О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 642 София, 05.08.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втората година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5092 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Д. Т., с адрес в [населено място], лично и чрез пълномощника си адв. А. Т., против въззивно решение № 977 от 21 август 2021 г., постановено по гр.д. № 2684/2020 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 8554 от 13 декември 2019 г., постановено по гр.д. № 8743/2015 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените от Т. срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл. 151 от Закона за изпълнение на наказанията /отм./ за предаване на 19717 акции от „Галатекс“ АД, гр. Варна след отмяна на присъда от 29 април 1945 г. по н.д. № 10/1945 г. на 10-ти състав на Народния съд, с която е наложено наказание „конфискация“ на цялото движимо и недвижимо имущество на праводателя на ищеца – А. Н. С., по договор за продажба на наследствени права, сключен с нотариална заверка на подписите на 28.01.1994 г., при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 151 от Закона за изпълнение на наказанията /отм./ за заплащане на сумата 61716,21 лева, представляваща част от сумата от 547000 лева, представляваща равностойността на 19717 акции от капитала на „Галатекс“ АД, [населено място], при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на задълженията на държавата по т. 4 от споразумение от 26.08.1998 г., сключено между Министъра на промишлеността, в качеството му на орган, упражняващ правата на собственост на държавата в капитала на „Галатекс” ЕАД, гр. Варна, и правоприемниците на А. Н. С. за прехвърляне на собствеността върху задържаните в залог 19717 бр. акции от капитала на „Галатекс”АД гр. Варна, като неоснователни. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е нищожно и недопустимо, а ако е валидно и допустимо – то страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателят твърди, че държавата, като не е изпълнила споразумението от 26.08.1998 г., е причинила деликт; при отмяна на присъда, с която имущество е конфискувано, държавата следва да го върне без изрична покана. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че споразумението от 26.08.1998 г. е нищожно, защото същото е действително и законосъобразно, тъй като предмета на „споразумението“ е обвързан с чл. 151 ЗИН /отм./. Касаторът изтъква, че въззивното решение е нищожно в частта му, с която е прогласена нищожността на споразумението от 1998 г. Въззивният съд е приложил неправилно материалноправните разпоредби, регламентиращи погасителната давност – разпоредбите, регламентиращи давността, следва да се приложат само и единствено в предвидените от закона случаи и когато и някоя от страните се позове на тях. Сочи се, че между касатора и държавата е постигнато взаимно съгласие относно предмета и обема на обезщетението, и споразумението не подлежи на съдебен контрол. Заявено е, че постановеното въззивно решение е необосновано, тъй като констатацията на въззивния съд, че липсва правоприемство между конфискуваното дружество и „Галатекс“ ООД, не кореспондира със събраните по делото доказателства; освен това преименуването на едно търговско дружество не води до преустановяване на съществуването му. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Сочат се и доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответникът Държавата, чрез министъра на финансите, не изразява становище по жалбата. По делото е прието за установено, че към 1945 г. А. Н. С. е притежавал 98,97 % от капитала на „Текстил“ АД, гр. Варна, преименувано в Текстилна фабрика „1 май“, гр. Варна, като впоследствие с решение по гр.д. № 6667/91 г. по описа на Окръжен съд Варна е вписано „Галатекс“ ООД, гр. Варна, като правоприемник на ТК „Първи май“, преобразувано в „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна, с капитал, разделен на 226525 неделими поименни акции според решение от 3 януари 1996 г. по ф.д. № 5256/1995 г. Установено е, че с решение № 784 от 21 януари 1994 г., постановено по н.о.х.д. № 775/1993 г., Върховният съд на Република България е отменил присъда от 29 април 1945 г. в частта, с която А. Н. С. е признат за виновен и му е наложено наказание, включително и в частта, с която му е конфискувано цялото движимо и недвижимо имущество. Установено е, че с договор за продажба на наследствени права, сключен с нотариална заверка на подписите на 28.01.1994 г., М. А. Н., единственият наследник по закон на А. С., е продал на касатора 1/4 идеална част от цялото наследство на покойния си баща. Не е спорно, че на 26.08.1998 г. между министъра на промишлеността, в качеството му на орган, упражняващ правото на собственост в капитала на „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна, и наследниците на А. С. – М. Н. и В. Т., е сключено споразумение, с което страните са признали, че в изпълнение на решение № 784 от 21 януари 1994 г. на ВС правоприемниците на А. С., въз основа на отменената конфискация на имуществото му, следва да получат общо 98,97 % от капитала на „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна, но с оглед настъпилите промени в регистрирания капитал следва да им бъдат прехвърлени 94,83 % от регистрирания капитал, от които на ищеца Т. – 53680 броя поименни акции. По отношение на заявеното от ответника възражение по активната материалноправна легитимация на ищеца, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищецът е правоприемник на А. С. по силата на сключения договор за продажба на наследство на основание чл. 212 ЗЗД, приет за действителен, като в наследството е включено и правото по чл. 151 ЗИН /отм./. Въззивният съд посочва, че, за да бъде уважен главния иск – за връщане на акции, конфискувани с присъда след отмяната ѝ, следва да се установи, че в патримониума на осъденото лице са били включени права – акции от търговско дружество, че наказанието „конфискация“ е включвало и правата по притежаваните от осъдения акции, че присъдата е отменена в тази част, както и че ищецът е правоприемник на осъденото лице. По делото е установено, че с вписване на определение от 5 януари 1947 г. на Варненския областен съд „Текстил“ АД е преименувано в ТФ “1 май“ и е преустановено съществуването му като акционерно дружество, съответно правата по отчуждените акции са се преобразували в съответното им право на ликвидационен дял от имуществото на преобразуваното дружество; към 21.04.1994 г. с имуществото на текстилната фабрика е образувано еднолично дружество с ограничена отговорност „Галатекс“ ЕООД. Със споразумение от 1998 г. е договорено, че министърът на промишлеността веднага прехвърля на ищеца 33964 поименни акции, върху останалите акции учредява залог, като те ще бъдат прехвърлени в срок от един месец от приемане и одобряване на оценките, с оглед установяване на съществуването на облигационно вземане на държавата, свързано с промени във фактическото състояние на „Галатекс“ ЕАД; с джиро от 24.08.1998 г. на ищеца са прехвърлени 33964 броя поименни акции от капитала на „Галатекс“ ЕАД с номинална стойност 1000 лева всяка. Въззивният съд приема, че с разпоредбата на чл. 151 ЗИН /отм./ се регламентира дължимост на първоначалните вещи, т.е. на конфискуваните към 1945 г. акции на регистрираното през 1922 г. дружество „Текстил“ АД; с оглед вписаните промени акционерното дружество е престанало да съществува, същото е ликвидирано, като с одържавяването му въз основа на конфискацията държавата е станала собственик на имуществото, материализирано в акциите, които е предоставила за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие. Изтъкнато е, че новообразуваното през 1996 г. акционерно дружество е друго, различно дружество, и е недопустимо акционер в едно дружество, което е ликвидирано, да „възстанови“ акционерните си права в новообразувано акционерно дружество, дори и в случай, че второто дружество е поело активи и пасиви на първото дружество, както твърди ищецът. По изложените съображения въззивният съд приема, че, имуществото, предмет на конфискацията, не съществува към момента на отмяната ѝ, което от своя страна води до неоснователност на иска за връщане на акциите от капитала на „Галатекс“ АД, гр. Варна. По заявения евентуален иск по чл. 79 ЗЗД за реално изпълнение на задължението от 26.08.1998 г., е прието, че на 26.08.1998 г. е сключено споразумение между министъра на промишлеността, в качеството му на орган, упражняващ правата на собственост на държавата в капитала на „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна, от една страна, и наследниците на А. С., между които и ищецът, от друга страна. Посочва се, че със споразумението страните по него са установили, че в изпълнение на решение на ВС от 21 януари 1994 г. правоприемниците на А. С., въз основа на отменената конфискация на имуществото му, следва да получат общо 98,97 % от капитала на „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна; в т. 2 от споразумението е обективирана констатацията на страните, че възможността за връщане на акционерните права в обем до 98,97 % от капитала на дружеството е в рамките на 94,83 % от капитала на дружеството и държавата може да извърши разпоредителни действия и възстанови акционерните права само в посочения размер, за който е постигнато съгласие; в т. 4 от споразумението е договорено, че от дължимите на наследниците на А. С. 94,83 % от регистрирания капитал на „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна, министърът на промишлеността веднага прехвърля и регистрира прехвърлянето в регистъра на Централния депозитар акции, възлизащи на 60 % от капитала, а именно – 135855 акции, от които на ищеца за 1/4 ид.части – 33964 броя поименни акции. Министерството се е задължило задържаната в залог разлика от 34,83 % също да бъде върната в срок не по-късно от 1 месец от приемане и одобряване на оценките, освен ако в негова полза не бъде установено облигационно вземане, произтичащо от промените във фактическото състояние на „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна – правоприемник на „Текстил“ АД, а ако по посоченият в т. 5 от споразумението ред бъде установено облигационно вземане в полза на министерството, задържаният процент акции могат да послужат за удовлетворяването му; с джиро от 24.08.1998 г. на ищеца са прехвърлени 33964 броя поименни акции от капитала на „Галатекс“ ЕАД, гр. Варна, с номинална стойност 1000 лева всяка. Въззивният съд приема, че предмет на претенцията за реално изпълнение е на задължението по т. 4 от споразумението за прехвърляне на 19717 акции от капитала на „Галатекс“ АД, гр. Варна, представляващи 1/4 ид. част от задържаните в залог 34,83 % от капитала на дружеството. Тълкувайки договора и обективираната в него воля на страните, съдът приема, че целта и предмет на споразумението е уреждане реституирането на конфискуваното от държавата имущество, която именно е задълженият субект по чл. 151 ЗИН /отм./; министърът е действал именно като представител на държавата, в качеството му на упражняващ правата ѝ върху капитала на държавното акционерно дружество. Следователно, не акционерното дружество, а държавата е страна по процесното споразумение, което обуславя пасивната ѝ материална легитимация в производството. По заявеното възражение на ответника за незаконосъобразност на споразумението „с оглед директното прехвърляне на всички държавни акции от капитала на „Галатекс“ АД, гр. Варна, на В. Т.“ - възражение за неговата недействителност, е прието, че основанието, каузата на процесното споразумение, е реституирането на конфискуваното имущество въз основа отменителната присъда на ВС по начин, който обаче противоречи на императивното правило на приложимия в случая чл. 151 ЗИН /отм/. Въззивният съд подчертава, че по реда на чл. 151 ЗИН /отм./ на реституиране подлежат първоначално отнетите вещи, т.е. конфискуваните към 1945 г. акции на регистрираното през 1922 г. дружество „Текстил“ АД, които не съществуват и не са в гражданския оборот; следователно, договореният от страните в споразумението начин за възстановяване на конфискуваното имущество чрез прехвърляне на акции от новосъздаденото акционерно дружество, които обективират както имуществени, така и членствени правоотношения, различни от конфискуваните, противоречи на императивното правило на чл. 151 ЗИН /отм./, което обуславя нищожност на процесното споразумение, съответно неоснователност на иска по чл. 79 ЗЗД. По втория евентуален иск по чл. 151 ЗИН /отм./ - за заплащане равностойността на конфискуваните акции в случай, че е невъзможно връщането им, отхвърлен от първата инстанция поради приета основателност на възражението на ответната страна за изтекла давност, е счетено, че съгласно чл. 151 ЗИН /отм./, в случаите, в които конфискуваното имущество не съществува, е препятствана възможността за реалното реституиране, а държавата дължи заплащане на равностойността му по „съответните държавни цени на дребно, а когато няма такива – по пазарните цени, като се взема предвид съответното овехтяване“, от което следва, че в полза на правоимащия възниква правото да иска равностойността на конфискуваното имущество, т.е. стойността на конфискуваните през 1945 г. акции. С исковата молба е търсено заплащането на равностойността на акциите по пазарната им стойност към 28.01.1994 г. – денят след отмяна на конфискацията. Във всички допълнителни молби, с които ищецът по разпореждане на съда е уточнявал фактическото основание на претенциите, размерът на претенцията е изградена върху средната пазарна цена на акциите на „Галатекс“ АД, гр. Варна, които, съобразно по-горе приетото, са различни от конфискуваното имущество. Следователно, неоснователно се претендира равностойност на различно от тази на отнетото имущество, което не е уредена от закона възможност за реституиране, което обуславя неоснователност на иска. За пълнота на изложението е посочено, че възражението на ответника за изтекла погасителна давност е основателно – правото на наследниците на А. С. да получат равностойността на конфискувания имот по пазарни цени възниква с отмяната на присъдата – т.е. от 28.01.1994 г., и се погасява с общата погасителна давност; дори и условно да се приеме, че в споразумението от 26.08.1998 г. задълженото лице е признало съществуването на дълг, новият петгодишен период е изтекъл преди предявяването на иска на 02.02.2009 г., а междувременно предявените искове с идентичен предмет срещу държавата, Централния депозитар и Агенцията за приватизацията, по които е образувано гр.д. № 2146/2004 г. по описа на СГС, също не са прекъснали давността, тъй като претенциите спрямо държавата са били оттеглени на основание чл. 119 ГПК /отм./, което заличава последиците от спиране течението на давността. Касационният съд приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване поради вероятната нищожност и недопустимост на обжалваното решение, поставеният правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, нито поради очевидната му неправилност. Постановеното от въззивния съд решение е валидно и допустимо. Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно. По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Според тълкуването, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г., I г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение – в този смисъл решение по гр.д. № 572/2012 г., IV г.о., а още по-малко би могло да е нищожно решение поради мотивите, с които се потвърждава първоинстанционно такова, каквато е тезата на касатора. В настоящия случай въззивното решение не е страда от някои от по-горе посочените пороци, които биха довели до прогласяване нищожността му. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало, или по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. - в този смисъл т. 9 от ППВС № 1/1985 г. (сравни решение № 193 по гр.д. № 1494/2018 г., I г.о., решение № 332 по т.д. № 2976/2017 г., II т.о.). В разглеждания случай порок от сочената категория не се открива. Изрично поставеният въпрос има ли давност за публичноправно задължение, когато държавата се явява делинквент спрямо гражданите, макар да е отправен към част от мотивите на въззивния съд, няма претендираното от касатора значение. Съображенията на въззивния съд по възражението на ответната страна за изтекла погасителна давност са дадени само като допълнителен аргумент, извън основния – в полза на правоимащия възниква правото да иска равностойността на конфискуваното имущество, което в случая е стойността на конфискуваните през 1945 г. акции, а поисканата от ищеца стойност е тази по пазарната стойност на акциите към деня след отмяната на конфискацията, които са различни от конфискуваното имущество, поради което неоснователно се претендира равностойност, различна от тази на отнетото имущество и това не е уредена от закона възможност за реституиране. Ето защо разрешението по поставения правен въпрос самостоятелно не е обусловило изхода на спора. Дори, след съответното тълкуване, касационният съд да приеме, че такава давност не тече, според тезата на касатора, въпрос по обуславящото изхода на спора разрешение не се сочи, което препятства възможността касационното обжалване да се допусне. Отделно от това, доводите на касатора за характера на споразумението между държавата и правоимащите лица, респективно за възможността държавата сама да оспорва действителността на свой акт, не са се свързали с поставен правен въпрос, поради което предвид разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касационното обжалване по заявените проблеми не може да се допусне. На последно място, не се установява и наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о., О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 977 от 21 август 2021 г., постановено по гр.д. № 2684/2020 г. по описа на Апелативен съд София. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: