Р Е Ш Е Н И Е № 278 София, 17 януари 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 870/2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена лично от подсъдимия И. В. Х., и по жалба на неговия защитник срещу въззивно решение № 294/26.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 71/2017 г. от Софийски апелативен съд. В жалбите се поддържа наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Твърди се, че подсъдимият не е нарушил правилото на чл. 20, ал. 2 от ЗДП и незаконосъобразност на възприета квалификация „бягство от местопроизшествието”. Претендира се наличие на несъответствие между обстоятелствената част на обвинителния акт и неговия диспозитив, относно коментираното обстоятелство. Явната несправедливост на наказанието е свързана с отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 66 от НК. Правят се искания за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. Алтернативно, делото да се върне за ново разглеждане или да се измени решението, като се отложи изпълнението на наложеното наказание. В съдебно заседание подсъдимият Х. и неговата защита поддържат жалбите по съображенията, изложен в тях. Частният обвинител Л. Н. М. не се явява, редовно призован. Представлява се от повереник, който изразява становище за неоснователност на жалбите. Частният обвинител Л. Н. М. и неговият повереник не се явяват, редовно призовани. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Враца с присъда № 5 от 18.02.2016 г., постановена по НОХД № 182/2015 г., признал подсъдимия И. В. Х. за виновен в това, че на 02.02.2014 г. нарушил правилата за движение (чл. 20, ал.2 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Л. М., като деянието е извършено в пияно състояние и деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал.3, б. „б” във вр. с ал.1, б. „в” и чл. 54 го осъдил на три години лишаване от свобода. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, т. 7 от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от три години. Съдът е оправдал подсъдимия по обвинението да е да е нарушил чл. 5, чл. 123 от ЗДП, чл. 3 от ППЗДП. С въззивно решение № 366/26.09.2016 г., постановено по ВНОХД № 481/2016 г. от Софийски апелативен съд, присъдата е изменена с преквалификация на нарушеното правило за движение по чл. 20, ал.2, пр. 2 от ЗДП и подсъдимият е оправдан да е нарушил чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДП. Присъдата е потвърдена в останалата й част. По жалба, подадена от името на подсъдимия, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, с решение № 305/18.01.2017 г., постановено по к.д. №1212/2016 г., отменил въззивния съдебен акт и върнал делото за ново разглеждане на втората инстанция. Касационният съдебен състав е констатирал съществени процесуални нарушения, изразили се в това, че въззивният съд незаконосъобразно е приел за достатъчно, че „пияното състояние” се установява от свидетелски показания, игнорирайки заключението на съдебно-химическата експертиза, приложена в досъдебното производство. По отношение на това заключение в мотивите на касационното решение е посочено, че съдебните инстанции не са спазили реда по чл. 282 от НПК, поради което не е имало основание да се формират изводи относно квалифициращия признак „пияно състояние” въз основа на съдебно- химическата експертиза. Със сега атакуваното решение апелативният съд отново е изменил първоинстанционната присъда и е преквалифицирал нарушеното правило за движение по чл. 20, ал.2, пр. 2 от ЗДП, като е оправдал подсъдимия да е нарушил чл. 20, ал. 2, пр. 1 от ЗДП. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Жалбите са неоснователни. В изпълнение на указанията, дадени с отменителното решение, Софийският апелативен съд провел съдебно следствие, в рамките на което е допуснато изслушване на вещото лице, изготвило съдебно-химическата експертиза. Експертът потвърдил заключението си, че в кръвта на подсъдимия е констатирано наличие на етилов алкохол с концентрация 2,27 на хиляда. Експертното заключение е прието по съответния процесуален ред. С жалбите се претендира, че е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, тъй като подсъдимият Х. не е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал.2, пр. 2 от ЗДП, а изводите на въззивния съд са необосновани и неподкрепени от доказателствата по делото. Начинът, по който са поднесени доводите налага да се отбележи, че заявената материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е самостоятелно касационно основание и когато касаторът се позовава на това основание, проверката се свежда до съответствие на правните изводи с приетите за установени факти. Съобразно установените по делото фактически данни, експертно интерпретирани, въззивният съд е достигнал до извода, че подсъдимият не се е съобразил с изискването на чл. 20, ал.2, пр. 2 от ЗДП да намали скоростта или да спре, когато възникне опасност за движението. Обективна пречка за възприемането от страна на подсъдимия на движението пешеходеца по пътното платно не е била налице. Правилно въззивният съд е приел, че наличието или появата на пешеходец на платното за движение, дори и на необозначено за преминаване място, върху което се акцентира в жалбата, представлява изменение в пътната обстановка с характер на опасност. Именно за това и с оглед посоченото правило, за подсъдимия като водач е възникнало задължението да предприеме действия по намаляване на скоростта до степен, че да в състояние да спре. Подсъдимият не е изпълнил това свое задължение, не е реагирал адекватно на възникналата опасност и не е предприел действия по аварийно спиране, в резултат на което е блъснал пострадалия пешеходец, на който са причинени увреждания, несъвместими с живота, довели до смъртта му. Във въззивното решение (стр. 17 и сл. ) е разисквана разликата в двете хипотези на чл. 20, ал. 2 от ЗДП, разгледани в аспекта на установените по делото данни. Съдът детайлно е аргументирал разбирането си, че с извършената промяна на правната квалификация на нарушеното правило за движение не се ограничава правото на защита на подсъдимия, защото в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му. Охранявайки правата на подсъдимия, втората инстанция стриктно, въпреки своята констатация за реализирано и друго нарушение на правилата за движение, е изключила възможността да го въведе, обсъди и да прави изводи, тъй като това не е сторено от прокурора с обвинителния акт. Неоснователни са възраженията на касатора за неправилното приложение на закона по отношение на квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроишествието”. Според указанията, дадени с Постановление №1/17.01. 1983 г. по н.д. № 8/82 г., Пленум на ВС - т.4, б. „и”, относно квалифициращия признак „избягал от местопроизшествието” той е налице, когато деецът е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие, макар и временно, да заличи участието си в транспортното произшествие или да укрие някои доказателства за установяване на фактическата обстановка. В тълкувателния акт са отразени и случаите, при които напускането на местопроизшествието не е равнозначно на бягство, защото деецът има извинителна причина. Предходната инстанция, следвайки тази принципна позиция, е интерпретирала фактите по делото, установени от доказателствената информация, съдържаща се в гласните доказателствени източници, и законосъобразно е заключила, че подсъдимият е напуснал местопроизшествието, без да сигнализира за настъпилото ПТП и не по извинителна причина. Първите свидетели, установили автомобила, не са открили водача, въпреки нарочните им действия в тази насока. Подсъдимият в обясненията си, депозирани в хода на въззивното съдебно следствие, също не отрича, че е напуснал мястото. Установено е по делото, че веднага след инцидента той се е придвижил до [населено място] и отишъл в дома на свидетеля К., търсейки помощ от него, за да изтегли автомобила си, заседнал в преспите след удара. Пред този свидетел подсъдимият е изградил версията си за кражба на автомобила, който бил изоставен в района на бензиностанцията. Правилно съдебните инстанции са приели, че поведението на подсъдимия обективно е било насочено към отстраняване на превозното средство от мястото на инцидента, тоест, да заличи участието си в транспортното произшествие, осуетено от появата на свидетели, които са спрели, за да проверят ситуацията с авариралия автомобил и подали сигнал за събитието. Съдът не е намерил доказателствена подкрепа на твърдението на подсъдимия, че не е разбрал за реализираното от него транспортно произшествие с друг участник – пострадалият пешеходец. Обратното следва от предприетите от него действия. Доводите във връзка с коментирания квалифициращ признак, почерпени от разпоредбите на чл. 3, ал.1 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г., за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд и от чл. 179 от ГПК, са несподелими, защото жалбородателят очевидно пренебрегва същността на доказването в наказателния процес и данните по делото. Неубедителни са и възраженията за противоречие на обвинителния акт, в който било отразено, че Х. напуснал местопроизшествието, като такова действие „напуснал няма в изпълнителното деяние по чл. 343, ал. 3 от НК, а избягал от местопроизшествието”. За неубедителността на оспорването е достатъчно отново да се препрати към цитираното вече постановление. В диспозитива на обвинителния акт описаните действия на подсъдимия са получили правната квалификация – „избягал от местопроизшествието”. Упреците за наличие на недостатъци в съдържанието на въззивното решение относно формата на вина също не намират опора в данните по делото. Напротив, мотивите на съдебния акт удовлетворяват изискванията на закона и не се отклоняват от указанията, дадени с т. 5 на ТР № 2/22.12.2016 г. по т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСНК, към които препраща жалбата. Внимателният прочит на въззивното решение опровергава твърденията, че „формата на вината е посочена твърде схематично в мотивите” Съдът изрично е посочил вида непредпазливост по смисъла на чл. 11, ал.3, пр. 1 от НК, при която е осъществено престъплението и фактите, от които се извежда (виж, стр.21 от решението, л. 82 от делото). Неоснователна е атаката срещу отказа на апелативния съд да приложи разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК. Настоящият състав споделя оценката на предходната инстанция за тежестта на деянието и неговата обществена опасност като надхвърляща тази при обичайните транспортни произшествия. В тази връзка не може да бъде пренебрегнато, че деянието е осъществено при наличието на два квалифициращи признака, както и високата алкохолна концентрация в кръвта на подсъдимия, надхвърляща сериозно критерия за „пияно състояние”, като утежняващ несъставомерен елемент. Управлението на МПС след употреба на алкохол не е инцидентна проява в битието на подсъдимия като водач. Той е предприел рисково управление на МПС в тъмната част на денонощието, след употреба на значително количество алкохол, което показва липсата на възпиращо въздействие на прилаганите към него санкции. Данните по делото подкрепят констатацията на въззивната инстанция, че личността на подсъдимия се нуждае от по – интензивен начин на реализиране на наказателната принуда. Този извод не може да се разколебае от сочените в жалбата смекчаващи отговорността обстоятелства, свързани с позитивните данни за личността на Х., грижата за три деца, чистото съдебно минало, приносът на пострадалия за пътния инцидент и прочие. Всъщност тези обстоятелства не са пренебрегнати от решаващия съд. Напротив, те са отчетени, но правилно са обсъждани наред с другите данни за поведението на подсъдимия като водач на МПС изобщо и в конкретното деяние. Накрая, в отговор на доводите, следва да се припомни, че индивидуализацията на наказателната отговорност не се подчинява само на личната превенция. Налагането на наказанието има и други цели, свързани с останалите членове на обществото. Без по-сериозното санкциониране на подсъдимия би пострадало постигането не само на специалната, но и на общата спрямо останалите граждани цел. С оглед на казаното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал.2, т. 3 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 294/26.06.2017г., постановено по ВНОХД №71/2017 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.