Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 67
София, 11.02.2020 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков

изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1593/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р. България” ЕАД срещу решение №73 от 19.03.2019г., постановено по в.т.д. №704/2018г. на Варненски апелативен съд, ТО, 3 с-в, в частта му, с която е отменено решение №180/30.10.2018г. по т.д.№325/2017г. на Окръжен съд –Добрич и вместо него е постановено отхвърляне на иска на „Р. България” ЕАД против „Добруджански хляб” АД за сумата 29 111.29лв., претендирана като неплатена цена по договор за продажба на горива № СС-063/20.11.2007г. и по фактура №1009504 от 30.06.2017г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивното решение се основава на три броя платежни нареждания, представени от ответното дружество в хода на съдебното дирене пред първата инстанция при липсата на предпоставките за тяхното приемане по чл.147 ГПК. Отделно се сочи, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не се е произнесъл по направеното с въззивната жалба на „Р. България” ЕАД оплакване за преклузия за представяне на посочените писмени доказателства. Излагат се доводи за основателността на исковата претенция. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на исковата претенция за сумата 29 111.29лв. с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, наред с твърдяната „очевидна неправилност” на решението като предпоставка за допускането на касационно обжалване, се поддържа и наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото по същество да направи самостоятелен анализ на доказателствата, върху които основава своето решение, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тяхната допустимост и относимост?”. Твърди се, че въпросът е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №57/08.06.2015г. по гр.д.№6396/2014г. на ВКС,І г.о., решение №17/23.07.2015г. по т.д.№811/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №40/04.02.2015г. по гр.д. №4297/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение №388/17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение №115/30.04.2013г. по т.д.№805/2011г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №109/13.07.2016г. по гр.д.№1050/2015г. на ВКС, І т.о
2. „Длъжен ли е въззивният съд в случаите, когато основава своето решение на доказателства, представени от ответника след преклузивния срок по чл.146, ал.3, респ. почл.375 от ГПК, да изложи мотиви относно допустимостта на съответните доказателства и относно наличието на предпоставките по чл147 ГПК, особено в случай, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по този въпрос?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №182/08.11.2013г. по гр.д.№1959/2013г. на ВКС, решение №175/07.02.2018г. по гр.д.№5128/2016г. на ВКС, І г.о. и решение №228/11.01.2013г. по гр.д.№388/2013г. на ВКС.
Според касатора, освен че поставените по-горе два въпроса са решени в противоречия с практиката на ВКС, същите са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с решение №228/01.010.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на ВКС, І г.о, решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, ІV г.о. и решение №109/13.07.2016г. по гр.д.№1050/2015г. на ВКС, І т.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество „Добруджански хляб” АД, в който се сочат доводи, че не е налице „очевидна неправилност” на въззивното решение, както и аргументи за липсата на поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е отменил решение №180/30.10.2018г. по т.д.№325/2017г. на Окръжен съд –Добрич в частта му, с която е уважен иска на „Р. България” ЕАД против „Добруджански хляб” АД за разликата от 79.20лв. до 29 190.49лв и вместо това е отхвърлил исковата претенция за посочената разлика от 29 111.29лв., претендирана като неплатена цена по договор за продажба на горива № СС-063/20.11.2007г. и по фактура №1009504 от 30.06.2017г. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 79.20лв.
Въззивният състав е приел за установено съществуването на договор № СС-063 от 20.11.2007г. за продажба на горива, действащ към процесния период, по силата на който ищецът „Р. България“ АД е поел задължение да продава, а ответникът „Добруджански хляб“ АД - да купува горива от собствените на продавача бензиностанции и на бензиностанции, опериращи под марката Р.. В договора страните са предвидили, че за закупеното гориво купувачът заплаща цената, обявена на тотема на бензиностанцията към момента на зареждането, както и че в края на всеки месец продавачът начислява на купувача търговска отстъпка, изрично определена в договора съобразно количеството закупено гориво. Уговорени са и правила за издаване на фактура на всяко последно число от месеца и срокове за заплащане.
Въззивният състав е посочил, че представената от ищеца фактура № 1009504 от 30.06.2017г. за продадени горива през м.юни 2017г. е издадена от продавача и е приета и осчетоводена от купувача на стойност 38 055.43лв. (с включена търговска отстъпка) като ищецът признава, че част от дължимата по тази фактура сума в размер на 8 944.14лв. е платена на 31.08.2017г. Съдът е приел за установено от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, че в счетоводството на купувача „Добруджански хляб“ АД същата фактура е редовно осчетоводена с данъчна основа 31 712.86лв. и ДДС 6 342.57лв., и е намерила отражение в дневниците за покупка и в справките – декларации по ЗДДС като по нея е ползван данъчен кредит в размер на 6 236.34лв, както и че в счетоводните регистри на ответното дружество – купувач са осчетоводени три плащания на дължимите суми по фактурата съответно на 21.07.2017г., 24.07.2017г. и 25.07.2017г. В обжалваното решение е отразено, че доказателство за установените от вещото лице три плащания са приетите по делото три броя платежни нареждания, в които купувачът изрично е посочил че плаща задължения по фактура №1009504 от 30.06.2017г. Съдът е акцентирал върху обясненията на експерта, че налице различие при отнасянето на сумите за погасяване на задължения по различни фактури във всяко от двете счетоводства.
Приемайки, че предмет на спора между страните е претенция на „Р. България“ ЕАД против „Добруджански хляб“ АД за сумата общо 29 190.40лв., представляваща незаплатена цена по договор за продажба на горива №СС-063 от 20.11.2007г. и фактура №1009504 от 30.06.2017г. и дебитно известие №0532219 от 28.07.2017г., съдът е изложил мотиви, че задължението по процесната фактура №1009504 е било погасено изцяло поради плащане, предхождащо образуването на делото. За обосноваване на този извод въззивният състав се е позовал на представените по делото три броя платежни нареждания - съответно от 21.07.2017г., 24.07.2017г. и 25.07.2017г., в които, във всяко едно от тях, изрично е отразено, че се плаща задължение по фактура №001009504 от 30.06.2017г. Според съда в случая намира приложение нормата на чл.76 ал.1 предл.първо от ЗЗД, съобразно която този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Отчитайки обстоятелството, че към момента на изготвянето на експертизата в счетоводството на „Добруджански хляб“ Е. се води неплатено частично задължение към „Р. България“ АД по фактура №1008453 от 31.05.2017г., съдът е приел, че към датите на извършване на плащанията 21 – 25 юли 2017г. купувачът е имал няколко еднородни задължения към продавача. С оглед тезата, че длъжникът е упражнил правото си по чл.76 ал.1 предл.първо от ЗЗД, посочвайки кое задължение погасява с извършеното от него плащане, съдът е приел, че при упражнения избор от страна на длъжника се явява ирелевантно за погасителния ефект отнасянето на същите суми за погасяване на друго задължение от страна на кредитора. Излагайки мотиви, че сумата по дебитното известие в размер на 79.20лв. не е заплатена от ответника, апелативният съд е приел, че исковата претенция е основателна само за сумата 79.20лв. и неоснователна за разликата до присъдената от първата инстанция сума от 29 190.40лв.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Липсата на произнасяне от въззивния съд по едно или по няколко възражения в отговора на въззивната жалба би могло да обуслови неправилност на решението поради нарушаване на процесуалните правила на по см. на чл.281, т.3 ГПК в случаите, когато оплакването е съществено и относимо за конкретния правен спор. Аналогично при приемане и обсъждане на евентуално недопустими доказателства, решението би страдало от съществен порок, свързан със събрания по делото доказателствения материал. И в двата случая въззивното решение не е „очевидно неправилно”, доколкото касационната инстанция не би могла „prima facie” да констатира неправилност на решението.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първите два въпроса, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: №1 „Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото по същество да направи самостоятелен анализ на доказателствата, върху които основава своето решение, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тяхната допустимост и относимост?” и №2: „Длъжен ли е въззивният съд в случаите, когато основава своето решение на доказателства, представени от ответника след преклузивния срок по чл.146, ал.3, респ. почл.375 от ГПК, да изложи мотиви относно допустимостта на съответните доказателства и относно наличието на предпоставките по чл147 ГПК, особено в случай, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по този въпрос?”, не са относими за конкретния правен спор и не могат да обосноват наличието на поддържаните от касатора основна и допълнителни предпоставки за допускане на касация по чл.280, ал.1 т.1 и ал.3 ГПК, тъй като и в двата въпроса не е отчетено обстоятелството, че въззивният съд е обосновал решаващите си изводи, както на спорните (с оглед срока за тяхното представяне) 3 бр. платежни нареждания, така и на приетото по делото и неоспорено от страните заключение по извършената съдебно-счетоводна експертиза и на обясненията на вещото лице във връзка с отнасянето на сумите по платежните нареждания за погасяване на задълженията по процесната фактура №1009504/ 30.06.2017г.
Настоящият касационен състав намира, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с поставения от касатора въпрос №3: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?. В отговора на въззивната жалба, ищецът „Р. България” ЕАД е оспорил въззивната жалба като изрично поддържа направеното от него пред първата инстанция възражение по чл.133 във вр. с чл.131 ГПК за преклузия за приемане и включване в доказателствения материал по делото на представените от ответното дружество в откритото заседание на 03.05.2018г. три броя платежни нареждания. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният състав при решаване на спора (наред със заключението по извършената С..Е. и на обясненията на вещото лице) се е позовал и на трите броя платежни нареждания съответно от 21.07.2017г., 24.07.2017г. и 25.07.2017г. без да се произнесе по направеното от „Р. България” ЕАД възражение за преклузия за тяхното приемане. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в представените от касатора решение №228/01.010.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на ВКС, І г.о, решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, ІV г.о. и решение №109/13.07.2016г. по гр.д.№1050/2015г. на ВКС, І т.о, както и в решение №178/24.04.2017г. по т.д.№1340/2015г. на ВКС, І т.о, решение №72/18.07.2017г. по т.д.№3310/2015г. на ВКС, ІІ т.о и др. се приема, че „въззивната инстанция е длъжна да обсъди в мотивите на решението всички доводи на страните, които имат значение за решаване на делото съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея”. Настоящият състав намира, че липсата на мотиви относно довода за преклузия в противоречие с практиката на ВКС по въпрос №3, обективирана в посочените по-горе решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, тъй като възражението относно допустимостта и относимостта на приетите по делото 3 броя платежни нареждания в контекста на неоспореното заключение на вещото лице, би могло да бъде от значение за правилното решаване на делото.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №73 от 19.03.2019г., постановено по в.т.д. №704/2018г. на Варненски апелативен съд, ТО, 3 с-в, в обжалваната му част, с която е отменено решение №180/30.10.2018г. по т.д. №325/2017г. на Окръжен съд –Добрич и вместо него е постановено отхвърляне на иска на „Р. България” ЕАД против „Добруджански хляб” АД за сумата 29 111.29лв., претендирана като неплатена цена по договор за продажба на горива № СС-063/20.11.2007г. и по фактура №1009504 от 30.06.2017г.
УКАЗВА на касатора „Р. България” ЕАД в едноседмичен срок от уведомяването да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 582.23лв. / петстотин осемдесет и два лева 82ст./ на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на документа за платена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на IІ-ро ТО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: