-добре дружествените кредитори. Тя не отрича отговорността на СД, като отделен самостоятелен правен субект, а само се добавя към нея. Или самостоятелността на СД се определя от типичните белези на юридическото лице – имуществена обособеност, органно устройство,възможност за самостоятелно придобиване и упражняване на права и задължения. Друго разграничаване на съдружника от събирателното дружество е възможността същият да представлява дружеството, която представителна власт произтича от качеството му на съдружник. Или това представителство означава, че съдружника действа от името на дружеството. Доколкото е представител, страна по сделката, сключена от него е дружеството, а не той самият. Отговорността на съдружниците, както вече бе споменато е неограничена / отговарят с цялото си секвеститируемо имущество за задълженията на дружеството/ и солидарна- всички съдружници дължат една и съща престация с тази на дружеството и кредиторът може да иска изпълнение от всеки едни от съдружниците. В този случай съдружникът към когото е насочено изпълнение е главна страна в процеса, но и тогава той не става страна по сделката, а е участник в реализиране на обезпечителната му отговорност. Задължението на съдружника е акцесорно, то възниква само ако възникне валидно задължение на дружеството- арг.чл.88 ТЗ.Също така съдружникът и дружеството са обикновени, а не необходими другари в процеса, тъй като задълженията им са различни по своята правна природа, а общ юридически факт е само този на съществуване на дълга на дружеството. Този извод произтича и от процесуалните права на съдружника – той може да противопостави личните си възражения, но не и тези на останалите съдружници – арг.чл.91 ТЗ. С оглед изложеното и предвид персонализацията на събирателното дружество като юридическо лице, различно от персоналният му субстрат, следва възможността то да поема самостоятелни задължения и да бъде носител на самостоятелни права, които го определят като страна по сделките, които сключва. Обезпечителната отговорност на съдружниците не може да ги приравни до правното положение на страна по сделките на дружеството. Когато е ангажирана солидарната им отговорност, те са обикновени другари със всички правни последици произтичащи от това. По основателността на касационната жалба: С оглед разрешаването на поставения правен въпрос следва да се приеме за правилен извода на въззивният съд, че съдружниците в събирателното дружество не са страни по сделките, които то е сключило и в настоящият случай не са били страна по договора за лизинг, определящ процесното каузално правоотношение между ищеца и събирателното дружество.Основателни, обаче са подробно изложените с касационната жалба оплаквания за неправилност на решението по следните съображения: Действително, трайна е съдебната практика, обективирана в редица съдебни актове / напр. решение на ВКС, ТК, ІІ т.о. №17/24.04.2011г. по т.д. 213/10г. и др./ за това, че не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. Т.е. съдът не може да изведе дължимостта на тези суми само с оглед каузалната сделка, по която ответниците- авалисти не са страна – договoра за лизинг, сключен между дружеството и ищеца по спора. Макар и съобразено, обаче, това че авалистите не могат да правят личните възражения на хонората, поради това че не са страна в каузалното правоотношение, постановеният правен резултат е неправилен, тъй като съдът не е отчел визираните в цитираната трайна практика на ВКС, изключения от правилото за ограничаване на възможността, с оглед самостоятелния характер на авала, авалистите да противопоставят на приносителя и относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение, в хипотеза когато страни по него са само приносителя и хонората. Тези изключения се свързват с недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя – изведено от систематичното тълкуване на чл.8 ЗЗД, чл.63, ал.1 ЗЗД, чл.289, чл.465 и чл.485, ал.2 ТЗ. Изискването за добросъвестност при упражняване на правата по абсолютните търговски сделки, каквато е авала- арг. чл.1, ал.1, т.8 вр. чл. 286, ал.2 ТЗ, поставя пряка корелативна връзка между наличието му и възможностите на авалиста за защита срещу иска на приносителя. Ето защо, установената недобросъвестност, изключва правото на приносителя да иска изпълнение от авалиста, в случаите когато могат да му бъдат противопоставени относителните възражения на хонората, разбирани като знание за наличието им в отношенията между страните по сделката. Или в тези случаи, авалистът може да противопостави успешно на приносителя и относителните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна – право което по принцип не му принадлежи. В конкретния случай, въпреки точно очертаната фактическа обстановка, изведена изцяло от установените по спора юридически факти, относими към спорното право, съдът не е мотивирал законосъобразно своят извод за основателност на иска по отношение на авалистите, тъй като не е обсъдил възраженията им за недобросъвестност и злоупотреба с право на кредитора, които без изложени мотиви е приел за недоказани. По принцип възраженията за недобросъвестност и злоупотребата с право подлежат на доказване. В конкретната хипотеза такова доказване е осъществено, с оглед установеното в общо производство, с участието на издателя, поемателя и авалистите, че не е налице обезпечителна функция на процесния запис на заповед спрямо задължението, предявено от поемателя и посочено от него в исковата молба като основание за претендираното плащане по менителничния ефект. Или предявяването на ефекта спрямо авалистите, за суми необезпечени с ефекта, при отхвърляне на иска спрямо длъжника по каузалното правоотношение, водят до извод за злоупотреба с право от страна на кредитора в хипотеза на изрично въведена от него каузалност на претенцията, неоспорена от ответниците, в обезпечение, на която същият е поддържал издаването на ефекта, въпреки общите условия, установени от него и изрично / в т.8.5/ лимитиращи предмета на подписваните във връзка с договора за лизинг записи на заповед, чрез изчерпателно очертаване на предмета на обезпечаване, който е различен от претендираното вземане за неустойка. Съдът не е съобразил тези установени факти по спора, които е следвало да бъдат разгледани, съобразно изложеното, установяващо възможност авалистите да правят относителните възражения на хонората във връзка с каузалната сделка – договора за лизинг. Следователно, постановеният от въззивния съд резултат е неправилен по изложените съображения, поради което решението следва да бъде касирано и по същество предявеният иск следва да бъде отхвърлен и по отношение на авалистите. Съобразно изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено, и по същество да се постанови отхвърляне на иска в обжалваната част. С оглед този изход на спора на ответниците по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени по делото разноски, съобразно приложен списък по чл.80 ГПК- за всички съдебни инстанции, в размер за всеки едни от касаторите по 4794.32лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №332 от 04.11.2015 г. по т.д. №477/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на решение №163 от 04.05.2015г. на С. съд по същество е признато за установено между страните, че Р. Д. Р. и Ж. В. Я. в качеството им на авалисти по запис на заповед от 14.12.2010г. дължат на [фирма], [населено място] при условията на солидарност сумата 27932.06лв., както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от [фирма], [населено място] против Р. Д. Р. и Ж. В. Я. и двамата от [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК- за признаване за установено между страните, че Р. Д. Р. и Ж. В. Я., в качеството им на авалисти по запис на заповед от 14.12.2010г. дължат на [фирма], [населено място], при условията на солидарност сумата 27 932.06лв. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Р. Д. Р. и Ж. В. Я. и двамата от [населено място], направените разноски за цялото съдебно производство в размер на всеки един от тях по 4794.32лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: