О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 484 София, 29.07.2011 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 306 по описа за 2011 г. СА, взе предвид следното: Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и е образувано по частна жалба, подадена от /К./ чрез инспектор-юрист Е. П. Д. срещу определение № 34/07.03.2011., постановено по ч.гр.д. № СП 23/2011 г. на Софийския апелативен съд. Видинският окръжен съд е допуснал обезпечение на бъдещ иск по чл. 28 З. чрез възбрана върху два апартамента, склад-мазе и запор върху два автомобила, съответно, собственост на И. М. и на съпругата му като едноличен търговец. Съдът е отказал да допусне обезпечение чрез запор върху банковите сметки и наличностите по банковите касети, открити в лицензираните банки в Р. Б. с титуляри И. А. М. и Т. М.. В тази част определението е обжалвано пред Апелативен съд София, който го е потвърдил. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответниците по частната жалба И. А. М. и Т. И. М. не са изразили становище. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационното обжалване следва да се допусне поради наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса може ли да се проведе производството по чл. 22, ал. 1 З., след настъпила реабилитация спрямо лицето, с чиято престъпна дейност е свързано придобиването на имуществото, чието отнемане се иска. Въпросът е от значение за постановения от апелативния съд резултат, който е приел, че настъпилата по право реабилитация по чл. 86, ал. 1 НК заличава самото осъждане и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. Осъденото лице е с променен статус и не е задължено да понася допълнителните неблагоприятни последици от осъждането си, което пък изключва вероятната основателност на иска, , чието обезпечение се желае. Съставът на Върховния касационен съд намира, че настъпилата реабилитация не се отразява върху приложението на З.. Реабилитацията като институт на наказателното право заличава факта на самото осъждане и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват с него /чл. 85, ал. 1 НК/ тя обаче не може да заличи факта на престъплението. Осъждането е от значение за производството по З., доколкото държавата отнема имущество, което е придобито от престъпна дейност, а осъществяването на престъпните състави по чл. 3, ал. 1 се установява само с осъдителна присъда. Гражданският съд по спора по чл. 28 З. е в право да установи и сам престъплението, но само в хипотезите, когато наказателното производство не е започнало или започналото е прекратено поради това, че деецът е починал, или наказателното производство не е започнало или започналото е прекратено поради това, че след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или е последвала амнистия или наказателното производство е спряно на основание чл. 25 НПК. Отнемането на имущество по З. не е последица от осъждането. Не е равнозначно на конфискацията по наказателното право, а и се отнася за имущество извън приложното й поле. Без значение са и последващи осъждането на лицето данни, че «се е поправил», каквито обстятелства има най-общо предвид законодателя при реабилитацията, с която общественото и държавно укоряване на дееца е съответно «оттеглено». Целите на З. са предотвратяване и ограничаване на възможностите за извличане на облаги от престъпната дейност и предотвратяване разпореждането с имущество, придобито от престъпната дейност. Накрая, разпоредбата на чл. 11 З. определя срока, в който държавата може да упражни правата си по закон и този срок е 25 години, считано от придобиване на имуществото. В приложното поле на закона, следователно е й придобиването, което е от престъпна дейност, за която в много от случаите има реабилитация по право или с акт на съда. Съгласно чл. 85, ал. 1 НК последиците на реабилитацията са ограничени в случаи, когато в някое отношение със закон или указ е установено противното. По същество частната жалба е неоснователна: Апелативният съд неточно е тълкувал закона, като е приел, че настъпилата по право реабилитация за осъждането на И. А. М. по чл. 339, ал. 1 НК, прави неоснователно искането за отнемане на имуществото, придобито от тази престъпна дейност по З.. В нарушение на закона, също така въззивният съд е свързал наличието на обезпечителна нужда от допускане на исканото обезпечение със стойността на другото запорираното и възбранено имуществото по уважената молба за допускане на обезпечение. При З. целта на обезпечението е да се съхрани онова имущество, чието отнемане се цели. В случая, моторните превозни средства и недвижимите вещи, са също обект на бъдещото искане по чл. 28, ал. 1 от закона. В обезпечителния процес стойността им би имала значение само в случай, когато обект на мотивираното искане за отнемане са парични средства и възможността те да бъдат събрани при евентуално уважаване на иска по чл. 28, ал. 1 З. се обезпечава чрез запор на други движими вещи и възбрана върху недвижими имоти – от публичната продан ще се събере присъдената сума. Случаят не е такъв и неправилно апелативният съд е приел, че няма основание да се иска обезпечаване на бъдещия иск чрез запор на банкови сметки и наличностите в банкови касети, щом е допуснато обезпечение чрез запор на два леки автомобила и възбрана на три имота. Крайният резултат обаче е правилен, но по следните съображения: В обезпечителното производство, включително и когато се иска обезпечение на иск по чл. 28, ал. 1 З., съдът е длъжен да прецени както допустимостта, така и вероятната основателност на иска. Имуществото, което се отнема по З., трябва да е придобито от осъществяване на някой от престъпните състави, изброените в чл. 3, ал. 1 от закона. Както е изяснено в решения по чл. 290 ГПК, постановени от състави на Върховния касационен съд / Р-607-2010-ІV ГО по гр. дело №1116/2009 г., Р-750-10-ІV ГО по гр.д. № 952/2009 г., Р-834-2010-ІV по гр.д. № 1417/2009/ придобиването на имуществото от извършителя следва да е пряко или косвено от престъпната дейност /чл. 1 и § 3 от закона/, но във всички случаи трябва да има такава връзка или да може да се направи предположение за съществуването й /чл. 3, ал. 1, чл. 4, ал. 1/ - тя да се следва логически от твърдяните факти и сочената взаимовръзка между тях. Н. на законен източник за придобиване на имуществото, не замества предположението за връзка с престъпната дейност, а само го прави основателно за целите на закона, което значи, че имуществото ще се отнеме и без други доказателства, ако твърдяната пряка или косвена връзка може логически да се предположи с оглед конкретните обстоятелства, след като не е опровергана от ответника. Искането по чл. 28, ал. 1 З. не е за отнемане изобщо на имущество, а на конкретни движими и недвижими вещи, защото всяко едно от тях е придобито пряко или косвено от установената престъпна дейност на ответника. Следователно, искане за отнемане на имущество, за което само се предполага, че би могло да се притежава от извършителя на престъплението, съответно от другите лица, за които е посочено в закона, е неоснователно. Недопустимо е по пътя на обезпечението К. да установява какво имущество се притежава от ответника, защото целта на обезпечителното производство е съвсем друга – да гарантира изпълнението на един допустим и вероятно основателен иск. Правомощията на К. сама да събере информация и съответно доказателства за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност са изрично и детайлно разписани в чл. 15 – 19 З.. Предмет на частната жалба е обезпечаването на иск за отнемане на „наличности” – в банкови сметки и касети, като всъщност не е ясно дали такива изобщо се притежават от ответниците; няма твърдения и какви са сумите, съответно другите движими вещи, съхранявани в банкови касети. Съдът няма как да направи дори вероятната връзка между придобиването им с престъпната дейност, за която е осъден И. М. – притежание без разрешение на ловна пушка в периода февруари 2004 – 28.08.2005 г. За такава няма предположение и от самата К. По отношение на банковите сметки и наличности в банкови касети на съпругата на И. М. – Т. М. в лично качество и като едноличен търговец „В. – Ж – Т. М.”, освен това, няма твърдения, сочещи какво е основанието да се иска отнемане на нейното имущество. Това на търговеца, както е разяснено и с ТР № 2-2001-ОСГК ВКС, не е съпружеска имуществена общност, когато е придобито в резултат на упражняваната търговска дейност. Следователно, ако се иска отнемане на имущество на [фирма] К. трябва да изясни дали става реч за имущество по чл. 8, чл. 9 от закона или друга хипотеза, като изложи и съответните фактически твърдения. За другото имущество на Т. М., също трябва да е ясно в каква от хипотезите на закона е придобито, а когато става реч за имущество, придобито възмездно по време на брака, за което важи презумпцията за съвместен принос, трябва да е ясно К. твърди ли, че такъв от страна на съпругата Т. М. липсва /чл. 10 З./. При липсата на яснота за основанието, на което се иска отнемане на парични и други „наличности”, притежавани от Т. М., съдът по обезпечението не може да извърши преценка за вероятната основателност на „мотивираното искане” по чл. 28, ал. 1 З. по отношение на нея. Накрая, относно обезпечаването на искането за отнемане на „наличности” в банкови касети по отношение на всички ответници, трябва да се посочи, че съдържанието на касетите би могло да е от най-различно естество, включително документи от личен характер, вещи само със сантиментална стойност и пр., а те няма как да бъдат обект на отнемане в полза на държавата по З.. Това значи, че исканото обезпечаване спрямо тях ще е неоснователно. В заключение, исканото обезпечение, предмет на касационната проверка, се явява неоснователно и като е отказал да го допусне, въззивният съд е достигнал до законъобразен краен резултат. Обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. МОТИВИРАН от горното, съдът ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 34/07.03.2011., постановено по ч.гр.д. № СП 23/2011 г. на Софийския апелативен съд. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 34/07.03.2011., постановено по ч.гр.д. № СП 23/2011 г. от Софийския апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: