Р Е Ш Е Н И Е № 187 гр. София, 21 януари 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора КАЛИН СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА наказателно дело № 665/ 2019 година Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалба на подсъдимия Б. Н. А., от [населено място], депозирана чрез защитник- адв. Д. М., срещу въззивно решение № 118 от 19. 03. 2019 г., на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 3 състав, постановено по ВНОХД № 1531/ 2018 г., по описа на съда, с което е потвърдена присъдата на Софийски градски съд, Наказателно отделение, 24 състав, от 21. 07. 2017 г., по НОХД № 5149/ 2016 г. В касационната жалба на подсъдимия Б. Н. А. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Развити са съображения, че нарушението на закона е в резултат на допуснатите нарушения на процесуалните правила, основно свеждащи се до неправилна оценка на доказателствата, довели до осъждането на касатора с обжалвания съдебен акт, без да са били налице безспорни и категорични доказателства за авторството на престъплението и неговия механизъм. В жалбата се изтъква, че липсват съществени съставомерни признаци от обективната страна на инкриминирания престъпен състав- наличието на средна телесна повреда, която да е причинена на лице от състава на МВР. Заявява се искане за отменяване на присъдата и оправдаване на подсъдимия, алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или за намаляване размера на наказанието, този на определения изпитателен срок, както и на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Частният обвинител и граждански ищец Г. К. С., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция. Неговият процесуален представител поддържа, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Изтъква, че предходните инстанции не са допуснали релевираните с жалбата нарушения, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Пледира обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба подсъдимия Б. Н. А. е процесуално допустима. Подадена е от легитимиран субект, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С първоинстанционната присъда Софийският градски съд, Наказателно отделение, 24 състав, е признал подсъдимия Б. Н. А., от [населено място], за виновен в това, че на 14. 04. 2015г., около 16. 00 ч., в [населено място], причинил средна телесна повреда на Г. К. С.- полицейски орган, на длъжност Разузнавач V степен в 5-то РУ- СДВР, изразяваща се в открито смачкване на горната фаланга на четвърти пръст на лявата ръка, с трайно затруднение на движението на горен ляв крайник за период повече от 30 дни, като деянието е било извършено при изпълнение на службата на пострадалия, поради което и на основание чл. 131, ал. 2, предл. 4, т. 2, вр. чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е отложил за срок от пет години. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 НК, е определил на същия подсъдим едно общо наказание между наложеното му с присъдата, и това по НОХД № 4720/ 2015г., на СГС, Наказателно отделение, 30 състав, а именно- три години лишаване от свобода, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил за срок от пет години. Осъдил е подсъдимия да заплати на Г. К. С. сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното ѝ изплащане. Отхвърлил е предявения граждански иск в останалата му част до 30000 лв. Присъдил е разноски по делото, възложени в тежест на подсъдимия. С обжалваното въззивно решение Софийският апелативен съд, Наказателно отделение, 3 състав, е потвърдил изцяло цитираната първоинстанционна присъда, като е присъдил в полза на частния обвинител и граждански ищец направените по делото разноски. Въззивният съдебен акт е постановен при второ по ред разглеждане на делото от Софийския апелативен съд, след като с решение № 155 от 12. 11. 2018г., по н. д. № 775/ 2018г., ВКС, ІІІ н.о., е отменил решение № 69 от 27. 02. 2018г. на САС, наказателно отделение, 6 състав, и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание. Въведените с жалбата на подсъдимия касационни основания – за нарушение на материалния закон и за допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила са развити и аргументирани в корелация помежду си. Касаторът възразява срещу приетите от предходните инстанции признаци от обективната страна на по- тежко наказуемия престъпен състав на чл. 131, ал. 2 НК, а именно „лице от състава на МВР“, както и срещу наличието въобще на причинена средна телесна повреда, по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК. Поддържа, че от доказателствата по делото не се установява той да е знаел (или по някакъв начин да е разбрал), че лицето, с което е имал физическо съприкосновение на инкриминираната дата, е полицейски служител. По отношение на вида на приетата от съдилищата телесна повреда, квалифицирана като средна, се изтъква, че приетата медико- биологична характеристика на телесното увреждане, причинено на пострадалия, почива единствено на предположение, а не на безспорни и несъмнени доказателства. Оспорват се и правните изводи относно субективната страна на престъплението, със съображения за липса на умисъл у дееца. В настоящото производство ВКС не разполага с правомощието за контрол върху приетите за установени фактически положения, както и с възможността да подмени вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, включени в предмета на доказване, но е задължен да провери съблюдаването на императивните процесуални предписания, гарантиращи законосъобразното му формиране, в съответствие с принципната норма на чл. 14 НПК, изискваща обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. В конкретния случай и първоинстанционният, и въззивният съд са приели от фактическа страна, че жалбоподателят е нанесъл на пострадалия Г. С. един единствен, но достатъчно силен удар с дясното си коляно, целенасочено концентриран върху лявата длан на полицейския служител, опряна върху терена, в резултат на който му било причинено открито смачкване на крайната фаланга (откъм нокътя) на 4-ти пръст на лявата ръка. В резултат, движението на горния ляв крайник на пострадалия било затруднено за период повече от 30 дни. По делото са събрани достатъчни по обем, убедителни и категорични като съдържание на изводимите от тях данни, доказателствени източници, въз основа на съвкупната оценка и анализ на които съдилищата са формирали своето вътрешно убеждение по фактите, поставени в основата на направените правни изводи за вината и отговорността на дееца. Относно вида на приетата телесна повреда и нейната медико- биологична характеристика подсъдимият възразява не за първи път. Този въпрос е бил поставян както пред СГС, така и пред апелативния съд, които подробно са го обсъдили, а за да го отхвърлят са изложили аргументирани и основани на доказателствата по делото съображения. Задълбочено и обективно е изследван механизмът на причиняване на телесното увреждане, за което съдилищата са се позовали на заключението на изслушаната и приета по делото съдебно- медицинска експертиза, като са съобразили и устните разяснения на експерта Д-р Д. Н. при разпита му в съдебно заседание пред първата инстанция. Безспорно установено е по делото, че за да се реализира толкова тежко счупване с разместване на фрагментите, ръката на пострадалия следва да е била положена (фиксирана) на терена, а ударът да е нанесен отгоре върху пръста, т. е. той трябва да се окаже между двете „подложки“- терена, от една страна, и удрящата повърхност- от друга. Категорично са отхвърлени като невъзможни, с оглед морфологията на увреждането, дори и в чисто теоретичен план, версиите за удар във въздуха, „пресрещане“ на пръста, както и за удар с ръка върху самия терен. Става ясно, че описаният от свидетелите Г. С., Г. С., А. Г. и К. К. механизъм на удара, в рамките на съобщената от тях хронология на произтеклите събития, е единственият кореспондиращ със съдебно- медицинските находки и заключението за медико- биологичната характеристика на увреждането. Доказано е също, че преди и след като е бил повален на земята от свид. С., деецът без прекъсване оказвал яростна съпротива, опитвайки се няколкократно да го удари, отблъсне и избяга. В един момент, когато за съвсем кратко подсъдимият видимо се отпуснал, пострадалият също отслабил натиска, а това дало повод на А. мигновено да реагира, като с коляно нанесъл на С. инкриминирания удар, насочен директно към пръстите на опряната му в терена ръка, след което, при невъзможността на полицейския служител да го възпре, предвид състоянието си към момента, бързо се изправил и побягнал. От съществено значение, в основата на безспорната точност при избраната от дееца тактика да се освободи, предотвратявайки бъдещия си арест, отличната премереност, проявена при насочването, внезапността и силата на нанасяне на удара, и не на последно място изключително бързата му реакция, се оказват неговите умения и практика в областта на бойните изкуства, по конкретно жиу- жицу. За тези му способности, освен самият подсъдим в обясненията си, съобщава и свидетелят К. К., с когото двамата добре се познавали, а преди срещата си на местопрестъплението за снабдяване на свидетеля с наркотични вещества от А., имали и достатъчно предишни контакти- и лични, и чрез социалните мрежи. Възраженията, че няма доказателства за причинена средна телесна повреда, която би могла да се установи само по пътя на провеждане на високоспециализираното изследване ядрено-магнитен резонанс, са несъстоятелни и голословни. Приложената по делото медицинска документация, съдържаща всички относими данни за проведени консултации, изследвания, интервенции и процедури на пострадалия, заедно с резултатите от тях, са били предоставени на съдебния медик и напълно достатъчни за формиране на експертните изводи, обективирани в представеното и прието заключение, и в отговорите на поставените от страните въпроси, при разпита на Д-р Н. в съдебно заседание на 21. 07. 2017г. (л. 136-137, НОХД № 5149/ 2016г.). Неоснователен е също така и доводът, изтъкнат в жалбата, че подсъдимият не е знаел, че пострадалият е служител на МВР, което изключва умисъла му за причиняване на телесна повреда, квалифицирана по по- тежко наказуемия престъпен състав на чл. 131, ал. 2, предл. 4, т. 2 НК. Това е така, защото от доказателствата по делото е безспорно установено, че още преди началото на операцията за задържане на двете лица (А. и К.) във връзка с информация за разпространение на наркотици, участващите в нея полицейски служители са се легитимирали, показвайки служебните си карти. Нещо повече, тази на свид. С. е паднала на земята и за времето докато я прибере обратно, намиращият се непосредствено до него деец е могъл достатъчно добре да види и възприеме легитимационния документ, за да се убеди в длъжностното качество на пострадалия. Освен това, докато траела схватката за преодоляване съпротивата на жалбоподателя, и Г. С., и неговите колеги последователно и на висок глас са оповестявали, че са полицаи, настоятелно изисквайки изпълнение на разпорежданията си. Освен тях, това обстоятелство установява и второто, задържано при същата полицейска операция лице- свид. К. К. в показанията си. Ето защо, тезата за липса на съставомерен признак на инкриминирания престъпен състав, мотивирана с незнанието на дееца за качеството на пострадалото лице, не може да бъде споделена. В този смисъл, материалният закон е приложен правилно. При безспорно установеното по делото авторство на деянието и наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав, законосъобразно касаторът е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 131, ал. 2, предл. 4, т. 2, вр. чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 НК. Неоснователен е и доводът за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументиран със съображения за пороци в доказателствената дейност на инстанциите по същество. Касационната проверка не намери нарушения от посочената категория. Инстанционните съдилища са установили всички правнорелевантни факти, в изпълнение на задължението си за разкриване на обективната истина, вменено им с нормата на чл. 13 НПК, обективно и всестранно са анализирали доказателствените източници, обсъждайки ги поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на принципните изисквания на чл. 14 и чл. 18 НПК, и на тези на чл. 107, ал. 5 НПК. Касационната инстанция намира, че липсват основания да се счете, че доказателствата по делото са били оценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, или фактическите обстоятелства са били приети на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа, тъй като всички действия по събирането, проверката и оценката на доказателствата, обосновали вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав по фактите, са в пълно съответствие с действащия процесуален регламент. Мотивите на проверявания въззивен съдебен акт са съответни на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК и съдържат аргументиран отговор на всички доводи на подсъдимия, изтъкнати във второинстаницонното производство, поради което и преповтарянето им от касационната инстанция е безпредметно. Неоснователен е и доводът в жалбата за явна несправедливост на наложеното наказание. Наказанието лишаване от свобода за срок три години, определено в минималния, предвиден в закона размер, е отмерено справедливо и в съответствие с критериите на чл. 54 НК. Отчетени са обществената опасност на деянието и дееца, подбудите, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства са приети младата възраст на жалбоподателя, чистото му съдебно минало към датата на извършване на престъплението, трудовата му ангажираност, постигнатите високи резултати в спорта, както и обясненията, които е дал в хода на наказателното производство. Не се констатират обаче други смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид от съдилищата, или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена. Законосъобразен е също и изводът за отсъствие на предпоставките на чл. 55, ал. 1 НК, предвид липсата на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, при което и най- лекото, предвидено в закона наказание (в случая три години лишаване от свобода) да се оказва несъразмерно тежко. Законосъобразно е заключението за приложение на института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, предвид наличието на всички установени от закона предпоставки за това. Неоснователни са възраженията срещу изпитателния срок, който макар и определен в максималния, предвиден в закона- 5 години, не е завишен. Съобразен е с реализиране целите на наказанието и основно насочен към постигането на ефективно поправително, превъзпитателно и превантивно въздействие върху конкретния подсъдим, предвид съвкупната оценка на всички релевантни данни, характеризиращи личността и поведението му. Не следва, разбира се, да се подценява и въздействието на наказанието върху останалите членове на обществото, което също е взето предвид. Наказанието лишаване от свобода, определено в минималния размер, предвиден в закона, с приложението на института на условното осъждане по чл. 66 НК, е съобразено както с целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, така и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, прогласен с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Поради това и същото не съдържа характеристиките на явната несправедливост, по смисъла на регламентираното с разпоредбата на чл. 348, ал. 5 НПК касационно основание. Не е налице основание за корекция от касационната инстанция и в гражданско- осъдителната част на проверявания въззивен съдебен акт. С първоинстанционната присъда гражданският иск на пострадалия е уважен за сумата 5000 лв. и е отхвърлен за разликата до 30000 лв. Макар да е бил сезиран с жалба от повереника на гражданския ищец с изричното искане за уважаване на предявения граждански иск в пълен размер, въззивният съд изцяло се е солидаризирал с първостепенния досежно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди. ВКС в настоящия си състав намира, че предвид обема, интензитета, времетраенето и последиците от причиненото с престъплението увреждане, размерът от 5000 лв. на присъденото обезщетение е очевидно занижен. В недостатъчна степен, макар формално да са ги отчели, съдилищата са съобразили подлежащите на репариране действителни болки и страдания, претърпени от пострадалия С., и свързаните с тях последици- ограничения и неудобства. След инцидента пострадалият е бил в отпуск по болест 6 месеца, а вследствие на причиненото му травматично увреждане настъпила трайна деформация на засегнатия пръст на лявата ръка, което освен възникването на редица битови неудобства, му е попречило ефективно да осъществява част от служебната си дейност, включително тази, свързана с писане на компютър с десетте пръста. В конкретния случай, макар размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по предявения от Г. С. граждански иск с правно основание по чл. 45 ЗЗД, да е занижен, касационната инстанция не разполага с процесуалната възможност да го коригира, тъй като не е сезирана със съответната жалба от гражданския ищец, каквато не е била депозирана и при предходното разглеждане на делото от ВКС. Изложеното до тук прави безпредметно излагането на други съображения във връзка с искането в жалбата на подсъдимия за последващо намаляване размера на обезщетението за неимуществени вреди, за което в случая няма основание. Предвид гореизложеното, като намери, че жалбата на подсъдимия Б. А., с която е сезиран, е неоснователна, ВКС прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, следва да остави в сила обжалваното въззивно решение. На основание чл. 189, ал. 3 НПК, в полза на частния обвинител и граждански ищец Г. К. С. следва да бъдат присъдени направените разноски по делото за настоящата инстанция- сумата 1180 лв., заплатено от същия адвокатско възнаграждение за повереник, за което е направено изрично искане в касационното производство. Подсъдимият следва да бъде осъден да заплати горната сума. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 118 от 19. 03. 2019 г., постановено по ВНОХД № 1531/ 2018г., по описа на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 3 състав. ОСЪЖДА подсъдимия Б. Н. А., от [населено място], със снета самоличност, да заплати на Г. К. С., от [населено място], сумата 1180 лв. (хиляда сто и осемдесет лева)- разноски по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: